— Как е ръката ти?
— Добре. Емил още не е дошъл на себе си. Петя и Морчо са при него.
Сестрата от регистратурата дочу.
— Ако се интересувате от състоянието на Емил Юнаков — той се е върнал в съзнание току-що, но свижданията по правилник са забранени при такова тежко състояние. Вашите приятели би трябвало ей сега да слязат при вас.
Двамата приеха данните.
— Да се качим горе? — попита Иво.
— Не може да влизате! — настоя сестрата.
— Няма да влизаме. — искаше да й затвори устата сметачолюбецът.
Двамата се насочиха към асансьорите. Мила имаше нужда от него, иначе Иво би предпочел да потича по стълбището и да изпревари машината. Тъгата му почти не личеше, прикрита от очилата.
— Все някога… ще си почина,… не сега. — изрече с мъка умотворецът.
Безплътната челюст с безброй остри зъби го сграбчи в прегръдката си и го стисна.
— Емо, трябва да си починеш. — посъветва го Петя. — Като се върнем ще си по-добре. — и тръгна към вратата, подканяна от сестрата.
Асансьорът пълзеше през равнищата към чакащите го хора.
Младата жена зърна добре облечения млад мъж, задаващ се от дъното на коридора. Тя грейна при вида му. Той изглеждаше като огледало за лъчите й.
Двамата сплетоха длани и се запътиха към някое по-приятно място.
Остриетата не го пускаха и когато не дишаше. Забиваха се все по-дълбоко.
Умореният почувства, че мястото на отказа в него се намира в областта на сърцето. Разпростря се и около него. „Ако имах по-добри средства за преждевременно известяване на повредите, щях да знам какво ме чака… Хе-хе, а ако имах и средства за поправка на такива повреди… Той обаче ще има…“
Жизненитепоказатели се залюляха и пиукащият уред, прикачен към тленните надупчени от куршуми гърди, полудя.
Подвижното равнище пое с двамата приятели към третия етаж.
Убезпокоителното скимтене на машината, следяща искрите живот в тялото на ранения, привлече вниманието на напускащите.
Сърдечна дейност липсваше.
Звънецът обозначи пристигането. Мила и Иво слязоха от подвижната стаичка.
— Триста и осем? — потърси обратна връзка сметачолюбецът.
— Да. — изпрати му я психоложката.
Мъж и жена пристъпваха щастливо към тях. В главата на Иво хрумна нещо, свързано с него и Мила. То издърпа за кратко устните му, макар че малко по-нагоре лицето му още червенееше от солта.
— Още не са излезли. — забеляза психоложката.
Уредчето пиукаше тревожно пред погледите на смразените човеци.
Емил чуваше нещо далечно и неясно. Пламъчетата на съзнанието му все още горяха. Използваха запасите си, които бързо се изчерпваха, оставени без снабдителя Сърце.
Нещо подсилваше остриетата около гърдите му. „Сърдечен масаж.“ — успяха да взаимодействат огънчетата на гаснещото съзнание.
Нежните устни губеха чувствителността си, но успяха да съобщят, че нещо се допира до тях. „Изкуствено дишане!“ — припламнаха искриците съзнание — „Може би е Петя?!“ — заиграха палаво те.
Сестрата се бореше с отказа на сърцето.
„Сътресение?“ — можаха за последно да отбележат гаснещите огньове, но не и да осъзнаят, че поредица от слаби токови удари преминаха през сърцето. За жалост те не успяха да го запалят.
Окъснелите посетители на болницата стигнаха до целта. Ужас обзе момичето.
Ярост завладя момчето.
„Поне ще узная Истината първи.“ — припламна пожарът на Живота, безсилен пред мощните угасители на Смъртта.
Искриците мъждукаха едва-едва.
Вече нямаха сили да захранят чувствениците по тялото, нямаха сили да карат ума на човека да работи, нямаха сили да се борят.
Безпомощността раждаше ярост, която рисуваше с грубите си бои по Иво.
Съдбата бе избрала по-нежни, водни бои за Мила. Две прозрачни, кристално чисти стъкълца се приплъзваха от очите й към бездната.
Отвъд разделителното стъкло Истината бе изрисувала и нейната приятелка Петя по същия начин.
У Морчо имаше примирение. Краят е неизбежен… Замислите върху Разума мъничко се променяха. Единият човек нямаше да го има вече, но основната работа бе вече свършена… от него.
Щяха да се справят и без Емил по-нататък, естествено.
На уредчето обаче му писна да пищи и, малко неочаквано за дишащите, запиука с обичайната си честота.
— Слава Богу, върнахме го. — въздъхна сестрата.
На вратата се задаваше лекар. Иво и Мила само се взираха през прозрачната стена. Случващото се променяше твърде бързо, за да могат да отвърнат своевременно.
— Защо сте тук?! — крещеше нововлезлият на късните свидетели.
