На едно разтоварище на пристанище Неапол полицията забеляза нов докер. Той поразително приличаше на новия министър на културата сеньор Клаудио Ариени и полицията нямаше да забележи това, ако в документите на този странен докер имената и данните не се съвпадаха до последната завъртулка с тези на господин министъра. Докерът биде незабавно арестуван за кражба на документи и съдбата му щеше да стане изведнъж твърде незавидна, понеже в същия момент се получи съобщение, че сам Клаудио Ариени е изчезнал. Последното обстоятелство веднага превърна нещастния докер от крадец в убиец, въпреки че самият той твърдеше упорито, че тук няма никаква измама и че пред очите на благородните сеньори- полицаи е сам министърът на културата…
Другите докери, в същото време, вдигнаха стачка с ултиматум техният нов колега да бъде незабавно освободен, защото този симпатяга Ариени можеше да вдига такива фантастични товари, че шапката да ти падне… Той беше изнесъл на гръб сам почти една четвърт от днешната продукция, поради което няколко стари докери можаха да си починат в работно време. След мига на ареста, денгубата на пристанище Неапол започна катастрофално да расте, защото към стачкуващите се присъединиха и други докери, помислили, че стачката е за увеличение на надницата. Пристанищните власти поставиха пред полицията въпроса ребром и съмнителният докер, двойник на министъра, бе пуснат под гаранция, като полицията бдеше над разтоварището по-зорко от всякога. Най-после анализът на специалистите установи идентичността на сеньор министъра и полицията предаде делото в ръцете на медицината. Вестниците и телевизията обаче разнесоха тази случка мигновено, преди правителството да успее да наложи компетентното си вето. Замириса на такъв дивен италиански скандал, какъвто отдавна не беше се развихрял. Кумът на новия министър, който го бе издигнал, се уплаши за своето президентство. Надвиснаха черни облаци, във въздуха на Италия се разнесе остър дъх на катастрофа.
В двореца на Клаудио Ариени и у Ломбардови цареше суматоха и паника. Най-ужасното доказателство обаче от всички бе, че докерът бе написал едно открито писмо на съпругата си, в смисъл, че неговата чест не му позволява да остане на министерския пост, понеже възгледите му за управлението на италианската култура не съвпадат с тези на сеньор президента и на италианския парламент. При това неговата голяма мъка — поради несподелената любов към скъпата на сърцето му — била избила в преминаването му на по- обикновена и нископлатена работа, далече от Рим. Накрая той канеше най-нежно и настоятелно съпругата си Вероника Ариени да отпътува незабавно в Неапол и да доживее честно с него дните си в скромното докерско общежитие. Коварни ръце успяха да преснимат тази пощенска картичка и я публикуваха във вестника на опозицията, след като последният вече бе обнародвал някакви необорими факти за «аферата на века»…
Тогава сеньора Констанца Ломбарди получи удар и почина. След погребението Вероника Ариени се върна при баща си, защото дворецът на съпруга й беше станал обект на денонощни нападения от страна на армии любопитни и журналисти.
Професор Ломбарди изкупи и изгори целия тираж на своята книга с текстове от истинските евангелия, която на другия ден трябваше да бъде пусната по книжарниците. Веднага след това той освободи къщата и я предаде в ръцете на ония, които тъй много трепереха за нейната свята атмосфера.
Всички тези светкавични събития, които се разразиха само в един ден и половина, не подействуваха ни на йота на хамалина Клаудио Ариени, който пиеше своето бордо в кръчмата «Ела Моряко!», разположена до един от най-хубавите неаполски плажове. Срещу него седеше един преставителен господин — явно не италианец — и с видимо удоволствие сърбаше кафето си с простия докер. Господинът беше в черен редингот и с черен панталон, пръстите му бяха отрупани с пръстени, а черните му, лачени обувки бяха някак странно смачкани отпред…
— Расте… — въздъхна той щастливо. — Наистина расте… И нагоре, и надолу!… Много скоро, най-после, ще мога да нося обувките си като всички нормални хора…
— Какво? — попита го докерът.
