Чак сега Корнилиъс разбра защо снаха му е будувала предната нощ. Не просто се бе вживяла в ролята на говорителка на Хю — всъщност именно тя, а не брат му командваше парада. Открай време бе по- властната от двамата, държеше Хю под чехъл и Корнилиъс се съмняваше, че ще види брат си, докато те двамата с Елизабет не се разберат.
— Но ако можем да помогнем по друг начин… — подхвана вече по-благо жената и отпусна ръка върху красивата варакосана масичка.
— Понеже отвори дума за това — отвърна Корнилиъс, — след половин месец обявявам къщата за продан и ще се наложи да…
— Толкова скоро? — ахна снаха му. — Ами покъщнината? Какво ще стане с нея?
— Принуден съм да разпродам и покъщнината, за да си покрия дълговете. Но както ти казах…
— Хю винаги е харесвал много тази масичка.
— „Луи XIV“ — подметна нехайно зет й.
— Колко ли струва? — взе да умува на глас Елизабет, но така, сякаш изобщо не я интересува.
— Нямам представа — каза Корнилиъс. — Ако не ме лъже паметта, броих за нея шейсет хиляди лири, но това беше преди десетина години.
— Ами шахматната дъска? — полюбопитства Елизабет и взе една от фигурите.
— Евтиния — уточни зет й. — Такива с лопата да ги ринеш по арабските тържища. Вървят по стотина- двеста лири бройката.
— Виж ти! Пък аз си мислех… — Жената се подвоуми и сложи фигурата не на мястото й. — Е, да вървя — рече така, сякаш е изпълнила задачата си. — Да не забравяме, че ме чака работа.
Корнилиъс тръгна да я изпрати по дългия коридор до входната врата. Елизабет мина покрай портрета на своя племенник Даниъл. Досега задължително бе спирала под него, за да простене колко й било мъчно за момчето.
— Мислех си… — подхвана пак Корнилиъс, щом излязоха в антрето.
— Какво? — попита снаха му.
— До две-три седмици трябва да се изнеса оттук, та се надявах да ме подслоните. Временно де, докато си намеря жилище, което да ми е по джоба.
— Жалко, че ме молиш точно сега, а не преди една седмица — каза Елизабет, без дори да трепне. — За беда тъкмо се съгласих да взема при нас майка ми — единствената свободна стая, която остава, е на Тимоти, а той обикновено се прибира за събота и неделя.
— Бре, бре, бре! — затюхка се Корнилиъс.
— Ами старинният стенен часовник? — попита снаха му, която продължаваше да се държи така, сякаш е тръгнала на пазар.
— От времето на кралица Виктория е, купих го от имението на граф Бют.
— Не, за друго те питах. Колко струва?
— Колкото платят — отвърна зет й вече при входната врата.
— Ако имаш нужда от помощ, на всяка цена ми кажи, чу ли, Корнилиъс.
— Много мило от твоя страна, Елизабет — отвърна той и отвори вратата.
Отпред се виждаше посредникът от агенцията за недвижими имоти, който забиваше в земята кол с табелата „ПРОДАВА СЕ“.
Подсмихна се — това бе единственото нещо тая сутрин, накарало снаха му да поспре.
В четвъртък вечер Франк Винсънт дойде с бутилка коняк и две пици.
— Ако знаех, че заради цялата тая дандания ще се разделиш с Полин, за нищо на света нямаше да се съглася да ти помагам — подметна адвокатът, докато отхапваше от притоплената в микровълновата печка пица. — Как се оправяш без нея?
— Общо взето, зле — призна си Корнилиъс, — въпреки че тя и сега наминава за час-два всяка вечер. И добре, че идва, инак къщата щеше да е заприличала на кочина. Всъщност, като се замисля, направо не проумявам как се оправяш ти.
— Като всеки ерген и аз от ранна възраст съм се научил да оцелявам сам — каза Франк. — Хайде, стига с тия празни приказки, дай да се върнем на играта.
