— Девет — каза без колебание Елизабет.
— Десет хиляди! — ревна Маргарет.
Най-неочаквано се възцари тишина. Корнилиъс огледа залата и видя злорадството върху лицето на Елизабет, принудила зълва си да стигне в наддаването до десет хиляди лири стерлинги. Напуши го смях. Забавляваше се повече, отколкото беше очаквал.
— Тъй като никой не дава по-голяма сума, този великолепен акварел е продаден за десет хиляди лири на госпожица Барингтън — оповести господин Ботс и стовари с трясък чукчето. Усмихна се на Маргарет, все едно й казваше, че е вложила разумно парите си. — Следващият експонат — продължи той — е портрет с простичкото име „Даниъл“ на неизвестен художник. Нарисуван е прекрасно и се надявам да започнем наддаването от сто лири стерлинги. Някой дава ли ги?
Разочарован, Корнилиъс видя, че никой от присъстващите не проявява интерес към портрета.
— Готов съм да започна наддаването от петдесет лири — съобщи господин Ботс, — но не мога да предложа по-ниска начална цена. Някой дава ли петдесет лири?
Корнилиъс отново огледа залата, за да разбере от лицата на присъстващите кой е избрал картината и защо сега отказва да наддава за нея, при положение, че цената е съвсем разумна.
— В такъв случай се опасявам, че ще се наложи да извадя от търга и този експонат.
— Това означала ли, че съм го спечелила? — попита някой от дъното.
Всички се извърнаха натам.
— Да, госпожо — ако сте готова да заплатите петдесет лири стерлинги, картината е ваша — потвърди господин Ботс и намести очилата върху носа си.
— Готова съм — каза Полин.
Мъжът й се усмихна и удари с чукчето.
— Продадена за петдесет лири на жената в дъното на залата — оповести той. — А сега да преминем към експонат номер четири, шах с неизвестен произход. Какво да кажа за него? Някой готов ли е да започне наддаването от сто лири? Благодаря ви, господине.
Корнилиъс се обърна да види кой се е включил в търга.
— Имам предварителна заявка за двеста лири. Някой дава ли триста?
Тимоти кимна.
— Имам предварителна заявка и за триста и петдесет лири. Вие давате ли четиристотин?
Този път Тимоти посърна и чичо му разбра, че сумата вече не е по възможностите му.
— В такъв случай съм принуден да извадя от наддаването и този експонат и да го предложа за продан днес следобед. — Мъжът погледна Тимоти, той обаче дори не трепна. — Експонатът е изваден от продажбата. — И накрая преминаваме към експонат номер пет: великолепна масичка в стил „Луи XIV“, изработена някъде през 1712 година и достигнала до нас почти в непокътнат вид. Знае се кои хора са я притежавали, дори кой е първият й собственик, а последните единайсет години масичката е била у господин Барингтън. За повече подробности вижте каталога. Длъжен съм да ви предупредя, че към експоната има голям интерес и ще започна наддаването от петдесет хиляди лири стерлинги.
Елизабет тутакси вдигна каталога над главата си.
— Благодаря ви, уважаема госпожо. Имам предварителна писмена заявка за сумата шейсет хиляди лири. Някой дава ли седемдесет? — попита господин Ботс, вторачен в Елизабет.
Каталогът в ръката й пак се изстреля нагоре.
— Благодаря, драга госпожо. Имам предварителна заявка за осемдесет хиляди. Някой дава ли деветдесет?
Този път Елизабет явно се подвоуми, преди да вдигне бавно каталога.
— Имам писмена заявка за сумата от сто хиляди лири. Някой ще даде ли сто и десет хиляди?
Всички в залата се бяха вторачили в Елизабет, само Хю беше свел очи и бе впил поглед в пода. Явно нямаше намерение да влияе върху наддаването.
— Ако никой не смята да предложи повече, ще бъда принуден да оставя и този експонат за разпродажбата днес следобед — оповести господин Ботс и тъкмо да удари с чукчето, когато най-неочаквано каталогът на Елизабет отново щръкна над главите на присъстващите. — Сто и десет хиляди. Благодаря ви, уважаема госпожо. Някой предлага ли повече? В такъв случай обявявам, че този прекрасен експонат е продаден за сто и десет хиляди лири стерлинги. — Удари с чукчето и се усмихна на Елизабет. — Честито, госпожо, това наистина е великолепен образец от онова време.
