по тая причина чистите девици божии и нейни сестри по духовно подвизаване вече много нощи не можели да намерят сън в килиите си от явно възмущение и негодувание или по други причини. Но когато вече се готвела да разкаже и новостта, че не само светиите и богородиците са голи като младенци, но и сам Господ наш Исуса Спасителя, тогава станало най-важното знамение в нейния живот. Голямата чудотворна икона на Христа Благославящия изведнъж оживяла повече от всички други и уж проговорила:
— Мое чисто и свято чедо Аминия, бъди благословена! Ето предавам ти заповедта на Отца Ми: замини веднага за Франция, намери синът божий Франсуа Леоне и го заведи в Рим. Помогни на делото Божие чрез твоя избран от Господа любим и съпруг Франсуа Леоне да се обезсилят козните на лукавия на тая земя. Защото настават усилни и славни времена. Вашият свят е пред прага на Царството Божие. Обичайте се, работете и дерзайте!
Понеже Аминия съобщила за решението си незабавно да напусне манастира и да се омъжи, повдигнали се големи духовни прения. Игумения Синаития не искала да я пусне за нищо на света и трябвало да се отнесе въпросът до самия патриарх Тарапонтий, за да каже той своята тежка дума. На всеуслушание, след една утринна, писмото му било прочетено. То гласяло:
„Оставете отрочето Христово да напусне с миром убежището на светата обител. Само който е видял греха, може да има понятие за грях. Пуснете девицата и не се тревожете за нея — нека тръгне по повелята на своята душа из пътеките на света. Което е Божие — при Бога се връща; което е от света и кесаря — в света и при кесарите погива. Ние можем само да се молим за нея и да просим Отца нашего небеснаго и Сина всемилостивия да направляват стъпките на сестра Аминия по пътищата на тоя греховен мир — и да ги направляват в светлина. Наблюдавай, чедо мое възлюблено, как живеят хората от света, вникни в тънките и хитри козни на Лукавия и се моли само на Господа Отца нашего православнаго и на всички ангели, архангели и прочие чинове небесни, които са до един православни! Нека те спасят душата ти от греховните сънища и видения и те научат най-после що значи грях и от греха очищение. Амин.“
9.
— Гледай, започват!- възкликна светицата и се сгуши гола в скута на великия образописец. Те седяха, прегърнати в едно голямо кресло. Полумракът на ателието се осветяваше само от самосветещите картини по стените.
— Пак започват! — потвърди Франсуа Леоне и се съсредоточи в една от картините си.
Там Архангел Михаил, надянал, кой знае защо, тъмни доспехи и криещ меча и своето огнено копие зад гърба си, вече питаше нещо черния дракон пред себе си. Художникът изведнъж спря да милва Аминия. Той усети погледа на чудовището върху себе си.
„…Защото той засега не е тъй опасен — промълви Аминия Некольцова с мъжки глас, като в транс. — Чрез картините си той я обединява, но понеже продава някои от тях и, най-вече, понеже е вече известен, с това още в същия миг я разединява. Ако не беше така, нито ти, нито аз щяхме да издържим на вибрациите на тези картини.“
Архангел Михаил бърже хвърли оръжията си на земята, доспехите му блеснаха с небесна светлина и той отново запита нещо някого. Драконът се вкамени и останаха само контурите му, а нажеженият до бяло космос през него и зад него проговори с нежен глас:
„Това е и така, и не е така. Той ще има да заплати за парите и славата, но той е от нашите. Сърцето му, вярвай ми, е сърце на извор. Погрижи се за своя побратим.“
Последва нов въпрос. През снагата на нарисувания архангел преминаха златисти вълни. Но изведнъж драконът оживя и изпълни картината с плътност и мрак. Архангелът се смали и се превърна в точка. Аминия Некольцова потрепери и отново заговори с първия тембър, който беше прозвучал в началото на днешното наблюдение. „Онзи — говореше тя — също е в ръцете ми, защото взима пари за лекуването. Освен това, той си позволява да развързва стотици и хиляди хора, вързани от собствената си мисъл. Сигурен ли е той, че когато ги накара да осъзнаят заблудата си, с това ги е излекувал завинаги? Нима е възможно една илюзия да се изкорени без дълго и тежко страдание? Хората мъкнат своите вериги, защото без тях биха полудели от страх. Наистина, на пръв поглед, и той, като оня, лишава бездната от огромно количество раздвоена енергия, но това е само в началото. Робът по ум и сърце винаги си остава роб! Когато му свалиш веригата от ръката, той веднага ще я закачи на крака си. Робът не иска да повярва, че се е родил свободен, защото са му обяснили, че е роб. Защо пациентите на този прословут психиатър след време се връщат при него със същата или със съвършено друга болест? Защо самият «гений на идеокатарзиса и истинотерапията» сега е в тежка депресия и не може да намери метод за самия себе си? И, въобще, има ли смисъл да кърпиш непрестанно чорапа от едната страна, а той да се разплита от другата? Не е ли това преливане от пусто в празно?“
Живата точка в ъгъла на картината се завълнува и по жълтите искри, които заизлизаха от нея, Франсуа Леоне разбра, че архангелът зададе въпрос.
