Кълвър се позамисли, пръстите му пак потрепериха.
— Към два, най-много два и половина часа — отговори той накрая.
— А когато отидохте у господин Картрайт, как беше облечен той?
— Вече обясних пред съда, че… че беше облечен точно както и по време на телевизионното предаване същата вечер.
— Значи не ви е отворил по пижама и халат и вие не сте останали с впечатлението, че току-що е станал от сън.
— Не — потвърди озадачен шефът на полицейското управление.
— А не ви ли се струва, че човек, който току-що е извършил убийство, ще побърза, ако е два часът след полунощ, да се съблече и да си легне, така че, ако полицията дойде внезапно в дома му, да остави поне впечатлението, че става от сън?
Кълвър сбърчи чело.
— Той утешаваше жена си.
— Така значи, убиецът е утешавал жена си — повтори Флечър, — тогава нека ви попитам, господин Кълвър, когато задържахте под стража господин Картрайт, той направи ли някакви изявления?
— Не, каза само, че искал първо да разговаря с адвоката си — отговори началникът на полицията.
— Значи не е казал нищо, което да впишете в безценния си бележник?
— Да, каза — отвърна Кълвър, след което запрелиства тефтерчето и се взря внимателно в написаното. — Да — повтори той с усмивка, — Картрайт каза: „Но когато си тръгнах, той още беше жив.“
— „Но когато си тръгнах, той още беше жив“ — повтори адвокатът. — Едва ли ще го заяви човек, опитващ се да потули факта, че изобщо е ходил у Елиот. Той не се съблича, не си ляга, признава на всеослушание, че по-рано същата вечер е ходил у Елиот. — Полицейският шеф не отговори нищо. — След като дойде с вас в управлението, взехте ли му отпечатъци от пръстите?
— Разбира се.
— Направихте ли други експертизи? — попита Флечър.
— Какво имате предвид? — не разбра Кълвър.
— Не ме разигравайте — рече доста остро адвокатът. — Направихте ли други експертизи?
— Да — потвърди Кълвър. — Проверихме под ноктите на задържания, за да установим дали има следи, че е стрелял с пистолета.
— И личеше ли по нещо, че господин Картрайт е стрелял? — попита Флечър вече по-миролюбиво.
Кълвър се поколеба.
— По дланите и под ноктите не открихме следи от барут.
— Значи по дланите и под ноктите му не е имало следи от барут — повтори Флечър, вече извърнат към съдебните заседатели.
— Да, но той е разполагал с цели два часа, през които е могъл да си измие ръцете и да почисти ноктите си.
— Точно така, господин Кълвър, разполагал е с два часа, но през тях е могъл и да се съблече, да си легне, да угаси осветлението в къщата и да ви каже нещо далеч по-оневиняващо от „но когато си тръгнах, той още беше жив“.
Флечър не сваляше очи от съдебните заседатели. И този път полицейският шеф не каза нищо.
— Последният въпрос, господин Кълвър, не ми дава мира още откакто съм се заел със случая, особено като се сетя, че работите в полицията от трийсет и шест години, четиринайсет от които като началник на управлението. — Той отново се извърна към Кълвър. — Хрумвало ли ви е някога, че престъплението може да е извършено от друг?
— Няма улики в къщата да е влизал друг освен господин Картрайт.
— Но вътре е имало още един човек.
— Няма никакви доказателства, които да навеждат на мисълта, че госпожа Елиот има нещо общо с престъплението.
— Никакви доказателства ли? — повтори Флечър. — Дано, господин Кълвър, намерите в натоварената си програма малко време и се отбиете да чуете кръстосания разпит, на който ще подложа госпожа Елиот — тогава вече съдебните заседатели ще решат дали наистина няма никакви доказателства, сочещи, че тя има нещо общо с престъплението.
Всички в залата заговориха един през друг, настана голяма олелия. Прокурорът скочи като ужилен.
— Възразявам, господин съдия — тросна се той сърдито. — Не госпожа Елиот е изправена пред съда.
Никой обаче не го чу: съдията удряше с чукчето, за да възстанови реда, а Флечър се върна бавно на мястото си.
Когато Краватс успя да въдвори някакво подобие на ред, единственото, което Флечър каза, бе:
— Нямам повече въпроси, господин съдия.
— Разполагаш ли с доказателства? — попита го през шепот Нат, когато той си седна на мястото.
— Не бих казал — призна си Флечър, — но съм сигурен в едно: ако наистина е убила съпруга си, госпожа Елиот едва ли ще спи спокойно от днес до деня, когато се изправи да дава свидетелски показания. Колкото до Ебдън, следващите няколко дни той ще има да умува какво ние сме открили, а той е пропуснал.
Флечър се усмихна на полицейския шеф, отправил се към мястото си в залата, но в отговор получи не усмивка, а студен изцъклен поглед.
Съдията Краватс се извърна първо към прокурора, сетне и към адвоката на подсъдимия.
— Смятам, господа, че за днес приключихме — оповести той. — Насрочвам следващото заседание за утре в десет сутринта, когато господин Ебдън може да призове следващия си свидетел.
— Всички да станат прави.
47.
Когато на другата заран влезе в залата, съдията бе сменил само вратовръзката си — човек да си помисли, че изобщо не е напускал сградата. Нат се запита кога ли вратовръзките също ще започнат да се появяват за втори и дори за трети път.
— Добро утро — поздрави Краватс, след което седна на мястото си и озари с лъчезарна усмивка насъбралото се множество, все едно е добродушен проповедник, който се кани да се обърне към своето паство. — Господин Ебдън, можете да призовете следващия свидетел.
— Благодаря, господин съдия. Призовавам детектив Петровски.
Флечър се взря в старши следователя Петровски, който вървеше към свидетелското място. Той вдигна ръка и започна да повтаря клетвата. Едва ли отговаряше и на долната граница за ръст, задължителна в полицията. От възтесния костюм личеше, че по-скоро е набит като борец, отколкото да страда от наднормено тегло. Беше с волева квадратна брадичка, тесни като резки очи и устни, леко извити надолу, явно не се усмихваше често. Един от сътрудниците на Флечър беше подочул как са намекнали на Петровски, че именно той ще наследи Кълвър след неговото пенсиониране. Славеше се като сухар, който обаче мрази бюрокрацията и предпочита да оглежда местопрестъплението, вместо да седи в управлението и да попълва формуляри.
— Добро утро, капитане — поздрави прокурорът, след като свидетелят седна. Петровски кимна, но не се усмихна. — Бихте ли се представили за протокола.
— Франк Петровски, началник-отдел „Следствен“ в полицейското управление на град Хартфорд.
— Откога сте следовател?
— От четиринайсет години.
— А кога бяхте назначен за началник на отдел „Следствен“?
— Преди три години.
— Представихте се, а сега да преминем към нощта на убийството. От архива на управлението се вижда, че сте първият полицай, отишъл на местопрестъплението.
— Точно така — потвърди Петровски. — Онази нощ бях с най-висок чин сред дежурните полицаи, застъпих в осем вечерта.
