осъзнаха, че той е бил всеобщ любимец. Службата бе съвсем скромна, хорът, където Люк също беше пял и много се бе гордял с това, изпълни „Йерусалим“ на Уилям Блейк и „Не палувай“ на Коул Портър. Кати прочете откъс от Свещеното писание, милият стар Томо — друг, прощалното слово произнесе директорът.
Той подчерта колко стеснителен е бил Люк, как не е искал да бие на очи, как всички са го обичали и са му се възхищавали. Напомни на присъстващите колко добре момчето е изиграло ролята на Ромео и как едва тази сутрин директорът е разбрал, че Люк е бил приет в Принстънския университет.
Неколцина ученици и ученички от девети клас, участвали заедно с Люк в представлението на драмсъстава, изнесоха ковчега от параклиса. Този ден Нат научи много за сина си и се почувства гузен, задето чак сега е разбрал колко силно впечатление е правел той на връстниците си.
След опелото Нат и Су Лин отидоха у директора, който бе поканил в дома си най-близките приятели на Люк. Вътре нямаше къде игла да падне, но както господин Хендерсън обясни на Су Лин, всички смятали, че са добри приятели на момчето.
— Беше истински дар — каза простичко директорът.
Председателят на ученическия съвет в класа подари на Су Лин албум със снимки и кратички съчинения, написани от съучениците на сина й. След време, ако му докривееше, Нат отгръщаше албума, четеше някое от съчиненията и разглеждаше снимките. Имаше обаче една бележка, към която се връщаше отново и отново: „Люк бе единственото момче, което, докато е разговаряло с мен, нито веднъж не е споменало тюрбана или цвета на кожата ми. Той просто не ги забелязваше. Надявах се да ми бъде приятел до края на живота. Малик Синг, 16 г.“
След като си тръгнаха от къщата на директора, Нат зърна Кати — свела глава, тя седеше сам-сама в парка. Су Лин се приближи и седна до нея. Прегърна я и се помъчи да я успокои.
— Той те обичаше много — каза й.
Кати вдигна глава, по страните й се стичаха сълзи.
— Така и не му казах, че и аз го обичам.
45.
— Не мога да го направя — отсече Флечър.
— Защо? — учуди се Ани.
— Готов съм да ти посоча стотици причини.
— Или по-скоро стотици оправдания.
— Как ли не, да защитавам в съда човека, когото се опитвам да победя — продължи той, без да й обръща внимание.
— Без страх и уплаха — издекламира жена му.
— И как според теб, ако го защитавам в съда, ще водя предизборната си кампания?
— О, това е най-лесното. — Тя помълча-помълча и добави: — Откъдето и да го погледнеш.
— Откъдето и да го погледнеш ли? — повтори Флечър.
— Ами да. Ако е извършил убийството, дори няма да бъде кандидат на републиканците.
— А ако не го е извършил?
— Тогава ще събереш овациите, задето благодарение на теб са го признали за невинен.
— Не виждам никакъв смисъл. Неразумно е.
— Още две оправдания.
— Защо си на негова страна? — подвикна мъжът й.
— Не съм на негова страна — натърти Ани. — Ако цитираме професор Ейбрахамс, съм на страната на справедливостта.
Известно време Флечър мълча.
— Какво ли щеше да направи той, ако беше на мое място?
— Знам прекрасно какво щеше да направи… „Но някои хора, още завършили-незавършили университета, забравят тези високи изисквания…“
— „Дано поне един човек в курса…“ — довърши вместо нея Флечър често повтаряните думи на професора.
— Защо не се срещнеш с него? — предложи Ани. — Тогава може би ще се убедиш, че…
Въпреки безбройните предупреждения на Джими и яростното негодувание на местните демократи — всъщност на всички без Ани — двамата се разбраха да се срещнат в неделя.
Уговориха се да се видят във „Феърчайлд-Ръсел“ — рано в неделя по Мейн Стрийт едва ли щеше да има много хора.
Нат и Том дойдоха в десет без нещо и за пръв път от доста години на председателя на управителния съвет му се наложи сам да отключва входната врата и да изключва алармата. Не чакаха дълго — след броени минути в горния край на стълбите пред банката се появиха и Флечър и Джими. Том побърза да ги отведе в заседателната зала.
Джими представи на най-важния си клиент своя най-добър приятел и двамата се загледаха — не знаеха кой би следвало да направи първата крачка.
— Много мило от ваша страна…
— Изобщо не очаквах…
И двамата се засмяха и се ръкуваха сърдечно.
Том предложи Флечър и Джими да седнат на масата срещу тях с Нат. Флечър кимна, разположи се, отвори чантата и извади тефтер, който сложи пред себе си заедно с химикалка — беше я взел от вътрешния си джоб.
— В началото разрешете да ви благодаря, че се съгласихте да се срещнем — подхвана Нат. — Мога да си представя на каква ожесточена съпротива от всички страни сте се натъкнали и съзнавам, че не ви е било никак лесно да вземете такова решение.
Джими сведе глава.
— Трябва да благодарите на жена ми — отвърна Флечър, вдигнал ръка. Замълча, сетне добави: — Не на мен. Но трябва да убедите не нея, а именно мен.
— В такъв случай благодарете от мое име на госпожа Давънпорт. Бъдете сигурен, че ще отговоря на всички въпроси, които ми зададете.
— Имам само един въпрос — каза Флечър, загледан надолу към празния лист, — и то въпрос, какъвто един адвокат не задава никога, за да не изпада в неловко положение. Сега обаче изобщо няма да обсъждам с вас случая, ако не ми отговорите на него.
Нат кимна, но не каза нищо. Флечър вдигна глава и се вгледа в човека, който вероятно щеше да му бъде съперник в изборите. Нат не извърна очи.
— Вие ли убихте Ралф Елиот?
— Не, не съм го убил аз — натърти без колебание Нат.
Флечър отново погледна празния лист пред себе си, вдигна го и отдолу се видя вторият лист в бележника, запълнен отгоре до долу със старателно обмислени въпроси.
— В такъв случай нека ви попитам… — рече Флечър и вдигна очи към своя клиент.
Делото беше насрочено за втората седмица на юли. Нат се учуди, че след като новият му адвокат го е накарал да повтори неколкократно разказа си и е изяснил всички подробности до последната, двамата почти не са се срещали. Знаеха, че показанията на обвиняемия са твърде важни, въпреки това Флечър отдели точно толкова време и на показанията, които Ребека Елиот бе дала на два пъти в полицията, на доклада на Дон Кълвър за случилото се онази нощ и на записките на детектив Петровски, натоварен да разследва убийството. Той предупреди Нат:
— Прокурорът е подковал добре Ребека, тя е обмислила и отрепетирала всички въпроси, които могат да