„Защо? — отговори му Драконът — Нищо подобно! Лекарите са много необходими. Те се грижат от сутрин до вечер и от вечер до сутрин да върнат нашите генератори по местата, където тази енергия става разбалансирана.“
Последва още едно заискряване.
„Защо езикът на змията е раздвоен? — запита ужасният тембър през устата на Аминия Некольцова. — Защо тъкмо змията е главният изкусител във всички легенди? Мисли по този въпрос!“
Бяло, фосфорическо сияние изведнъж излезе на вити, орнаментални линии от избледняващата фигурка на Архангел Михаил и просветли цялата картина:
„Ние минаваме и през Бездната, и през школите на Слънцата — беше отговорът на змея и люспите му бляснаха ослепително. — Имаме това право. Ние не сме като туземните монарси. Те заключват истината на противника в девет ковчега с деветдесет катинара, но нима може един борец да стане силен, ако не се бори с противника? Наистина, аз съм този, който внушава на монарсите да задушават противоположните истини, но то е, само защото аз нямам сметка от прекалено силен и прекалено умен монарх. На Бездната й е нужно монархът да бъде мразен с бездънна омраза от народа и същият този монарх да гърми с името си в душите на простите. Славата на деспота е най-голямата комедия, на която може да се наслаждават зрителите на световете, но за Бездната това е основен източник на живот. Самата Бездна обаче никога не може да си позволи лукса да си затваря очите пред противоположните истини, защото от яснотата на ситуацията зависи ходът на битката. Ние искаме да се укрепим реално и на тази планета, а не като нашите маши и пионки — да строим гигантски, лъскави кули върху основа от лозунги. Най-заветната мечта и илюзия на вожда е да създаде династия, но вождовете на тая земя обикновено са поразени от историческа слепота. Всяка династия, по закона на простото двойно правило, се ликвидира от революция и обратно. Нашата сладка работа е да доим и едната, и другата, и да инжектираме на техните кравешки мозъци илюзията за историческа мисия и непогрешимост.“
„Ти говориш наистина като светлите врагове — преведе, без да ще, на глас Франсуа Леоне една черно-бяла плетеница, която точката създаде върху картината на света. — Не значи ли това, че и твоята власт, като реален монарх на планетата, все пак трябва да има изгрев и залез?“
„Разбира се, че има — отзова се светицата и отново потрепера в ръцете му. — Аз съм робот на Черното Слънце на Галактиката и като такъв нямам вечен живот. Ние нямаме жива искра в себе си. Затова нямаме никакво време да вървим по омразния, бавен път на белите. Ние бързаме, защото знаем границите на времето, което ни е определено. Ние не можем да бъдем безотговорни към времето си като хората. Но хипнотизирайки хората, ние можем да продължаваме своя живот твърде дълго. На нас не ни трябва от тях нищо друго, освен разбалансиране на духа и плътта им, на тяхната взаимна любов. Най-важното е да се постига постоянно късото съединение между тях. На практика, това продължава вече осем хиляди години!“
Архангелът запита още нещо, но този път Франсуа Леоне не можа да разбере смисъла. На платното се появиха няколко светящи ята бели лебеди и се гмурнаха право в центъра на Бездната, зееща с черната си пустота — някъде там, където беше нарисувана Опашката на Дракона.
„Разбира се, че минават“ — отговори Аминия Некольцова.
Точката веднага зададе нов въпрос.
„Това аз винаги имам предвид — отговори с гласа на светицата изображението на Ламята и из ноздрите