Тя се усмихна от немай-къде, явно не бе особено убедена.
Корнилиъс се обърна и намигна на Франк, който продължи да седи като истукан. После Корнилиъс стана и отиде при подиума да благодари на господин Ботс за прекрасно свършената работа. На излизане се усмихна на Маргарет и Елизабет, но и двете не му обърнаха внимание, потълнати от други неща. Хю се беше хванал за главата и продължаваше да гледа невиждащо пода.
Докато вървеше към дъното на залата, Корнилиъс забеляза, че Тимоти го няма — сигурно му се беше наложило да се върне в Лондон. Старецът бе разочарован, беше се надявал да обядва заедно с момчето. Заранта бе минала като по ноти и той беше в настроение да празнува.
Вече бе решил да не ходи на търга следобед — не му се щеше да вижда с очите си как всичко, което е притежавал, се разпродава, макар и да знаеше, че в по-малка къща няма да се намери място за повечето вещи. Господин Ботс беше обещал веднага след приключването на търга да звънне и да му съобщи колко пари са постъпили.
След като хапна на корем — това бе най-хубавият му обяд, откакто Полин го беше напуснала, — Корнилиъс тръгна от гостилницата към „Върбите“. Знаеше точно в колко часа автобусът ще дойде, за да го прибере у дома, и стигна до спирката две-три минути преди това. Вече не му правеше впечатление, че всички го отбягват.
Отключи входната врата точно когато часовникът на близката черква отброи три. Вече очакваше с нетърпение неизбежния миг, когато Маргарет и Елизабет ще осъзнаят какво са направили. Ухилен, се отправи към кабинета и си погледна часовника — кога ли щеше да му се обади господин Ботс? Тъкмо влезе в стаята, и телефонът иззвъня. Корнилиъс се подсмихна. Още беше рано да го търсят от тръжната фирма, значи му се обаждаше или Елизабет, или Маргарет — да му каже, че трябва да го види незабавно. Вдигна слушалката и чу гласа на Франк.
— Сети ли се да задраскаш шаха от списъка на вещите, които ще се продават на търга днес следобед? — попита направо адвокатът — не му беше до любезности.
— Какво, какво? — ахна Корнилиъс.
— Любимият ти шах. Да не си забравил, че щом не е продаден сутринта, автоматично ще се озове в списъка за следобедния търг? Освен ако, разбира се, вече не си наредил да го извадят от списъка или не си обяснил на господин Ботс колко всъщност струва.
— Майко мила, ами сега! — завайка се Корнилиъс, затръшна телефона и хукна навън, така че не успя да чуе как Франк му казва:
— Сигурен съм, че е достатъчно да звъннеш на служителката в тръжната къща на господин Ботс, за да уредиш нещата.
Докато тичаше по алеята, отново си погледна часовника. Беше три и десет, значи търгът тъкмо беше започнал. Опита се да си спомни под кой номер в писъка е шахът. Единственото, което успя да се сети, бе, че обявените за продан вещи са сто петдесет и три.
Застана на спирката и запристъпва припряно от крак на крак, после огледа улицата с надеждата да открие такси, ала точно тогава за негово облекчение се зададе и автобусът. Корнилиъс се вторачи в шофьора, от това обаче автобусът не тръгна по-бързо.
Когато най-сетне спря на спирката и вратите се отвориха, Корнилиъс се метна вътре и се разположи на първата седалка. Беше му на езика да каже на шофьора да кара право в „Ботс и сие“ на Хай Стрийт, но не бе сигурен, че другите пътници ще подкрепят плана му. Погледна часовника си — три и седемнайсет минути, и се помъчи да си спомни колко време му е отнемало днес сутринта на господин Ботс, за да продаде всяка вещ. Някъде към минута-минута и половина. Центърът на града беше съвсем наблизо, но автобусът не пропускаше спирка и Корнилиъс поглеждаше ту стрелката на минутите върху циферблата на часовника си, ту пътя. Най-после, в три и трийсет и една шофьорът допъпли и до Хай Стрийт. Дори вратата сякаш правеше напук и се отвори много бавно. Корнилиъс скочи долу на тротоара и макар да не беше тичал от години, се
