края на седмицата, и попита дали чичо му Корнилиъс има време да се видят.
— Времето е единственото нещо, което все още имам в изобилие — отвърна по-възрастният мъж.
— Тогава дали да не намина днес следобед? — каза Тимоти. — Да речем, към четири?
— Прощавай, не мога да ти предложа чай — подхвана Корнилиъс, — днес сутринта ми свърши и последното пакетче, а другата седмица сигурно ще се изнеса…
— Няма нищо — отвърна младежът, който не успя да прикрие тъгата си при вида на къщата, опразнена от всичките вещи на чичо му.
— Дай да се качим в спалнята. Това е единствената стая, в която има покъщнина, но след седмица ще изнесат и нея.
— Не знаех, че ще вземат всичко до шушка. До портрета на Даниъл — пророни Тимоти, докато минаваше край по-светлото правоъгълно петно върху стената.
— И шаха — въздъхна Корнилиъс. — Но не мога да се оплача. Добре си поживях.
Тръгна нагоре по стълбите за спалнята. Разположи се на единствения стол, а племенникът му приседна на крайчеца на леглото. Корнилиъс се взря Тимоти. Беше пораснал, бе станал прекрасен младеж. С открито лице и ясни кафяви очи, от които дори някой още да не знаеше, веднага разбираше, че е осиновено дете. Беше на двайсет и седем-двайсет и осем години, горе-долу на същата възраст, на която щеше да бъде и Даниъл, ако още беше жив. Корнилиъс открай време имаше слабост към своя племенник и смяташе, че обичта е споделена. Дали нямаше да се разочарова и тук?
Тимоти беше притеснен, току местеше крака.
— Както знаеш, чичо Корнилиъс — поде той, понавел глава, — получих писмото от господин Винсънт и реших, че съм длъжен да дойда и да ти обясня — точно сега просто не разполагам с хиляда лири и не мога да ти върна дълга.
Корнилиъс наистина бе разочарован. Беше се надявал, че поне някой от семейството…
— И все пак — продължи младежът, след като извади от вътрешния джоб на якето дълъг тънък плик, татко ми подари за двайсет и първия рожден ден акции, които съставляват едно на сто от фирмата. Според мен струват най-малко хиляда лири, та се питах дали няма да се съгласиш да вземеш тях в замяна на парите, които ти дължа… Докато успея да ги откупя отново, де.
Корнилиъс се почувства гузен, че дори за миг се е усъмнил в момчето. Понечи да се извини, после обаче се отказа: стореше ли го, картонената кула щеше да рухне. Взе скромния принос, с който Тимоти искаше да му помогне, и му благодари.
— Признателен съм ти за жертвата — рече старецът, — помня, често си споделял с мен, че се надяваш да поемеш фирмата, след като баща ти се оттегли, и си мечтаеш да я разшириш в области, за които той не дръзва и да мисли.
— Според мен баща ми няма да се оттегли никога — въздъхна Тимоти. — Но разчитах, че след немалкия опит, който съм натрупал в Лондон, ще погледне на мен сериозно и в края на годината, когато господин Ленард излезе в пенсия, ще ме назначи за управител на негово място.
— Опасявам се, че шансовете ти няма да се увеличат, когато баща ти научи, че си преотстъпил своя един процент от фирмата на разорения си чичо.
— Остави ме мен, чичо, какво са моите неприятности пред твоите! Жалко, че не съм в състояние да ти върна още сега парите в брой. Мога ли да направя нещо за теб?
— Да, Тимоти — каза Корнилиъс и отново подкара по своя си сценарий. — Майка ти ми препоръча един роман, който ми харесва, но напоследък нещо недовиждам, старческите ми очи се уморяват все по-бързо, та се питах дали ще бъдеш така добър да ми прочетеш няколко страници. Отбелязал съм мястото, до което съм стигнал.
— Помня как ми четеше, когато бях малък — каза младежът. — „Уилям Справедливия“ и „Лястовиците и амазонките“ — допълни той и взе книгата, която чичо му подаде.
