— Какво си намислил? Да инсценираш самоубийство ли?
— Е, няма да стигаме чак до такива крайности — успокои го Корнилиъс. — Но нещо от тоя десен, защото… — Той замълча отново. — Защото смятам да обявя, че съм се разорил.
Взря се през валмата пушек с надеждата да види как приятелят му е посрещнал тези думи. Ала както толкова често досега, лицето на възрастния адвокат си остана непроницаемо — не на последно място, защото знаеше, че макар и Корнилиъс да е направил дързък ход, партията предстои тепърва.
Премести колебливо една от пешките напред.
— И как възнамеряваш да го направиш? — попита Франк.
— Искам утре сутрин да пратиш писма на петимата души, които имат най-големи претенции към имуществото ми: на брат ми Хю, на жена му Елизабет, на сина им Тимоти, на сестра ми Маргарет и накрая на икономката Полин.
— И какво ще е съдържанието на писмата? — поинтересува се Франк, като се постара да прикрие изумлението си.
— Ще им обясниш, че заради неразумно вложение, което съм направил малко след смъртта на жена си, съм задлъжнял до гуша. И че, ако не ми помогнат, нищо чудно да се разоря.
— Ама… — понечи да възрази Франк.
Корнелиъс вдигна ръка.
— Изслушай ме, де — примоли се той, — защото ролята ти в тази игра може да се окаже решаваща. След като ги убедиш, че занапред не могат да очакват нищо от мен, смятам да премина към втория етап от плана, от който веднъж завинаги ще се разбере кой им е мил — аз или богатството ми.
— Вече не ме свърта да разбера какво си наумил — подкани Франк.
Корнилиъс завъртя коняка в чашата, докато се съсредоточи.
— Знаеш не по-зле от мен, че всеки от петимата, които изброих, ми е искал по едно или друго време пари назаем. Никога не съм взимал разписки, понеже съм смятал, че е въпрос на доверие да ми върнат парите. Дългът се състои от стоте хиляди лири стерлинги, които съм дал на брат си Хю, за да купи магазина — а той, доколкото знам, носи добра печалба, плюс петстотинте лири, които икономката Полин ми поиска, за да си платяла поредната вноска за колата, купена на старо. Дори младият Тимоти ми се примоли за хиляда лири — да си покриел студентския заем. Сега вече напредва в избраното поприще и едва ли ще се затрудни и той, пък и другите, ако ги помоля да се разплатим.
— А втората проверка каква ще е? — не се стърпя Франк.
— След смъртта на Мили всеки от тях ми е вършил дребни услуги, които, както са ме уверявали, не са ги обременявали. Смятам да проверя дали са готови да направят същото и за един старец без пари.
— Но как ще разбереш… — подхвана Франк.
— Почакай малко и ще видиш. При всички положения има и трета проверка, която ще изясни окончателно нещата.
Франк се взря в своя приятел.
— Има ли смисъл да се опитвам да те убеждавам да се откажеш от тези налудничави хрумвания? — попита той.
— Не, няма — отсече без колебание Корнилиъс. — Решил съм да го сторя, макар и да признавам, че без твоето съдействие не мога нито да направя първия ход, нито да доведа нещата до успешен край.
— Ако наистина държиш да го направя, Корнилиъс, ще изпълня, както винаги досега, заръките ти до последната буква. Този път обаче има едно условие.
— И какво е то? — попита Корнилиъс.
— Няма да ти взимам пари, та ако някой се поинтересува, да докажа, че не съм се облагодетелствал от приумиците ти.
— Но…
— Никакви „но“, драги ми приятелю. Спечелих добре от дяловете си, когато продаде фирмата. Разглеждай го като жалък опит да ти се отблагодаря.
Корнилиъс се усмихна.
— Не ти, а аз трябва да съм ти признателен и си давам сметка колко много си допринесъл през годините за фирмата. Наистина си верен приятел и ей, Богу, щях да завещая всичко на теб, ако не беше ерген и не бях сигурен, че няма да промениш и на йота живота си.
— Не, благодаря, няма нужда — засмя се Франк. — И да го завещаеш, ще се видя принуден да приложа същия номер, както ти сега, само че с различни персонажи. — Той замълча. — Казвай сега, какъв е първият ти ход.
Домакинът стана от фотьойла.
— Утре ще изпратиш писмата, с които ще уведомиш петимата, че съм пред фалит, затова моля всички дългове да ми бъдат върнати до последното пени, и то незабавно.
Франк бе започнал да си води бележки в тефтерчето, което винаги носеше у себе си. След двайсет минути вече беше записал и последните напътствия на своя приятел — прибра бележника във вътрешния джоб на сакото, изпи на един дъх коняка и угаси пурата.
Когато Корнилиъс стана, за да го изпрати до вратата, адвокатът попита:
— Каква все пак ще бъде третата проверка, която според теб ще изясни окончателно нещата?
Възрастният мъж заслуша внимателно как Корнилиъс му излага хрумването си — толкова гениално, та Франк си тръгна с усещането, че всички жертви няма да имат друг избор, освен да покажат истинския си облик.
Първият човек, който се обади на Корнилиъс в събота сутринта, беше брат му Хю. Очевидно бе отворил писмото на Франк преди броени минути. Корнилиъс остана с впечатлението, че още някой слуша разговора.
— Току-що получих писмото от адвоката ти — под хвана Хю, — направо не мога да повярвам. Много те моля, кажи ми, че е станала някаква ужасна грешка.
— Опасявам се, че грешка няма — завайка се Корнилиъс. — Де да имаше!
— Хубава работа! Бива ли прозорлив човек като теб да допусне подобно нещо!
— Отдай го на годинките — отвърна. — Няколко седмици след смъртта на Мили ме убедиха да вложа крупна сума в търговско дружество, доставящо на руснаците минно оборудване. Всички сме чели, че там имало неизчерпаеми залежи от нефт, стига да успееш да се добереш до тях, и бях убеден, че ще си върна парите с лихвата. Миналия петък секретарката на фирмата ми съобщи, че са изпаднали в неплатежоспособност.
— И таз добра! Все пак, надявам се, не си вложил всичките си пари в едно-единствено дружество, нали? — възкликна още по-изумен Хю.
— Отпърво не, разбира се — поясни Корнилиъс, — после обаче се хванах на въдицата — приплакаха ми, че им трябвали още свежи пари в брой. Накрая си мислех, че ща не ща, трябва да влагам още и още, ако искам да си върна първоначалните инвестиции.
— Но дружеството сигурно има дълготрайни активи, с които да си покриеш загубите. Ами минното оборудване?
— Ръждясва някъде из Централна Русия, а досега не съм видял и напръстник нефт.
— Защо не си се измъкнал още когато си усетил накъде духа вятърът? — попита Хю.
— Предполагам, от гордост. Не исках да си призная, че съм заложил на бита карта, и си въобразявах, че в крайна сметка ще си върна парите.
— Но все ще те обезщетят някак, нали? — съвсем се отчая Хю.
— Няма да ми дадат и пени — отвърна Корнилиъс. — Не ми е по джоба дори да се кача на самолета и да отида в Русия, за да видя на място как стоят нещата.
— Колко време ти дадоха?
— Вече са завели иск за несъстоятелност и дали ще отърва кожата, зависи само от това колко пари ще успея да събера за толкова кратко време. — Той замълча. — Неприятно ми е да ти го напомням, Хю, но сигурно се сещаш, че преди известно време ти дадох назаем сто хиляди лири стерлинги. Надявах се, че…
— Да де, но знаеш, че магазинът глътна парите до последното пени, напоследък и продажбите на Хай
