юрна като попарен за втори път този ден. Пробяга за рекордно време двестата метра до тръжната фирма и остана без капчица сили. Нахълта като фурия в залата точно когато господин Ботс оповестяваше:
— Експонат номер трийсет и две — стенен часовник с дълга кутия, навремето откупен от имението на…
Корнилиъс огледа залата и накрая прикова поглед към чиновничката, която стоеше в ъгъла с каталог в ръка и след продажбата на всеки експонат вписваше цената. Отиде при служителката точно когато покрай него мина жена, която му се стори позната и която се изниза през изхода.
— Шахът продаде ли се? — попита запъхтян — още не можеше да си поеме дъх.
— Ей сега ще проверя, господине — отвърна чиновничката и запрелиства каталога. — Ето го, експонат двайсет и седми.
— За колко се продаде? — попита Корнилиъс.
— За четиристотин и петдесет лири стерлинги, господине — рече жената.
Надвечер господин Ботс му се обади, за да съобщи, че от разпродажбата следобед са постъпили 902 800 лири стерлинги, много повече, отколкото е очаквал.
— Да знаете случайно кой купи шаха? — гласеше единственият въпрос, зададен от Корнилиъс.
— Не, не знам — отвърна господин Ботс. — Мога само да ви кажа, че беше откупен по предварителна заявка. Купувачът плати в брой и го отнесе.
Докато се качваше към спалнята, за да си легне, Корнилиъс трябваше да признае, че всичко е минало по вода, ако не броим ужасната загуба на шаха, за което можеше да вини единствено себе си. Докривя му още повече при мисълта, че Франк никога вече няма да отвори дума за случката.
На другата сутрин в седем и половина беше в банята, когато телефонът иззвъня. Явно някой не беше мигнал цяла нощ и бе умувал кога ли най-рано е възможно да го потърси.
— Ти ли си, Корнилиъс?
— Да — отвърна той и се прозина шумно. — Кой се обажда? — добави, макар и да знаеше много добре.
— Елизабет. Извинявай, че те безпокоя толкова рано, но трябва да те видя незабавно.
— Ама, разбира се, драга — каза Корнилиъс, — защо не наминеш следобед, тъкмо ще пийнем чай?
— А, не, не мога да чакам чак до следобед. Трябва да се срещнем сутринта. Да дойда ли към девет?
— Съжалявам, Елизабет, но в девет имам среща. — Той помълча. — Защо не отскочиш към десет? Ще ти отделя половин час и ще бягам за срещата с господин Ботс в единайсет.
— Ако предпочиташ, бих могла да те хвърля до града с колата — предложи Елизабет.
— Изключително мило от твоя страна, драга — рече Корнилиъс, — но вече свикнах да се придвижвам с автобуса, пък и не искам да те притеснявам. Ще те чакам в десет.
Той затвори. Още беше във ваната, когато телефонът издрънча повторно. Корнилиъс продължи да си се излежава в топлата вода и го остави да си звъни. Знаеше, че е Маргарет и след малко ще се обади отново. Тъкмо се подсушаваше с кърпата, и ето — телефонът пак зазвъни. Отиде бавно в спалнята, вдигна слушалката на апарата до леглото и каза:
— Добро утро, Маргарет.
— Добро утро, Корнилиъс — отвърна тя изненадана. Но бързо се окопити и добави: — Трябва да те видя незабавно.
— Защо така на пожар? — подметна Корнилиъс, макар да знаеше какво й се е стоварило на главата.
— Не е за по телефона, но бих могла да дойда към десет.
— За десет вече имам уговорка с Елизабет. Както личи, и тя иска да обсъди незабавно нещо с мен. Защо не наминеш към единайсет?
— Дай все пак да отскоча сега — настоя развълнувано сестра му.
— Не, недей. Мога да те вместя най-рано в единайсет, драга. Или в единайсет, или следобед за чая. Кога ти е по-удобно?
— В единайсет — каза без колебание Маргарет.
— Става — рече брат й. — Изгарям от нетърпение — допълни и затвори.
