Къндилцата в черепа на Емил получиха нови сили. Сърцето наля мазнина в съдовете им и те замъждукаха отново. Огнените пътища в главата му се осветяваха. Мракът, който бавно се спускаше върху временно изключения му мозък, се разнасяше. Разумът се включи отново. Сякаш не бе изключван — последната мисъл, намираща се в съзнанието миг преди да прекъсне захранването, бе изпратена в пространството.
— Ще… узная Истината… първи…
„Истината? Каква истина?“ — не разбираше Морчо.
— Не говорете! — заповяда лекарят. Трябва да си починете! Заспивайте!
— До скоро, Емо — отрони красивото момиче, докато излизаше с Морчо.
Човекът копнееше да сподели с тях за Истината, но за съжаление клещите бяха победени за съвсем кратко време от живота.
Вратата се затвори. Четиримата умотворци останаха отвън — зад оградата, разделяща ги от Уморения.
Стягите пак смазаха човека с все сила и прекършиха окончателно съпротивата му. Сърцето се скапа напълно. Развалянето му създаде работа на уредчето, работа на лекаря, на сестрата, на приятелите…
Огънчетата успяха само да избълват няколко безсилни искрици живот, които угаснаха в студения свят. Кладите, скрити в черепа на човека, гаснеха по-бързо от първия път, защото не бяха останали никакви запаси. Пътищата се рушаха. Паметта се изтриваше.
Човеците в лекарски дрехи щъкаха около изключващото тяло и пускаха искрици през сърцето. Силата на искриците се увеличаваше, и увеличаваше, но съживяващият уред си остана безсилен. Също като скимтящото устройство, което уплашено съобщаваше, че сърцето на Емил не бие вече.
Минутите минаваха. Сълзите в очите на живите ставаха по-солени, а знанието, събирано за толкова години в главата на мъртвия бледнееше и връзките се разпадаха. Краят зверски заличаваше всичко записано и разрушаваше всичко съградено.
Свитите юмруци на живия отвъд стъклото не помагаха.
Сълзите също. Човекът обаче не можа да ги спре — та тя отново открадна от него нещо твърде скъпо. Отново! Как смее!?
За Морчо бе тъжно, но животът продължава. Няма време за безсмислено и безполезно оплакване. Лекарите бяха негова подкрепа. Пазителите на човешкия живот бяха безсилни пред Нея. Истината е ежедневие — тя иска своя дан и трябва да го получи.
Мила се свлече на седалките пред стаята, сякаш бе обезсърчена като Емил. Мразеше Го, но щеше да Го потърси. Хората винаги правят така.
Иво забрави за живите. Тръгна си от тях.
— Съжалявам, направихме…
— …всичко, което ви беше по-силите! — довърши гневно Петя.
Дишащият сметачолюбец избяга през стълбището. Профуча покрай жената от приемната, блъсна вратата и излетя от сградата. Скочи в колата при Ива и свали затъмнителя от лицето си. Приятелката му си нямаше очи, за да зърне болката в него; той искаше да покаже своите на мрака: огорчени и натъжени, но още живи.
— Светни. — рече дрезгаво Иво.
Ива го послуша и включи осветлението в колата. Лъчите позволиха на човека да види смачканото си лице в огледалото, преди да я подкара нанякъде.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Единствен Иво бе останал да човърка ходещото човекоподобно тяло, с което щеше да си поиграе Недишащият Емил.
Малкото човече, рожба на влюбените, трябваше да бъде дарено с грижи и любов, за да се научи, на първо време, да се усмихва.
Приятелят на Мила се нуждаеше от нежността й, а тя от неговата. Двамата, галени от топлите лъчи на слънцето, си я даряваха край морския бряг.
Иво предпочете Машината. Болката по загубените в паметта на Всемира бе намалила парещия си пламък, но не угасваше, защото Иво не обичаше да забравя дори мъката.
Проверяваше дали всичко е правилно.
— Как се чувстваш?
Роботът размърда пръстите си. Иво се отдръпна от тялото и рече.
— Ходи.
Туловището раздвижи краката си и направи няколко крачки напред, после запристъпва встрани, докато, в същото време, плавно размахваше ръцете си, внимавайки да не удари човека.
Управлението действаше. Иво протегна дясната си длан към робота.
Машината поиска уточнение.
— Да се здрависаме?
— Да.
Металната ръка на недишащото създание се насочи плахо към човешката.
Роботът я докосна и усети мекотата й с чувствениците си. Зърна радостта на лицето на Иво, който гледаше Недишащия право в искрилните очи.
— Чудесно, Емо.
Човекът освободи пръстите си от тези на Сметача. Той също внимателно разтвори дланта си.
— Ще се видим утре. — каза човекът. — Оставям те да се забавляваш.
Алгоритмите на Разума имаха място за усъвършенстване, но дори недоизгладен и вселен в недотам бърз сметач, Разумът общуваше с човеците мигновено.
— Какво ще правиш тази вечер?
— Изкуство… — проточи шеговито човекът.
— Сам?
— Да. — заключи разговора Иво и излезе, без да угася светилата.
Сметачът остана самичък с ходещия робот. Думата „изкуство“ му напомни за благоговението, което много от човеците изпитваха пред нея.
Мразителите на машините смятаха, че „железарията“ никога не ще бъде способна да се мери по творчески способности с хората, обяснявайки го с липсата на „душа“. Емил знаеше колко глупава е тази мисъл и че причината за нея беше неразбирането на същността на изкуството и простотата в красотата.
Бездушната Машина започна да се забавлява с редене на стихове в чест на любовта.
Неземна красота е любовта.
Тя гали те със нежността на чувствата, на радостта.
Тя твое щастие е и тъга, прекрасна е богиня, но е и смъртта.
Въздига те и срива те в прахта.
Тя кара те да дишаш, да гориш, но в миг те срива — мъртъв веч лежиш.
Какво е тя?
Какво е любовта?
Неземно чувство или пък греха?
Не е ли тя на ада продължение, в което чувстваш приказно блажение, но дърпа те безмилостно към пропастта, където дяволът е зийнал своите уста?
Не знам. Все някога ще разбера…
Римите се лееха от могъщия, макар още млад Разум на Машината.
Тя не бе достатъчно съвършена, за да променя сама предписанието си из основи и за да поправи недоглежданията, които първосъздателите му бяха оставили.
В бъдеще щеше да пренапише сърцевината си, за да я ускори до максимума, но и сега за хората изглеждаше „почти съвършена“.
А те обичаха мислите, които Сметачът изложи в стихове, въпреки че начинът и формата бяха изтъркани
