„Такава ли била работата!“ — помисли Корнилиъс. Всъщност обаче още не бе чул цялата истина.
— Ти, Корнилиъс, винаги си ни бил най-умният в семейството — добави разплакана Маргарет. — Все ще измислиш как да се измъкна от тази безизходица.
Той заснова напред-назад из помещението, уж да умува как да помогне на сестра си, която не сваляше очи от него. Накрая спря рязко точно пред нея.
— Май измислих нещо.
— Какво? — извика жената. — Готова съм на всичко!
— На всичко ли?
— Да, на всичко — повтори тя.
— Добре тогава, ще ти кажа какво ще направя. Ще платя картината, но ти ще ми дадеш колата.
— Но колата струва цели дванайсет хиляди — подвикна, след като си възвърна дар словото.
— Не се и съмнявам, ала тръгнеш ли да я продаваш на старо, надали ще й вземеш и осем хиляди.
— А как ще се придвижвам?
— Опитай с автобуса — отвърна Корнилиъс. — Препоръчвам ти го. Научиш ли разписанието, се преобразява целият ти живот. — Той си погледна часовника. — Всъщност можеш да започнеш още сега, след десетина минути има автобус.
— Ама аз… — подхвана пак Маргарет, брат й обаче протегна длан.
Сестра му въздъхна тежко, бръкна в дамската си чанта и му подаде ключовете от аудито.
— Благодаря — рече Корнилиъс. — А сега да не те бавя, за да не си изпуснеш автобуса, че следващият е чак след половин час.
Излязоха от кухнята и тръгнаха по коридора. Усмихнат, той отвори входната врата на сестра си.
— И не забравяй, драга, да си вземеш картината от господин Ботс — напомни й. — Ще стои чудесно над камината в хола, тъкмо да ти напомня за многото щастливи мигове, които сме изживели заедно.
Маргарет не каза нищо, само се врътна и тръгна по дългата алея. Корнилиъс затвори вратата и понечи да се прибере в кабинета и да звънне по телефона на Франк, за да му разкаже какво се е случило от сутринта, но му се стори, че откъм кухнята се чува шум. Смени посоката и пак тръгна по коридора. Влезе в кухнята, отиде при мивката, наведе се и целуна Полин по бузата.
— Добро утро — поздрави я.
— Това пък за какво беше? — попита жената, както миеше съдовете.
— Задето ми върна сина.
— Всъщност си покривам дълга. Но ако не се държите прилично, си прибирам портрета обратно вкъщи.
Корнилиъс се усмихна.
— Покрай това се сетих за първоначалното ти предложение.
— Какво предложение, господин Барингтън?
— Каза, че предпочиташ да ми работиш безплатно и така да си върнеш дълга, отколкото да продаваш колата. — Извади от вътрешния си джоб чека, който Полин му беше дала. — Изчислил съм точно колко часа си ми работила през последния месец — можем да смятаме, че сме си уредили сметките — добави Корнилиъс, след което разкъса чека.
— Много мило от ваша страна, господин Барингтън, но защо не ми казахте, преди да продам колата?
— Не се притеснявай за това, Полин. Вече съм горд собственик на новичък автомобил.
— Бре! Ама как така? — изненада се икономката и започна да си бърше ръцете.
— Най-неочаквано получих подарък от сестра си — отвърна Корнилиъс, без да дава повече обяснения.
— Добре де, но вие, господин Барингтън, дори нямате книжка.
— Така си е. Затова ще ти кажа какво ще направя. Ще заменя автомобила за портрета на Даниъл.
— Не е честно, господин Барингтън. Платила съм за картината някакви си петдесет лири, колата сигурно струва много повече.
— В такъв случай ще се съгласиш от време на време да ме хвърляш до града.
— Това означава ли, че отново съм назначена на старата си работа?
— Да…, стига да се съгласиш да напуснеш новата.
— Нямам нова — въздъхна Полин. — Ден преди да започна, си намериха много по-млада прислужница.
Корнилиъс я прегърна, после се дръпна.
— Тогава те назначавам отново, при това с по-висока заплата.
— Както решите, господин Барингтън. В края на краищата работникът струва колкото каже господарят.
Корнилиъс успя да се сдържи и да не прихне.
— Това означава ли, че цялата покъщнина ще се върне в имението?
— Не, Полин, не означава. След смъртта на Мили къщата е прекалено голяма за мен. Жалко, че не съм го разбрал досега. Ще се изнеса и ще си потърся по-малко жилище.
— И на мен от доста години ми е на езика да ви го предложа — призна си икономката. Сетне се подвоуми. — А онзи симпатичен господин Винсънт ще продължи ли да идва в четвъртък на вечеря?
— Да, докато един от двамата не умре, това ти го гарантирам — подсмихна се Корнилиъс.
— Ще прощавате, господин Барингтън, но не мога цял ден да си бъбря с вас. Къщната работа край няма.
— Така си е — съгласи се Корнилиъс и побърза да излезе от кухнята.
Върна се в антрето, взе пакета и го отнесе в кабинета. Беше махнал само горната опаковка, когато иззвъня телефонът. Корнилиъс остави пратката, вдигна слушалката и чу гласа на Тимоти.
— Браво на теб, Тимоти, дойде все пак на търга. Признателен съм ти.
— Жалко само, чичо Корнилиъс, че не ми стигнаха парите да купя шаха.
— Ако майка ти и леля ти бяха проявили същата сдържаност…
— Нещо не разбирам, чичо.
— Карай, не е толкова важно. Та защо се обаждаш, млади момко?
— Явно си забравил, че ти обещах да дойда и да ти дочета романа, ако не си си го дочел сам, разбира се.
— Не, покрай разправиите напоследък съвсем ми изхвърча от главата. Защо не наминеш утре вечер, тъкмо ще хапнем заедно. И докато не си почнал да мърмориш, нека ти съобщя добрата новина — Полин се върна.
— Наистина прекрасна новина, чичо Корнилиъс. Добре тогава, ще се видим утре към осем.
— Чакам те — рече по-възрастният мъж. Затвори и отново се зае с почти разопакованата пратка. Но още преди да е махнал последната хартия, знаеше какво има вътре. Сърцето му заби по-бързо. Най-сетне Корнилиъс махна капака на тежкия дъсчен сандък и видя вътре трийсет и двете прелестни фигури от слонова кост. Имаше и бележка: „Искам поне малко да ти се отблагодаря за добротата, която си проявявал към мен през годините. Хю.“
Корнилиъс си спомни лицето на жената, минала покрай него в тръжната зала. Как не се беше сетил досега! Та това бе секретарката на брат му! За втори път беше сгрешил в преценката си.
— Ама че работа! — каза на глас. — Ако Хю беше продал шаха в „Сотби“, щеше да се разплати за масичката и щяха да му останат още толкова пари. Но както би се изразила Полин, важно е вниманието.
Вече пишеше благодарствено писмо на брат си, когато телефонът иззвъня отново. Беше Франк, както винаги непоклатим като скала, за да му съобщи за срещата си с Хю.
— Брат ти подписа нужните документи и както си поискал, дяловете са прехвърлени.
— Много си чевръст — отбеляза Корнилиъс.
— Още откакто ме инструктира миналата седмица, съм приготвил всички документи. И досега си най- припреният ми клиент. Да донеса ли в четвъртък вечер удостоверението за собственост?
— Не — отвърна Корнилиъс. — Днес следобед ще намина да си го взема. Стига, разбира се, Полин да е свободна, за да ме хвърли до града.