Облече се и слезе да закуси в кухнята. Чакаха го купичка овесени ядки, брой на местния вестник и плик без щемпел, макар че от Полин нямаше и следа. Корнилиъс си сипа чаша чай, отвори плика и извади чек на негово име за петстотин лири стерлинги. Въздъхна тежко. Икономката очевидно си беше продала колата. Запрелиства съботната притурка и спря на обявите „Недвижими имоти. Продажби“. Телефонът иззвъня за трети път тази сутрин — сега вече Корнилиъс не знаеше кой го търси.
— Добро утро, господин Барингтън — поздрави бодро-бодро някой. — Безпокои ви Брус, от агенцията за недвижими имоти. Искам да ви съобщя, че предлагат за „Върбите“ цена много по-висока от обявената.
— Браво на теб, добре се справяш — похвали го Корнилиъс.
— Благодаря, господине — отвърна посредникът с уважение, каквото през последните седмици не му беше засвидетелствал никой, — но мен ако питате, нека не избързваме. Сигурен съм, че ще спазаря и по- висока цена. Ако успея, съветът ми е да приемете предложението и да искате капаро от десет на сто.
— Звучи ми разумно — съгласи се Корнилиъс. — Щом подпишем договора, ще се наложи да ми потърсите друга къща.
— Каква предпочитате, господин Барингтън?
— Наполовината на „Върбите“, нека има и дворче. Предпочитам да е някъде наблизо.
— Няма да е трудно, ще ви намерим, драги ми господине. Дори сега имаме обявени за продан една-две чудесни къщи с такава квадратура, все ще ви уредим.
— Благодаря — рече Корнилиъс, щастлив, че е разговарял поне с един човек, за когото денят е започнал добре.
Тъкмо се смееше на една от дописките върху първата страница на местния вестник, когато на вратата се позвъни. Корнилиъс си погледна часовника. Беше десет без нещо, значи не можеше да е Елизабет. Отвори вратата и видя мъж в зелена униформа, който държеше в едната ръка тефтер, а в другата — голям пакет.
— Подпишете се тук — беше единственото, което каза куриерът, подавайки му химикалка.
Корнилиъс се подписа в долния край на разписката. Щеше да попита кой праща пакета, ако вниманието му не бе привлечено от колата, задаваща се по алеята.
— Благодаря — рече той.
Внесе пакета в антрето и се върна на стълбището да посрещне Елизабет. Автомобилът се приближи и Корнилиъс с изненада мерна през стъклото брат си Хю, седнал до снаха му.
— Признателни сме ти, че се съгласи да се видим толкова скоро — подхвана Елизабет. Изглеждаше така, сякаш е прекарала поредната безсънна нощ.
— Добро утро, Хю — поздрави Корнилиъс, който подозираше, че не са оставили брат му да мигне чак до сутринта. — Заповядайте в кухнята… само там в къщата е топло.
Докато вървяха по дългия коридор, Елизабет поспря пред портрета на Даниъл.
— Много се радвам да го видя отново на старото му място — промълви тя.
Хю само кимна. Корнилиъс се вторачи в портрета — не го беше виждал от деня на търга.
— Да, пак си е на старото място — потвърди той и отведе гостите в кухнята. — Казвайте сега, какво ви води в събота сутринта във „Върбите“? — попита, докато пълнеше чайника с вода.
— Идваме заради масичката в стил „Луи XIV“ — отвърна плахо снаха му.
— Да, ще ми липсва — подметна Корнилиъс. — Но ти, Хю, постъпи много благородно — допълни той.
— Благородно ли… — повтори брат му.
— Да. Реших, че така ми връщаш заема от сто хиляди лири стерлинги — поясни Корнилиъс. Обърна се към снаха си и рече: — Сгреших в преценката си, Елизабет. Подозирах, че още от самото начало тъкмо ти си настоявала да вземете масичката.
Елизабет и Хю се спогледаха и заговориха в един глас:
— Ама ние… — подхвана Хю.
