впечатление на човек, който ще изпадне в паника и ще хукне да бяга?
— Възразявам, господин съдия — намеси се Ебдън, който бе станал от мястото си, — нима можем да очакваме от следовател Петровски да отговори на такъв въпрос?
— Господин съдия, следовател Петровски на драго сърце изказа мнението си за навиците на престъпниците професионалисти и аматьори, не виждам какво му пречи да отговори и на моя въпрос.
— Възражението се приема, господин адвокат. Продължавайте нататък.
Флечър кимна, изправи се, отиде при мястото на свидетелите и спря точно пред следователя.
— Открихте ли и други отпечатъци от пръсти по пистолета?
— Да — потвърди Петровски, който дори не трепна от присъствието на Фрейзър, — по пистолета имаше и леко заличени отпечатъци на господин Елиот, но това си е напълно разбираемо, ако си спомним, че той сам е извадил оръжието от писалището, за да се защити.
— Но по пистолета е имало негови отпечатъци, нали така?
— Да.
— Проверихте ли дали под ноктите му има следи от барут?
— Не — отвърна мъжът.
— Защо? — попита Флечър.
— Защото човек трябва да има много дълги ръце, за да се самоубие от разстояние метър и двайсет.
В съдебната зала се чу смях. Флечър изчака той да утихне и рече:
— Но господин Елиот е могъл да изстреля първия куршум, забил се в тавана.
— Този куршум може и да е вторият — не му остана длъжен Петровски.
Флечър се обърна и се отправи към съдебните заседатели.
— Когато разпитвахте госпожа Елиот, как беше облечена тя?
— Беше по пеньоар — както обясни самата госпожа Елиот, тя е спяла, когато е бил произведен първият изстрел.
— А, да, сетих се — рече Флечър и се върна на мястото си. Вдигна лист хартия и зачете от него: — „Когато е чула втория изстрел, госпожа Елиот е излязла от спалнята и е изтичала на стълбищната площадка.“ — Петровски кимна. — Отговорете, ако обичате, на въпроса ми, господин следовател: да или не.
— Не помня въпроса — смути се Петровски.
— Именно след като е чула втория изстрел, госпожа Елиот е излязла от спалнята и е изтичала на горната площадка.
— Да, така ни каза.
— Застанала е там и е видяла как господин Картрайт излиза тичешком през входната врата. Правилно ли съм разбрал? — попита Флечър, след което се обърна кръгом и погледна следователя право в очите.
— Да — потвърди той, като се опита да запази самообладание.
— Господин следовател, споменахте пред съда, че сред професионалистите, които сте повикали да ви помагат на местопрестъплението, е имало и полицейски фотограф.
— Да, в случаи като този това е нещо обичайно и всички снимки, направени в онази нощ, са представени като доказателство.
— Така е — потвърди адвокатът, след което се върна на мястото си и изпразни върху писалището цял плик фотографии. Избра една и се върна с нея при свидетеля. — Това една от снимките ли е? — попита го.
Петровски се взря съсредоточено в нея, после погледна и печата върху опакото.
— Да.
— Бихте ли я описали на съдебните заседатели?
— На нея се вижда входната врата на семейство Елиот, снимана откъм алеята отпред.
— Защо тази фотография е представена като доказателство?
— Защото доказва, че когато е побягнал, убиецът е оставил входната врата отворена. На нея се вижда и дългият коридор към кабинета на господин Елиот.
— А, да, трябваше да се досетя и сам — отбеляза Флечър. Помълча-помълча и добави: — А този силует, свит на пода в коридора, това госпожа Елиот ли е?
Следователят погледна още веднъж снимката.
— Да, изглеждаше спокойна, затова решихме да не я безпокоим.
— Колко състрадателно от ваша страна! — възкликна адвокатът. — Нека накрая ви попитам, господин следователю, заявявали ли сте пред окръжния прокурор, че сте повикали линейка чак след като сте приключили с разследването?
— Да, случва се санитарите да изпреварят полицията и да отидат преди нея на местопрестъплението, а те са прословути с това, че заличават уликите.
— Виж ти! — рече Флечър. — Този път обаче това не се е случило, защото след като госпожа Елиот се е обадила на шефа на управлението, вие сте се явили пръв на местопрестъплението.
— Да.
— Много похвално — отбеляза другият мъж. — Имате ли представа за колко време сте отишли у госпожа Елиот в Уест Хартфорд?
— За пет-шест минути.
— Явно сте карали със скорост, по-голяма от разрешената, щом сте отишли толкова бързо — подметна ухилен Флечър.
— Включих сирената, но беше и два след полунощ, улиците бяха почти безлюдни.
— Признателен съм ви за поясненията — каза адвокатът. — Нямам повече въпроси, господин съдия.
— За какво го разиграваш това театро? — попита през шепот Нат, след като Флечър се върна на мястото си.
— О, радвам се, че не си схванал — отвърна другият мъж. — Сега остава да се надяваме, че не е разбрал и прокурорът.
48.
— Призовавам свидетелката Ребека Елиот.
Когато тя влезе в съдебната зала, всички освен Нат се извърнаха към нея. Той обаче продължи да гледа право напред. Ребека Елиот тръгна бавно по пътеката в средата — стъпваше така, все едно е актриса, която излиза на сцена. Залата беше препълнена — хората се бяха стекли още когато я бяха отворили в осем сутринта. Първите три реда, предназначени за публиката, бяха отцепени и още не бяха завзети единствено заради присъствието на униформените полицаи.
Флечър се бе огледал, когато началникът на полицейското управление Дон Кълвър и детектив Петровски бяха седнали на първия ред, точно зад прокурора. В десет без една минута бяха останали само тринайсет незаети места.
Нат погледна Флечър, който бе струпал пред себе си цяла купчинка бележници. Видя, че първата страница на най-горния е празна, и се замоли в другите три да е написано нещо. Един от полицаите излезе напред, за да отведе госпожа Елиот до мястото за свидетелите. Нат я погледна за пръв път. Беше в траур, бе облечена в шит по поръчка черен костюм по последна мода, закопчан до последното копче, полата скриваше коленете й. Единствените накити, които Ребека носеше, бяха венчалната халка, годежният пръстен и наниз перли. Флечър се взря в дясната й китка и си записа нещо в тефтера. Жената застана на свидетелското място, извърна се към съдията и му се усмихна сдържано. Той й кимна любезно. Сетне госпожа Елиот се закле, като от време на време спираше да си поеме дъх. Накрая седна, извърна се към съдебните заседатели и ги озари със същата свенлива усмивка. Флечър забеляза, че доста от тях отвръщат на усмивката й. Ребека се пипна отстрани по косата и адвокатът се досети къде предния ден е прекарала по-голямата част от следобеда. Прокурорът бе приложил всички познати хватки и ако съдебните заседатели трябваше да издадат присъда още преди първия въпрос, Флечър не се и съмняваше, че те на драго сърце ще пратят и него, и клиента му на електрическия стол.
Съдията кимна и прокурорът господин Ебдън стана от мястото си. Той също се беше включил в играта.
