във всички владения на преизподнята! На мен ми трябва жива жена: огнена, дива, страстна — жена, от която се губи съзнание. Ах, мое звездно видение, защо оживя тъкмо твоят портрет, а не Тя — Оная, която живее само на две крачки оттук? Каква зла магия я държи така упорито на платната, където извиках светлите сенки на душата й? О, моя Амина! Всички картини и образи оживяха, откакто те нарисувах именно теб. Не можеш ли да направиш от платната да слиза жива и Тя? Ти си ангел и прорицателка, чудодейка и жрица! Ти ми показваш хилядите, безгранично прекрасни и различни един от друг светове и човечества; само в твое присъствие всичко наоколо започва да диша и пее, да говори на своите непонятни наречия, да поражда алюзии за минали преживявания и бъдещи хоризонти на всяка отделна съдба… Не можеш ли да направиш от платната ми да слиза и Тя?“
Монахиня Аминия стана, с мъка и бавно — по-бавно от самото течение на вечността, — вървейки към своята звездна картина назад, вдигна тънките си ръце и простена:
— Добре! Ще я имаш! Само че трябва да ми помогнеш да се върна на своето платно. Тогава ще угаснат всички други твои картини, ще млъкне хармонията на сферите от твоите светове и всички стотици недъгави, болни и смазани хора, които са се излекували досега, ще се разболеят отново. Аз самата ще изчезна така, както се появих — и няма вече да ме видиш никога, даже и на върха на своята четка, даже и в твоите сънища! Аз ще умра, за да може животът ми да се прелее в нейния. Само онзи, който обича душата ти, може да слезе от своите гравитации и химери и да дойде завинаги с теб. Но помни и това, че в онзи момент, когато единият от двама ви си помисли нещо лошо за другия, в същия миг ще загубиш и нея — завинаги!
…Великият художник премаля. Той се опита да стане от стола си, но не можа… Всички вселени, видения; орнаментите от кристали, неземните, флуидични димове и проблясъци, както и самото брожение на микровсемира — всичко това изведнъж престана да звучи като орган небесен и хор на деца в катедрала, напрегна се като пред катастрофа и във въздуха се възцари апокалиптична тишина. Душата на Световете едва се долавяше сред многочислените острови и купове от звезди, но сърцето на Франсуа Леоне можа да различи нейните тревожни очи, които постепенно угасваха с последен проблясък на отчаяние и надежда. С всичките фибри на гърба си, с цялото си разкъсано на два свята същество, Франсуа Леоне усещаше как любимата му картина на Голата Богоматер — Вероника Ломбарди зад него — започна да излъчва инфрачервена светлина.
— Не! — разнесе се като гръм дивият ужас на художника в полунощната тишина. Викът му отекна многократно в сводовете на неговото огромно като катедрала ателие. — Върни се, Амина, аз те обичам, върни се, не ме изоставяй! Върни се, сестрице Аминия, какво ще правя сега сам на света? Тя не ме обича, Амина, тя ще ме убие още с първата си любезна, приятелска дума! С всички сили те моля и те заклинам, Аминия Некольцова, върни се при мен завинаги!
— Това трябваше да стане, защото Вероника Ломбарди бе на смъртно легло — прокънтя между сводовете един мъжки глас.
Само за няколко секунди портретът срещу Франсуа Леоне започна да оживява. С крайчеца на окото си потресеният живописец разбра, че голата Богоматер Вероника Ломбарди и всичките други картини с нея отново възвръщаха естествените си цветове. Очите им се отваряха, а онези от тях, които бе нарисувал със затворени очи, започнаха едва доловимо да се усмихват.
Пред огромното бъдеще на художника, само на два метра от него, сякаш събуждаща се от сън, както винаги бяла и съвършено гола, се раждаше и рускинята-емигрантка, монахиня Аминия Некольцова.
8.
Според слуховете, монахиня Аминия Некольцова била избягала от един руски манастир, бе преминала границата и сега се подвизаваше в Рим. Тя знаеше великолепно френски, английски и италиански език и вън от дома на Франсуа Леоне общуваше с всички съвсем непринудено и свободно. Тя минаваше за една от малкото живи православни светици, чийто път е осеян с духовни подвизи и чудеса. При това нейната блестяща борба в лоното на самите отцепници от единствената истинна църква — източноправославната, — й спечели бърза слава. Всъщност, основната причина, която въздържаше Ватикана да причисли творчеството на живописеца Франсуа Леоне към феномените на модерния католицизъм, беше именно присъствието на монахинята от вражия лагер. Всички знаеха, че картините на Леоне без Некольцова нямаше да се превърнат в чудотворни икони.
