Вратата се отвори и в кабинета влезе икономката — носеше поднос с чаша чай и чиния с резени маслен сладкиш. Както винаги, беше спретната и чиста, с пригладена коса, от която не стърчеше и косъмче — по нищо не личеше да е притеснена. Първата мисъл на Корнилиъс беше, че Полин явно още не е получила писмото на Франк.
— Днес сутринта да си получавала, Полин, писмо от адвоката ми? — попита я, след като тя остави подноса върху писалището.
— Да, получих, уважаеми господине — отвърна икономката, — ще продам възможно най-скоро колата, за да ви върна петстотинте лири стерлинги. — Полин замълча, сетне погледна Корнилиъс право в очите. — Но се питах, господине, дали…
— Дали какво, Полин?
— Дали не е възможно да ви поработя безплатно, вместо да ви давам парите? Колата ми трябва, за да прибирам момичетата от училище.
За пръв път, откакто бе подхванал тази игра, Корнилиъс изпита угризения на съвестта. Знаеше обаче, че ако изпълни молбата на Полин, все някой ще разбере и всичко ще отиде на вятъра.
— Съжалявам много, Полин, но нямам избор.
— Точно това пише в писмото и адвокатът — рече Полин, както си играеше с късчето хартия в джоба на престилката. — Но аз им нямам вяра на адвокатите.
От тези думи Корнилиъс се почувства още по-виновен: не познаваше човек, на когото да може да вярва така, както на Франк Винсънт.
— Е, ще тръгвам, господине, а надвечер ще намина да поразтребя. Възможно ли е, господине?…
— Дали е възможно ли? — ахна Корнилиъс.
— Възможно ли е да ми дадете препоръка? Човек на моите години трудничко ще си намери работа.
— Ще ти дам препоръка, с каквато ще те вземат и в Бъкингамския дворец — възкликна той.
Веднага седна зад писалището и написа хвалебствена препоръка за работата на Полин Крофт през последните двайсетина, че и повече години. Прочете я от начало до край и й я подаде.
— Благодаря ти, Полин — рече й, — за всичко, което си направила за Даниъл, Мили и най-вече за мен.
— Беше удоволствие, господине — отвърна икономката.
След като тя излезе и затвори вратата, Корнилиъс се запита дали водата понякога все пак не става кръв.
Отново седна зад бюрото и си записа някои от нещата, случили се сутринта. После слезе в кухнята и видя, че икономката му е приготвила салата.
Хапна надве-натри и реши да отиде с автобуса до града — ново изживяване. Доста дълго се лута, докато намери автобусната спирка, а когато я откри и поиска да си купи билет, се оказа, че нямали да му върнат от двайсет лири.
Слезе в центъра на града и първият човек, при когото се отби, бе местният посредник на недвижими имоти — той като че ли не се изненада, че го вижда. Корнилиъс с радост се увери, че мълвата за финансовия му крах очевидно се разпространява светкавично.
— Утре сутрин, господин Барингтън, ще пратя някого във „Върбите“, да измери квадратурата и да направи снимки — обеща младежът, след като стана иззад писалището. — Разрешавате ли да сложим в градината табела, че къщата се продава?
— Разбира се — отвърна Корнилиъс, без да се двоуми, и едвам се сдържа да не добави: „Колкото по- голяма, толкова по-добре.“
Сбогува се с посредника, повървя малко по улицата и отскочи до фирмата за хамалски услуги. Попита друг младеж дали е възможно да изнесат цялата покъщнина от дома му.
— Къде искате да я закараме, господине?
— В хранилището на „Ботс“ на Хай Стрийт — отговори Корнилиъс.
— Няма проблем, господине — увери го младежът и взе от бюрото дебел кочан.
След като Корнилиъс попълни формуляра в три екземпляра, момчето подкани:
— Подпишете се ето тук, господине — сочейки долния край на листа. После добави малко притеснено: — Трябва да оставите капаро сто лири стерлинги.
