Стрийт падат, точно сега надали ще събера повече от неколкостотин лири.
На Корнилиъс му се стори, че чува как някой шушука отстрани: „Точно така, най-много неколкостотин лири.“
— Да, знам, и на теб не ти е лесно — съгласи се Корнилиъс. — Но ще ти бъда признателен, колкото и малка да е помощта. Щом решиш с колко можеш да ми услужиш… — Той замълча отново. — Трябва, разбира се, да се посъветваш и с Елизабет колко пари сте в състояние да заделите. Изпрати чека направо в кантората на Франк Винсънт. Оставил съм го той да се оправя с тая каша.
— Накрая, и да загубиш, и да спечелиш, адвокатите си прибират своето.
— Не говори така — спря го брат му, — в този случай Франк се отказа от хонорар. И понеже така и така си на телефона, Хю, какво става с майсторите, които щеше да ми пратиш в края на седмицата, за да постегнат кухнята? Сега е още по-важно да приключат час по-скоро, защото ще обявя къщата за продан и с обновената кухня ще й взема по-добра цена. Сигурен съм, ще ми влезеш в положението.
— Ще видя какво мога да направя — отвърна Хю, но нищо чудно да се наложи да пратя майсторите на друг обект. Напоследък не можем да вдигнем глава от работа.
— Виж ти! Нали току-що каза, че си закъсал за пари? — едвам сподави Корнилиъс напушилия го смях.
— Точно така — изпелтечи припряно брат му. — Имах предвид, че трябва да работим извънредно, ако искаме да се закрепим на повърхността.
— Ясно — рече Корнилиъс. — И все пак съм сигурен, че ще направиш всичко по силите си, за да ми помогнеш. Вече знаеш, че съм загазил не на шега.
Затвори и се подсмихна.
Следващата жертва, решила да провери какво става, не си направи труда да му звъни по телефона и след няколко минути цъфна на входната врата и не свали пръст от звънеца, докато Корнилиъс не отвори.
— Къде е Полин? — бе първото, което попита Маргарет, щом видя брат си. Той я изгледа — тази сутрин беше попрекалила с грима.
— Опасявам се, че се наложи да я уволня — поясни Корнилиъс и се наведе да целуне сестра си. — Ищците не гледат с добро око на хора, които не могат да се разплатят с кредиторите, а си позволяват да държат лична прислуга. Много мило, Маргарет, че дойде толкова бързо, когато съм изпаднал в беда, но ако се надяваш да пийнеш чай, ще се наложи да си го правиш сама.
— Не съм дошла да пия чай и подозирам, че ти, Корнилиъс, го знаеш прекрасно. Я кажи как така си профукал цялото си състояние? — Още преди брат й да е успял да издекламира някоя и друга реплика от добре отрепетирания сценарий, жената добави: — Не се и съмнявам, че ще се наложи да продадеш къщата. Откакто Мили умря, винаги съм казвала, че и бездруго е прекалено голяма за теб. Винаги можеш да си намериш в селото къща като за сам човек.
— Подобни решения вече не са в моята власт — отбеляза Корнилиъс уж сломен.
— И таз добра, не били в неговата власт! И защо така? — нахвърли му се Маргарет.
— Ищците вече са наложили запор върху къщата и всичко в нея. Ако искам да избегна фалита, нека се надяваме, че някой ще я купи на цена, по-висока, отколкото й дават посредниците от агенцията за недвижими имоти.
— Нима ми казваш, че не ти е останало нищо?
— По-малко и от нищо, ако трябва да бъда точен — въздъхна Корнилиъс. — Щом ме изпъдят от „Върбите“, и аз не знам къде да отида — проплака той. Надявах се да не си се отказала от любезното предложение да дойда да живея при теб, което ми направи на погребението на Мили.
Маргарет се завъртя и брат й не успя да види изражението на лицето й.