Напоследък отношението към монахинята се бе рязко раздвоило и нейните противници — папистите и съветските православни дисиденти — считаха, че Аминия не е никаква светица. Самият факт, че живееше почти постоянно у тоя враг на Царството Божие, Франсуа Леоне, бе вече достатъчен. Чистите чада на Иисуса Смирения, Който ни насочва към тесния път на православната истина — път без показност и външни ефекти — знаеха много добре за козните на Лукавия. В Писанието съвсем ясно си е казано, че когато светът заговори за „мир и безопасност“, значи, дошло е времето. Първо ще се явят лъжепророците, после ще царува три години Антихрист и после вече ще стане съвсем ясно кои са овци и кои — кози. Онзи сквернописец Леоне може да прилича на светия, може с Аминия Некольцова да правят всякакви чудеса, но я им задайте въпроса, Франсуа Леоне кръстен ли е? Причестявал ли се е някога Франсуа Леоне? Ходил ли е въобще на църква и как си представя той богослужението и пътя на спасението? Научила ли го е тая самозванка как да се кръсти? О, ние знаем защо е изгонена тя от манастира „Света Параскева“…
Друга фаланга религиозни — горещи привърженици и поклонници на монахиня Аминия и на художника, — разбира се, също цитираха цели купища не по-малко убедителни аргументи в тяхна защита из бездънната съкровищница на Евангелието. Но най-силният, най-поразителният факт си оставаше обстоятелството, че, в края на краищата, около светицата и всичко, до което тя се докоснеше, ставаха чудотворни изцеления и всякакви други знамения. Тя бе вече обърнала в правата вяра и няколкостотин христови овце от кошарата на вероотстъпника Рим.
Това, което поразяваше всички, бе нейният дар да говори с всеки на неговия собствен език. Имаше случаи, когато политици и големи учени си отиваха от светицата потресени.
Говореше се, че Некольцова Аминия вечер общувала със звездите. Срещала се била с пратеници на различните слънца и светове и разговаряла с тях. Тя също четяла през цялото си свободно време еретични книги и бесовски писания и владеела тайните на всички древни и съвременни мъдреци. Разправяха също, че в момента, освен с Франсуа Леоне, тя работела и с някой си Раздолин — неин сънародник-дисидент, — с когото извеждали Единната Теория на Всемира по метода на Теорията на Множествата и Мултивизуалните комплексни системи. Въобще, до когото се докоснела, той мигновено получавал просветление в областта, в която работи.
Самата монахиня Аминия не знаеше истинското си име. Монашеското й име бе измислено в манастира „Света Параскева“ от нейната духовна майка и наставница, игумения Синаития, която бе дълбоко убедена, че с това име нейното скъпо духовно чедо няма никога да престъпи дверите на греха. Откъде идваше фамилията Некольцова, бе неизвестно. Хилядите деца на войната бяха доволни и от това, което имаха.
Малката светица още на двегодишна възраст била взета в манастира. Тя почти не виждала какво става около нея, защото постоянно нощем гледала към небето, а денем се скривала някъде и имала вид на светица, която размишлява дълбоко за съдбините на света. Тя често разговаряла с ангели божии и със светиите, но така и не разбрала никога защо е необходимо да спасява душата си и от какво точно трябва да я спасява. Монахините и отците от сутрин до вечер се мъчели да й набият в главата истините за греха и порока, за да има понятие за козните на лукавия, но тя не могла да проумее абсолютно нищо от това дори до последния си ден в манастира, когато била вече станала на осемнадесет години. Последния път тя се била подложила на деветдесетдневен пост, като засилила до краен предел всенощните бдения и молитви; казвала наизуст всички евангелия, молитвеници и тропари — но в края на краищата не могла да получи откровение къде точно се крие Сатаната и от какво именно тя трябва да спасява душата си. Най-после, една нощ, всички икони в параклиса се раздвижили и й заговорили. Лицата им се изменили до неузнаваемост, дрехите им изчезнали и във въздуха се понесла странна, смайваща музика. Аминия вече не била в състояние да произнася никакви молитви, в които се споменава за грях и спасение, а изрази като „помилуй мя грешната“ завинаги изчезнали от речника й. Това създало силно брожение в манастира и дори в цялата екзархия — защото на Аминия много се надявали да стане главна светица на православните славяни и руси. Тя имала неблагоразумието и наивността да разкаже за вида на иконите в нейните откровения и видения и