— На коя игра? — ухили се дяволито домакинът.
— На шаха — отвърна адвокатът. — Колкото до другата ти игра, за тая седмица й се нагледах достатъчно.
— Да идем тогава в библиотеката.
Франк беше изненадан от началните ходове на своя добър приятел — никога досега не го беше виждал толкова дързък. Повече от час двамата не казаха и дума, почти през цялото време Франк се мъчеше как ли не да си опази царицата.
— Това сигурно е последната партия, която играем с този шах — подметна натъжен Корнилиъс.
— Не се притеснявай за това — опита се да го успокои Франк. — Ще ти разрешат да задържиш някои от личните си вещи, винаги го правят.
— А, едва ли, ако въпросната вещ струва четвърт милион — възрази домакинът.
— И през ум не ми е минавало, че шахът е толкова скъп — вдигна очи Франк.
— Не си вещоман, не се интересуваш от такива делнични неща. Все пак знай, че шахът е образец на персийското изкуство от XVI век и щом бъде обявен за продажба чрез търг, мнозина ще проявят интерес.
— Мен ако питаш, вече разбра каквото искаше да разбереш — каза адвокатът. — За какво ти е да продължаваш? Нищо чудно да загубиш неща, които са ти скъпи и на които държиш.
— Искам да знам цялата истина.
Франк въздъхна тежко, извърна очи към шахматната дъска и премести коня.
— Мат — оповести той. — Да ти е за обица. Друг път не се разсейвай.
В петък Корнилиъс прекара почти цялата сутрин при директора на „Ботс и сие“ — местната фирма за търгове с произведения на изкуството и мебели. Господин Ботс вече се бе съгласил да проведе търга след половин месец. Току натякваше, че предпочитал да разполага с повечко време, за да подготви каталога и да го разпрати, тъй като мнозина щели да проявят интерес към разпродажбата на такава великолепна сбирка, но поне прояви състрадание и влезе в положението на господин Барнингтън. През годините се беше оказало, че лондонският „Лойдс“, данък „Наследство“ и надвисналият фалит са най-добрите приятели на всеки, занимаващ се с търгове.
— Бихме искали да докарате час по-скоро всички вещи в нашето хранилище — натърти господин Ботс, — та да имаме време да подготвим каталога и да предоставим на клиентите възможността да разгледат в три последователни дни всичко, което ще бъде обявено за продан.
Корнилиъс кимна.
Шефът на фирмата препоръча и клиентът му да пусне следващата сряда обява върху цяла страница в „Чъдли Адвъртайзър“, където да опише всички неща, включени в търга — така и онези, които не получат каталога по пощата, ще могат да се запознаят с тях.
Няколко минути преди дванайсет Корнилиъс се раздели с господин Ботс и на път за автобусната спирка се отби във фирмата за хамалски услуги. Даде на младежа зад щанда сто лири стерлинги на банкноти от десет и пет лири, оставяйки впечатлението, че ги е събирал няколко дни.
Докато чакаше автобуса, му направи впечатление, че малцина си правят труда да го поздравят, камо ли пък да прекосят улицата, за да го попитат как е.
На другия ден двайсетина мъжаги започнаха да сноват с три камиона между „Върбите“ и хранилището на фирмата за провеждане на търгове на Хай Стрийт: товареха и разтоварваха покъщнината на Корнилиъс. Чак надвечер изнесоха от дома му и последната вещ.
Докато обикаляше из празните стаи, той с изненада си помисли, че с едно-две изключения няма да му е мъчно за онова, което е притежавал в този живот. Затвори се в спалнята — единствената стая, където още имаше мебели, и продължи да чете романчето, което Елизабет му бе препоръчала преди мнимото разорение.
На другата сутрин му се обади само един човек — племенникът му Тимоти, който каза, че си е дошъл за