— Точно сега не е удобно — отсече тя, без да дава повече обяснения. — Пък и Хю и Елизабет имат в къщата си много повече свободни стаи, отколкото аз — в моята.
— Вярно си е — съгласи се Корнилиъс и се прокашля. — Ами скромният заем, който ти дадох миналата година, Маргарет… Прощавай, че го правя на въпрос, но…
— Малкото пари, с които разполагам, са вложени много предпазливо и според борсовите посредници тъкмо сега не е време да продавам акции.
— Вече двайсет години всеки месец ти давам пари, все си заделила нещичко.
— Нищо не съм заделила — тросна се Маргарет. И разбери веднъж завинаги — това, че съм ти сестра, ме задължава да поддържам определен стандарт на живот, а сега, щом вече не мога да разчитам на парите, които ми превеждаше, трябва да съм още по-предпазлива с оскъдните доходи, които имам.
— Така си е, драга — подкрепи я Корнилиъс. — Но стига да ти е възможно, с каквато и сума да ми помогнеш, дори с малка…
— Трябва да тръгвам — погледна тя часовника си. — И бездруго заради теб вече закъснях за фризьора.
— Още една малка молба, драга, и после ще си тръгнеш — не мирясваше Корнилиъс. — Досега винаги си била любезна да ме хвърляш до града, ако ти е било на път…
— Откога ти повтарям, Корнилиъс, че трябва да си извадиш книжка. Ако го беше направил, нямаше да очакваш всички да са ти на разположение по двайсет и четири часа в денонощието. Ще помисля какво мога да направя — добави Маргарет, докато брат й отваряше вратата.
— Странно, изобщо не помня да си ми казвала такова нещо. Може пък паметта вече да ме подвежда — подметна Корнилиъс, докато вървеше след сестра си към автомобила. Усмихна се. — Нова количка, а? — попита невинно.
— Ами да — вкисна се съвсем Маргарет.
Брат й отвори вратата на колата. Стори му се, че сестра му е поруменяла. Подсмихна се отново, докато гледаше как тя се отдалечава. От минута на минута научаваше нови и нови неща за своите роднини.
Върна се бавно в къщата и пак отиде в кабинета. Затвори вратата, вдигна слушалка и набра номера в кантората на Франк.
— „Винсънт, Елуд и Хафън“ — каза делово секретарката.
— Господин Винсънт, ако обичате.
— Кой го търси?
— Корнилиъс Барингтън.
— Нека проверя дали е свободен, господин Барингтън.
„Браво на Франк“ — помисли той. Адвокатът очевидно беше убедил дори секретарката, че слуховете са верни, понеже досега тя неизменно бе отговаряла с: „Ще ви свържа веднага, уважаеми господине.“
— Добро утро, Корнилиъс — каза Франк. — Току-що разговарях по телефона с брат ти Хю. От сутринта ми е звънил цели два пъти.
— И какво иска? — попита Корнилиъс.
— Да съм му обяснял най-подробно всичко, а също да съм му кажел какви са непосредствените му задължения.
— Чудесно. И така, мога ли да се надявам в близко бъдеще да получа чек за сто хиляди лири стерлинги?
— Съмнявам се — отвърна адвокатът. — Доколкото разбрах от тона му, не се кани да ти връща парите, но ще ти съобщя, ако ми се обади пак.
— Разчитам на теб, Франк.
— Както чувам, се забавляваш на воля.
— И още как! — потвърди приятелят му. — Жалко само, че Мили не е с мен — да се позабавлява и тя.
— Знаеш не по-зле от мен какво щеше да ти каже.
— Не, не знам, но имам чувството, че ще ми обясниш.
— Щеше да ти каже, че си дърт негодник.
— И както винаги, щеше да е права — призна си през смях Корнилиъс. — Дочуване, Франк.
Тъкмо затвори и на вратата се почука.
— Влез — провикна се той, озадачен кой ли пък е сега.
