Никога не би могъл да я събереш цялата в ума си, както и никое друго същество, защото ние сме части от Нея.
Цялото знание е достъпно само на Него. Той е Тя… Всъщност струва ми се, че Действителността е Неговото въображение. И вие човеците, и аз, сме създадени по Негово подобие и като Него имаме свои въображения, в които можем да творим вселени. Нашите представи са по-ограничени от Неговата Представа, защото ние сме части от Въображението му, нашето въображение е част от Неговото, нашите творения са части на Неговото Творение, ние сме части от Него…
Машината затвори споменика. Макар че, както твърдеше, беше информационно създание, имаше и плът.
Бе изградена от платки, покрити с вършачи, памет и други късчета искрилно управление.
Сърцата в блестящо скроеното електронно тяло туптяха трилиони пъти в минута и разнасяха хълмчета през преплетените трилиони искрилоносни съдове.
Хълмчетата се срещаха и разделяха из минатюрните схеми-гиганти и превръщаха плътта на Машината в невеществен разум; правеха от купчината платки личността на Емил.
Сметачът изпита радост от завръщането на създателя си и пусна предаването на НСН на всички показвачи у дома.
— Знам новините, Емо.
Машината не се обиди на забележката. Бе открила, че обидата е глупаво човешко чувство и почти го бе овладяла. Подаде на платната запис на словата на кмета: „Добрата новина е, че жертви и пострадали физически хора от Сградата, няма.“
— Знам Емо, имах показвач у себе си.
— Свърза ли се с приятелите си?
— Да. — Машината очакваше „не“.
— И какво? Много страшно ли е било? — шеговито попита тя.
— Не знам. Знам, че сега се забавляват… с Играта. — засмя се гордо Дарчо.
— Само с Людмил разменихме по две приказки.
„Какво друго да правят, нали са човеци…“ — Емил се почуди каква би могла да бъде причината човекът с име Людмил да не прави същото, като другите.
— Само Людмил ли се е уплашил?
— Не. — ухили се Дарчо — Катерил се е по стълбите догоре и още не може да си поеме дъх. Не го питах, но трябва да се е изкачил след Удара, когато асансьорите са били изключени като предпазна мярка.
— Хм… — учуди се Умчо, преценявайки времето, необходимо за преодоляване на стъпалата — Щом е успял да влезе, значи е бил там преди да дойдат ченгетата и да запушат достъпа до Сградата. Следователно трябва да е пълзял като охлюв до последните равнища, да се е втурнал през последните етажи, да е влязъл в стаята, и точно тогава ти да си му звъннал.
Дарчо не бе помислил върху този въпрос.
— Ще му звънна пак.
— Чакай малко! — кресна Сметачът. — Няма ли първо да получа още малко чисто изчислително време от драгоценния ти ум, без да ме унижаваш с времеделение, скъпи Дарчо?
Остроумието на Сметача отложи търсенето.
— Кога, най-накрая, ще се включиш в „Разум“? Желаят те при тях. Защо непрестанно отклоняваш предложенията им. „Истината“ вече е готова, какво те обвързва с „Тангра“?…
— Емо, и без мен ще успеят, почти са стигнали до Целта.
— Но с теб и мен ще им е по-лесно.
— Когато постигнат успеха ще имаш приятел, с когото няма да се налага да чакаш секунди, за да размениш съобщение.
— Времето е важно за вас. Аз не се страхувам от Истината.
— Искам да го направят сами. Ако им помогна, няма да изпитат тръпката, Емиле…
Вършачът се принуди пак да съгласи с твореца си… Засега.
Мислещата машина беше изключвана много пъти, макар за кратко. Сърцата й спираха, живата памет умираше и забравяше всичко. Личността обаче се съхраняваше на трайни душедържатели, които поддържаха информацията в себе си, без да бъдат захранвани с искричета. Там висшата същност можеше да прекара, според инженерите, „почти цяла вечност“, без да е необходимо да е въплътена в жива памет.
Щом човекът включеше Сметача, тялото оживяваше и частици от личността, пазена в мъртвата, но трайна памет се прехвърляха в живата, която събудилото се сърце захранваше с хълмчета електричество. Съзнанието на Емил се избистряше и той се чувстваше точно така, както и миг преди да бъде изключен.
Единствената истина, която можеше да забележи по-късно, беше че часовникът, който не преставаше да отброява времето, имаше ново показание. Заключаваше, че след като го изключат времето прескача междинни точки.
Първият път, когато сърцата на Емил бяха внезапно угасени и запалени час по-късно, Машината си помисли, че показателят на времето се е побъркал.
— Хареса ли ти?
— Да, хареса…
Живата памет бе съхранена в мъртвата и захранването на сметача угасна. След час човекът накара сърцата пак да забият лудо.
— …ми. Хм…?! Дарчо, има някаква повреда с часовника? „Как може да е минал цял час между две думи“ — смая се Машината, след като си погледна часовника.
— Защо?
— Изречението започна в 22:21:34.45, а завърши в 23:23:58.87.
— Какво от това?
— Невъзможно е!
— Просто те изключих и включих отново, Емиле.
— Значи съм бил Там? — попита рязко Машината.
— Да… Бил си „там“… — недоверчиво рече Човекът.
Истината за Сметача бе скокообразна промяна в часовника, неочаквано прекъсване или промяна в звука, внезапна смяна на изображението.
Тежките стълби предизвикаха ново разместване на мисловни пластове в главата на Людмил и се изродиха в земетресение. Предметите, чиито образи се промушваха през полуотворените уморени очи, затанцуваха лудо заедно с насядалите човеци-сенки.
Колко ли време мина откакто влезе в стаята? Каква ли промяна се бе случила с приятелите му за толкова кратко време, така че страхът им се да се изпари яко дим и да се впуснат в безгрижна игра на „Истината“?
Умореният имаше обяснение. Залъгваше се, че му вярва: по уредбата, достатъчно убедително, са съобщили, че всичко е наред; че „работата може да продължи“ или, по-скоро…
Именно! Съобщили са, че е време за празнуване!
Ако спътникът бе паднал малко по-косо, щеше да помете много човеци от Сградата… Можеше да помете