— Ама, разбира се — възкликна Корнилиъс и извади чековата си книжка.
— Извинявайте, господине, но трябва да платите в брой — изшушука младежът, сякаш съобщаваше някаква тайна.
Корнилиъс се подсмихна. От трийсет години не му се беше случвало да не приемат издаден от него чек.
— Утре пак ще намина — рече той.
Докато се връщаше към автобусната спирка, надзърна през витрината на железарията на брат си — не личеше служителите да се скъсват от работа.
Прибра се в къщата си във „Върбите“, влезе пак в кабинета си и записа какво се е случило следобед.
Вечерта, докато се качваше по стълбите към спалнята, си помисли, че това вероятно е първият следобед от години, когато никой не се е обаждал да го пита как е. Спа непробудно.
На другата заран слезе долу, отиде да прибере от изтривалката пред входната врата пощата и влезе в кухнята. Докато си ядеше овесените ядки, прегледа писмата. Беше чувал навремето, че ако някой е на път да се разори, пощенската му кутия се задръствала с пликове с клеймото на най-различни държавни служби и службици, а също на собственици на магазини и на фирмички, които бързали да си приберат парите, докато някой друг не бъде обявен за преференциален кредитор. Тази сутрин нямаше такива пликове, защото, още преди да поеме по този опасен път, Корнилиъс се бе погрижил да си уреди сметките. Сред рекламите и дипляните имаше само един плик с лондонско клеймо. Оказа се, че е писмо от племенника на Корнилиъс — Тимоти, в което той казваше, че му било ужасно неприятно, задето чичо му е изпаднал в беда, и макар напоследък да не идвал често в Чъдли, щял да направи всичко възможно в края на седмицата да отскочи до Шропшир и да намине да го види. Писмото бе съвсем кратко, въпреки това Корнилиъс не пропусна да отбележи, че Тимоти е първият близък роднина, проявил някакво състрадание.
На вратата се позвъни, той остави писмото върху масата в кухнята и отиде в антрето. Отвори входната врата и кого да види: Елизабет, братовата му жена. Беше пребледняла, върху лицето й се четяха притеснение и умора, явно предната нощ не беше мигнала. Още щом влезе в къщата, Елизабет тръгна да обикаля от стая на стая сякаш за да се убеди, че всичко си е на място — изглежда й беше трудно да преглътне писмото на адвоката. Но и да имаше някакви съмнения, те се разсеяха, когато след няколко минути на прага застана местният посредник за недвижими имоти, стиснал в ръка метър, с него беше дошъл и фотограф.
— Ако Хю е в състояние да ми върне поне част от стоте хиляди лири, които му дадох назаем, това ще ми помогне изключително много — подвикна Корнилиъс след снаха си, която продължаваше да обикаля из къщата.
Мина доста време, докато тя отговори, макар че очевидно бе обмисляла цяла нощ какво да каже.
— Не е толкова лесно — изпелтечи накрая. — Както знаеш, заемът беше теглен от фирмата, а акциите в нея са разпределени между доста хора.
Корнилиъс ги познаваше всичките — общо трима на брой.
— Дали не е време вие с Хю да продадете част от акциите си?
— И след всичките тия години на неуморен труд да пуснем във фирмата чужд човек? И дума да не става! Хю се допита до господин Винсънт какви са правните последици и той потвърди, че законът не ни задължава да си продаваме акциите.
— А да сте се замисляли случайно, че имате и морални задължения? — не се стърпя Корнилиъс и погледна снаха си право в лицето.
— Бива ли да говориш така, Корнилиъс! — подвикна жената и извърна очи. — Разорил си се, защото ти, а не ние, си се държал безотговорно. Не очакваш брат ти да заложи на карта всичко, което е спечелил с честен труд през годините, и да обрече семейството си на същите беди, които си си навлякъл ти?
