— Ние се надявахме… — рече и Елизабет. После и двамата млъкнаха.
— Кажи му истината — отсече Хю.
— Истината ли? — ахна Корнилиъс. — Нима не съм разбрал правилно какво точно е станало вчера на разпродажбата?
— Опасявам се, че не — потвърди Елизабет, пребледняла като мъртвец. — Истината е, че се поувлякох в наддаването. — Тя замълча и помисли. — Никога досега не съм участвала в търг и като не успях да спечеля старинния часовник, а после видях как Маргарет купува почти без пари картината на Търнър, попрекалих и се орезилих.
— Не се притеснявай, винаги можеш да продадеш масичката — взе да я утешава уж натъжен Корнилиъс. — Хубава е, няма да се обезцени.
— Вече проверихме и това — проплака снаха му. — Господин Ботс каза, че най-малко след три месеца ще има търг на мебели, а условията на продажбата били написани черно на бяло в каталога: плащане до седем дни.
— Сигурен съм, че ако му оставите масичката…
— Да, и той ни го предложи — намеси се отново Хю, — лошото е само, че не знаехме за комисионата — била петнайсет на сто от продажната цена — значи, ако обявим за продан масичката, ще ни удържат още петнайсет на сто от стойността, което ще рече, че ще изгубим цели трийсет хиляди лири.
— Какво да се прави, и хората, провеждащи търговете, трябва да припечелват нещичко — въздъхна Корнилиъс.
— Да де, но ние нямаме трийсет хиляди, камо ли пък 126 500 лири стерлинги — викна Елизабет.
Домакинът си наля бавно още една чаша чай, уж погълнат от тежки мисли.
— Хм — изсумтя накрая. — Недоумявам как според вас бих могъл да ви помогна, знаете колко съм закъсал с парите.
— Рекохме си, че все пак спечели от търга близо милион и… — поде снаха му.
— Много повече, отколкото очакваше — взе да й припява и Хю.
— Надявахме се да кажеш на господин Ботс, че си решил да задържиш масичката. Ние, разбира се, ще потвърдим, че нямаме нищо против.
— Не се и съмнявам — каза Корнилиъс, — това обаче не е изход: пак ще дължите на Ботс 16 500 лири стерлинги и ако след три месеца масичката не се продаде за 110 000, може да изгубите още пари.
И Елизабет, и мъжът й си замълчаха.
— Нямате ли нещо, което да продадете, за да съберете парите? — попита накрая домакинът.
— Нямаме си нищичко. Остана ни само къщата, а и тя е ипотекирана — простена снаха му.
— Ами дяловете във фирмата? Ако ги продадете, ще се разплатите и ще ви останат пари.
— Кой ще ги купи! — възкликна Хю. — Едва напоследък излизаме на печалба.
— Как кой! Аз — отвърна Корнилиъс. И Хю, и жена му се стъписаха.
— В замяна на акциите — допълни Корнилиъс — ще ви опростя дълга и ще се разплатя с господин Ботс.
Елизабет понечи да възрази, но Хю я прекъсна и попита:
— Няма ли друг изход?
— Поне аз не се сещам — каза Корнилиъс.
— Значи това и ще направим — рече брат му на жена си.
— Ама как така? Посветили сме на фирмата толкова години… — изхлипа тя.
— И бездруго не печелим кой знае колко от нея, знаеш го, Елизабет. Не приемем ли предложението на Корнилиъс, ще затънем до гроб в дългове.
Жена му не каза нищо.
— Е, разбрахме се — рече домакинът. — Защо не отскочите до моя адвокат? Той ще уреди всичко.
— А ти ще говориш с господин Ботс, нали? — попита снаха му.
— Веднага щом прехвърлите дяловете, ще реша проблема с Ботс. Сигурен съм, че ще приключим до края на седмицата.
Хю сведе глава.
— Мен ако питате — продължи Корнилиъс и двамата го погледнаха притеснени, — е разумно брат ми да си остане председател на управителния съвет на фирмата — срещу подобаващо възнаграждение, разбира се.
— Благодаря ти — пророни Хю и се ръкува с него. — При тези обстоятелства си много великодушен.
Докато се връщаха по коридора, Корнилиъс отново погледна портрета на сина си.
— Намери ли къде да се пренесеш? — попита Елизабет.
— Благодаря ти, но както личи, няма да е трудно. Получих предложение за „Върбите“, далеч надхвърлящо цената, на която се надявах, а и с парите, които паднаха от разпродажбата, ще успея да се разплатя с кредиторите и пак ще ми остане нещичко.
— Защо тогава искаш дяловете ни във фирмата? — завъртя се рязко снаха му и го погледна право в лицето.
— По същата причина, скъпа, по която ти поиска масичката в стил „Луи XIV“ — отвърна Корнилиъс, след което отвори вратата, за да ги отпрати. — Довиждане, Хю — допълни той вече след като Елизабет се бе качила в колата.
Тъкмо да се прибере в къщата, когато съгледа, че по алеята се задава малко ауди — новият автомобил на Маргарет, затова реши да изчака сестра си. Когато колата спря, Корнилиъс отвори вратата и подаде ръка на Маргарет.
— Добро утро — поздрави я и я поведе нагоре по стълбите към входната врата.
— Радвам се да те видя отново в имението „Върбите“. Вече не помня кога си идвала за последно.
— Направих ужасна грешка — изплю камъчето сестра му още преди да са стигнали кухнята.
Корнилиъс отново наля вода в чайника и зачака Маргарет да му разкаже онова, което той и без нея знаеше.
— Защо да увъртам, Корнилиъс, дори и не подозирах, че имало двама Търнъровци.
— О, да, двама са — потвърди делово брат й. — Джоузеф Малорд Уилям Търнър, по всеобщо мнение най-добрият художник, раждал се по тия земи, и Уилям Търнър от Оксфорд, който не е свързан по никакъв начин със своя съименник и макар да е рисувал горе-долу по същото време, изобщо не може да се мери с великия майстор.
— А аз дори не подозирах… — повтори жената. — Изръсих се не за онзи Търнър, за когото си заслужава…, не на последно място заради номерата на оная гаднярка, снаха ми — добави злъчно тя.
— Да, беше ми любопитно да прочета в сутрешния вестник, че си се охарчила с нечувана сума за картина на този художник и така си се озовала в „Книгата с рекордите на Гинес“.
— Можех да мина и без този рекорд — простена Маргарет. — Мислех си дали да не поговориш с господин Ботс и да…
— Какво да?… — направи се на ни лук ял, ни лук мирисал брат й и й наля чаша чай.
— Да му обясниш, че е станала ужасна грешка.
— Опасявам се, скъпа, че е невъзможно. Сделката се смята за приключена в мига, в който Ботс удари с чукчето. Така е по нашите закони.
— Дали тогава не можеш да ми помогнеш и да платиш картината? — предложи Маргарет. — Във вестниците пише, че само от търга си прибрал близо милион.
— Да де, но имам да покривам куп други плащания — въздъхна Корнилиъс. — Не забравяй, че щом продам имението, трябва да се подслоня някъде.
— Винаги можеш да дойдеш при мен…
— Това е второто такова предложение, което получавам от сутринта — каза брат й, — и както обясних и на Елизабет, вие двечките вече отказахте веднъж да ме подслоните, затова се видях принуден да измисля друго.
— Значи съм разорена! — проплака театрално Маргарет. — Нямам ги тия десет хиляди лири стерлинги, да не говорим пък за петнайсетте процента. Не знаех и за тях. Надявах се да припечеля нещичко, като продам картината на търговете в „Сотби“.
