километра в час… Двеста и десет, и двайсет. Показвачът на сметача, на дъската пред водача, навърташе брояча последователно и неуморно: 232, 233, 234…
Горчив. Такъв откри, че е вкусът на сълзите човекът.
Самотните светлини прелитаха еднообразно отляво и отдясно край жребеца. Твърде слаби, за да разпръснат мрака, обвил света. Сърдити като човека, заради безсилието си пред тъмнината.
Двеста и четиридесет, 241, 242… — ръмжеше вихрогонът.
Ездачът му не беше там, където бяха другите. Защото не обичаше представленията. И Людмил не ги обичаше. Но той, по дяволите, беше!… 243, 245, 246… — продължи да ускорява човекът.
На Иво не му дремеше за скоростомера. Крачникът потъваше все по—дълбоко: 248, 250, 253… Колата предупреди водача си.
— Намали! Двеста и петдесет километра в час!
Долните клепачи наквасваха обилно устните си. Човекът не се засегна, че в отсрещното платно профуча друго самотно возило.
Продължи да храни скоростомера: 255, 257, 260…
— Намали, Иво! Достигна опасна скорост!
Той я бе измислил и кръстил Ива, за да пренесе името й в бъдещето. Гласът му припомни, че Истината безжалостно го бе лишила от нея… Защо?
Само глупаците твърдят, че „времето лекува“.
— Ще литнеш, Иво! — малко шеговито подхвърли сметачът.
Човекът го очакваше — искаше да чуе гласа на Машината; гласа на Ива.
— Знам.
— Намали! — промълви умолително колата, докато усещаше скоростта да надминава 270.
— Само още малко, Ива.
Докато Машината осмисляше чутото, светещите показания пред водача надскочиха 280.
Клепките преляха съвсем.
— Човече, стига толкова! — строго отсече сметачът.
Момичешката душа на колата не почака човекът зад волана да отговори. Тя сама издърпа повода на железния звяр, който задиша тежко и укроти своя бяг.
„Тя…“ — проточи се кратка мисъл в ума на Иво. „Къде ли е?…“ — удължи се мисълта.
Иво се съгласи, че е време да усмири возилото и се довери на преценката на машината. Позволи й да намали скоростта.
Тъгата прокарваше поточе по бузата му. „Защо?“ — плъзгаха се въпросително капчиците… Очите му поглеждаха към безкрая от мрак, търсейки отговор в него. Черното мълчеше.
Той знаеше отговорите на всички въпроси. Не беше време за този. Имаше по-важен, но той пораждаше не само безсилие. Той палеше ярост.
Жребецът изцвили и пак забърза, сякаш горящ от непосилно желание да изпревари времето …140, 150, 170… Ако не да го върне назад, поне да се състезава с движението му напред, бе във властта на човека.
— Иво, намали! — обади се пак Машината.
Ручеите станаха два.
— Не! — злобно излая човекът. — Включи на пълно ръчно управление!
Сметачът почти мислеше.
— Няма, Иво. — ускорението бе пренесло скоростта отвъд 200 км/ч. Непослушното момиче обаче самоуверено превключи на по-ниска предавка и указателят на дъската се запъти назад. Плах успех за Машината — Човекът студено се протегна и я изключи. За разлика от Емил, Ива бе твърде далеч от съзнаването на Истината и въобще не усещаше, че създателят й може да го прави когато си поиска. Тя не почувства нищо.
Возилото пощуря, оставено в ръцете на безумния човек.
Бе голям ден за творците.
— Защо толкова рано? — се запита на глас Емил, разтривайки лика си.
Мила го погледна шеговито. Нямаше нужда да отговаря.
Съненият размачка слепоочията си още веднъж, сложи тъмните очила и двамата потеглиха към Представянето. Мъжът се ухили, като си помисли, че новинарите са много по-ранобудни от него, защото са и по-ранолегни…
Множество камери тихо следваха човеците без да ги притесняват.
Двамата умотворци се дразнеха само от светкавиците на фотографите, свистящи, докато с взривна бързина осветяваха пространството. За миг проблясъкът им ставаше по-ярък от този на слънцето и заслепяваше Мила. Затъмнителят на Емил се съпротивляваше на мощното лъчение, което скоро угасваше обезсилено, оставяйки безнадеждната борба с тъмнината на следващата светкавица.
Петя и Морчо седяха на местата си над всички. Бъбреха.
Чуха шума, създаден от вестникарите, и видяха приятелите си да се задават от дъното на стаята.
Двигателят изцвили, докато водачът ловко превключваше на горна предавка.
Сухият път помагаше на колата да ускорява съвсем свободно.
Двеста и петдесет.
„Представлението трябва да продължи!“ — заплакаха говорителите, след като Иво сръчно включи свиреца, удържайки плъзгащия се жребец с една ръка. Колата залитна, но загубата беше само на незначителна скорост, която возилото стопи без усилие.
Двеста и седемдесет.
Закъде бърза? Времето е еднопосочно. Няма път назад.
Двеста и осемдесет.
Звярът мъркаше все по-доволно. Не долавяше влагата по човешкото лице.
Двеста и деветдесет.
Върхът на колата още бе далеч. Жребецът премина на следващата скорост, радостно ръмжейки, докато предавките разменяха местата си.
Триста.
„За какво живеем?“ — попита певецът от уредбата. Човекът не знаеше отговора.
Триста и десет.
Не обичаше горчивия вкус.
Последните показания на брояча се издигаха бавно, но неуморно.
Нямаше власт над чувствата си, обаче.
Триста и двайсет — продължи да катери скоростомерът.
Водачът се мъчеше да изкачи върха.
Показанието се клатушкаше: 324, 325, 323, 324… „А върхът бил 335…“.
Мъничката радост, която скоростта донесе на сметачолюбеца, постави камъче върху изворите на сълзите.
Осъзнаването на безполезността им ги запуши напълно, и соленоводните поточета секнаха.
Мила и Емил напредваха през залата. Сътрудниците на петимата, грижещи се за отношенията с новинарите, обграждаха свободните места, на които щяха да седнат двамата млади учени.
До Съвещанието имаше повече от двайсет и пет минути. „Защо трябваше да бързаме толкова?“ — се чудеше на Мила Емил. Тя пък се усмихваше на Петя и Морчо, които се забавляваха от светкавиците, мигащи