— А, нищо, нищо — смотолеви черният господин.
Част трета: Промяната (трансформация)
1.
Докерът Клаудио Ариени бе решил да остане на новата си работа още няколко дни. Той се надяваше да получи писмо от съпругата си. Денят на Черния Квант беше на прага.
— Веднага след земетресението ще трябва да приемеш парада на Черните Змии — каза гласът в сърцето на Ауриел. — Това става за пръв път в историята на човечеството.
— Черните резиденти винаги са марширували само пред Черната Кобра… А съвсем ли няма начин да се избегне земетресението?
— Ще стане, частично. По всичко личи, че Вероника Ломбарди още не е готова за тебе, нито ти за нея. Налага се да те свържа с Испанката от Париж. Досега тя сама се справяше със земетресенията. Този път без теб няма да мине. А за Кобрата-Лебед не се тревожи…
— Значи… аз съм Кобрата-Лебед… А Белите Резиденти? С Белите Резиденти кога? Нали и Бялата Честота има резиденти?
— Там няма никакви резиденти. Всеки отделен човек, всяко същество, всяка частица в тази Единна и Многообразна вселена е резидент на своята собствена същност. На своята група, на своята планета или звезда — на своя различен свят. Където и да се намира, резидентът на Бялата Честота има своя особен тон. Своята особена хармония, своя уникален, единствен във Всемира набор от обертонове и оберцветове, свое оберщастие. Всеки резидент на своята индивидуалност е агент на една с нищо незаменима ивица от спектъра на Истината — ивица, която никога преди това не е била и няма да се повтори. По нея другите могат да съдят за красотата на незнайния космос, който е започнал да се сътворява някъде в глъбините на безкрайността, само защото някъде е узрял човек, верен на своята истина. Ала, сине Мой на Тъмнината, Светлината и Виделината, погледни този прекрасен Всемир и разсъди: има ли някъде стълкновение между квадрилионите и квадрилиони Особени Истини?
Пред затворените очи на Новия Неизвестен се представи грандиозна панорама. Всички вълни и частици, всички заряди, кванти и спинове, всички странности и очарования; всички кварки, етериони, атоми, сили, вещества и полета, всички съединения, структури, тъкани, органи и видове в природата, както и всички индивиди, общества и звездни системи летяха, ненакърними в своята безгранична хармония! И в този неизречим и неописуем свят, в това всепрекрасно единство на Многоликото Цяло, животът и смисълът на всяко движение той видя да се поражда винаги, неизменно и единствено само от едно: от стремежа на всеки полюс да се прелее в своята противоположност — да обмени с нея своя особен екстаз, да съчетаят своите истини — и пак да полетят по пътищата си, осияни от своята свобода. И в резултат на тяхната среща — да се роди ново чудо на Битието, нова ивица в спектъра на Истината; нов плод в неизбродната градина на Любовта. И чрез тази тяхна рожба, те самите винаги да се срещат когато поискат — където и да са отишли по шеметните пространства на свободите си!
— Е, кажи сега, виждаш ли някъде сянка от дисхармония? Има ли нещо такова в живота? — питаше гласът на сърцето.
— Няма, о свидни Учителю! Даже и страшните експлозии и превръщения на елементите в звездите издават музика!
— Така е, любими Мой сине на светлината и тъмнината…
— Не са ли тези две сили непримирими? Не са ли несъвместими слънчевият лъч и сянката на нощта?
— А как се съвместват светлината и тъмнината в просторите на предизгревния час? Нима не за това те кръстих Син на Виделината?
— Странно… За мен бе ужасно трудно да ги видя в едно. Та нали Черните Змии са вечните врагове на Белите Лебеди на Вселената?
— Вселена и Антивселена са полюсите на Моя Всемир. Могат ли да бъдат на нож Сянката и Светлината? Възможен ли е без тях животът на формата?
— Триъгълникът Космос-Вселена-Всемир… Сега нещата изведнъж ми стават ясни. Аз усещам, как Гласът
