неуморно край телата на приятелите им.
Емил се загледа към просветванията.
Еднообразни. Досадни. С изключение на една-единствена, огнена светкавица. Тя изглеждаше по- различно от всички останали. Светлината й беше по-слаба, но съскането й сякаш се бе изродило в гръм.
Фотоапаратът, от който избликна, бе странен: лъщящ, сякаш изцяло излят от метал, и с необяснимо тесен лещник.
Емил не разбра защо дясната му ръка се мъчи да тласне психоложката встрани.
От железния фотоапарат изскочи невидимо острие, което промуши безмилостно човека в гърдите. После пак. И пак. И пак. Крехките тъкани на дишащия не успяха да окажат никакво съпротивление. Емил нямаше изчислителна и физическа сила за да осмисли случващото се. Видя само как светлините се размиват и цапат петна върху полезрението му.
Загуби съзнание миг преди тялото му да се срути на студения под.
Скоростта се спусна по склона, щастлива от достигането на върха. Звярът трещеше, докато снижаваше височината на стълбчето, показващо бързината на движение. Гневът на Иво също гаснеше и освободи човешкия му разум от хватката си. Засега.
Човекът включи Машината. Тя си мълчеше, понеже не помнеше изключването си и нямаше причина да се обажда, докато разумът на човека не я попита.
— Емил?
Ива затършува из искрилната си памет:
Емил е приятел на Иво. Днес трябва да е бил съвещанието, в което „Разум“ са представили Мислещия си сметач. Представянето е започнало в 9.
Машината погледна поредицата от кратки новини, които зареждаше през петнайсет минути — Съвещанието не се е състояло. Емил е прострелян. Има четири огнестрелни рани в гърдите и рамото. Намира се в болницата, към която се е насочило возилото. Не се е връщал в съзнание.
— Емил е ранен. В болницата е и още е в безсъзнание. — обобщи Ива. Осъзнатото малко я притесни, но тя не бе способна да изрази чувството си.
Нищо ново за Иво, който преди двайсетина минути звъня там.
…Стрелецът бе заловен веднага, след като изпразни половината от пълнителя на незаконно притежавания си пистолет по младите учени от дружество „Разум“.
Двайсет и петгодишният Емил Юнаков бе прострелян четири пъти в тялото и е в Градската болница, с опасност за живота. Преди малко научихме, че е дошъл в съзнание.
Мила — психоложка, двайсет и четири годишна, също била на прицел, но миг преди да бъде прострелян, Емил успял да я блъсне встрани от мерника на стрелеца и куршум само е ожулило лявата й ръка.
Дежурните сестри се зарадваха, че се говори за тях. Посред нощ най-честите посетители в болницата идваха от телевизорите.
— „Защо го стори!? Защо!“ — кипеше тона на гласа на Мила.
Човекът пред нея се усмихваше грозно.
— Вие сте пратеници на Мрака! Трябва да бъдете унищожени до един!
„Господи, защо!“ — плачеше без сълзи тя, безсилна пред жестоката действителност.
— А ти кой си? Теб Той ли те праща, изчадие гадно?! — продължи Мила и изненада следователите, които не бяха виждали толкова несдържана психоложка.
— Той. За да ви спра!
Безпомощността на жената се смеси с увереност. Новата сплав бе избухлива.
— Няма да можеш, смахнат глупак! Няма да ни спреш!
Стрелецът се усмихна още по-грозно.
— Неговата войска е неизброима. Няма да осъществите дяволската си цел. Ще бъдете унищожени! Вие и проклетите ви машини!
Околните гледаха с любопитство и очакване, но Мила прекъсна представлението, понеже взе да съжалява задържания.
Един от полицаите я придружи, докато излизаше от стаята със стрелеца и влизаше в полуосветения от неонови лампи коридор на полицейското управление.
Чакалнята на болницата, където се бе свила и гледаше в пространството без определена цел, имаше подобно осветление. Тук Мила превърташе в съзнанието си думите на душевно болния, стрелял по нея и приятеля й.
Красивият Вихрогон на Иво спря пред болницата. Човекът затръшна вратата и забърза към светещите прозорци на сградата.
При ранения бе дошла сестра.
— Не бива да говори. Ще ви помоля да напуснете и да го оставите да си почине!
— Не. — продума Емил — Мила? Как е Мила?
Хладокръвният Морчо го успокои.
— Добре е.
— Моля ви, не тревожете повече пациента! Напуснете!
— Казах не! — изстена простреляният — На моя отговорност.
Сестрата заби острия си поглед в него и приятелите му.
— Не трябва да натоварвате изобщо дробовете си!
Гърдите на легналия тихо пъшкаха.
— Емо, трябва да те оставим на спокойствие. — рече Петя.
Млада жена чакаше някого пред стаята на ранения. През стъклото виждаше очертанията на човеците отзад, но ставащото вътре не дразнеше любопитството й.
Сметачолюбецът премина като вихър покрай дежурната сестра на входа. Криеше очите си със затъмнителя, който обаче не му попречи да забележи приятелката си.
— Мила! Защо си тук!?
— Като теб…