Беше прочел двайсетина страници, когато най-очаквано спря и вдигна очи.
— На страница четиристотин и петдесета има билет за автобус. Да го оставя ли?
— Да, ако обичаш — каза Корнилиъс. — Сложил съм го там да ме подсети за нещо. — Той замълча. — Извинявай, но се уморих.
Тимоти се изправи и обеща:
— Пак ще дойда тия дни и ще дочетем последните няколко страници.
— Не се притеснявай, ще ги прочета и сам.
— Нека аз, чичо, инак няма да разбера кой е станал министър-председател.
Втората купчинка писма, която Франк Винсънт разпрати следващия петък, отприщи поредния порой телефонни обаждания.
— Нещо не разбирам! — завайка се Маргарет, която се обаждаше за пръв път от половин месец.
— Какво толкова не разбираш, написано е черно бяло, драга — отвърна спокойно Корнилиъс. — Всичките ми вещи ще бъдат обявени за продан, но на близките позволявам да си изберат от сантиментални и лични подбуди нещичко, което държат да остане в семейството. Другия петък ще имате възможност да наддавате за него.
— Ами ако някой даде повече от нас! Ще си тръгнем с празни ръце — проплака сестра му.
— Не, драга, няма да си тръгнете с празни ръце — увери я Корнилиъс, като се постара да не дава воля на раздразнението си. — Публичният търг ще се проведе следобед. Вещите, които подберете вие, ще се продават сутринта в тесен кръг — само сред роднини и приятели. Не виждам какво толкова му е неясното.
— А ще можем ли да ги огледаме предварително?
— Да, Маргарет — потвърди брат й така, сякаш разговаряше с бавно развиващо се дете. — Както господин Винсънт е указал недвусмислено в писмото, „огледът ще се състои от десет сутринта до четири следобед във вторник, сряда и четвъртък, а търгът — в единайсет часа в петък“.
— Но можем да си изберем само една вещ, нали?
— Да — рече Корнилиъс, — ищците, завели дело за несъстоятелност, няма да разрешат повече. Но сигурно ще останеш доволна, че портретът на Даниъл, на който си се възхищавала толкова често, ще бъде сред вещите, които роднините и близките имат правото да откупят.
— Да, много се радвам — възкликна Маргарет, сетне се поколеба. — Ами картината на Търнър?
— И тя — каза брат й. — Принуден съм да разпродам всичко.
— А имаш ли представа какво са си харесали Хю и Елизабет?
— Не, нямам, но щом те интересува, защо не им звъннеш да ги питаш? — подметна дяволито Корнилиъс — знаеше прекрасно, че Маргарет почти не говори с брат си и с жена му.
Още затворил-незатворил телефона след разговора със сестра си, и той иззвъня отново.
— Най-после — подвикна властен женски глас, сякаш Корнилиъс имаше някаква вина, че и други може би искат да говорят с него.
— Добро утро, Елизабет — поздрави той — беше я познал начаса по гласа. — Радвам се да те чуя.
— Обаждам се заради писмото, което получих сутринта.
— Така си и помислих — отвърна той.
— Аз такова…, просто исках да потвърдя цената на масичката… Оная в стил „Луи XIV“, де, и понеже стана дума, да видя какво става със старинния стенен часовник, който навремето е принадлежал на граф Бют.
— Ако отидеш, Елизабет, във фирмата, която провежда търга, ще ти дадат каталог, там е посочена началната цена на всяка вещ.
— Ясно — каза снаха му. Известно време мълча. А случайно да знаеш дали Маргарет ще наддава за тези неща?
— Нямам представа — отвърна Корнилиъс. — Но именно Маргарет беше заела телефона, докато си се опитвала да се свържеш с мен, тя ми задаваше същите въпроси, затова ти предлагам да се обадиш на нея.
Последва поредната дълга пауза.
— Между другото, Елизабет, нали си наясно, че можеш да наддаваш само за една вещ?
— Да, пише го в писмото — тросна се кисело снаха му.
— Реших да попитам, защото винаги съм си мислел, че Хю се интересува от шаха.
