— А срещали ли сте се някога с обвиняемия?
— Да, многократно.
— Краде някои от въпросите ми — прошепна Флечър на Нат, — но още не съм разбрал защо.
— Съставили ли сте си някакво мнение за него?
— Да, той е свестен човек, който спазва законите, и докато не извърши убийството…
— Възразявам, господин съдия — прекъсна го Флечър, който бе скочил от мястото си, — нека съдебните заседатели, а не шефът на полицията решат кой е убил господин Елиот. Все още не живеем в полицейска държава.
— Възражението е прието — обяви Краватс.
— Единственото, което мога да кажа — продължи Кълвър, — е, че ако това не се беше случило, щях да гласувам за него.
В залата се чу смях.
— А след като го поразпитам, със сигурност няма да гласува за мен — изшушука Флечър.
— Подозирали ли сте някога, че такъв доблестен гражданин е способен на убийство?
— И през ум не ми е минавало такова нещо, господин Ебдън — отговори шефът на полицията. — Въпреки че убийците рядко са закоравели престъпници.
— Бихте ли пояснили, господин Кълвър?
— Че защо да не поясня! — възкликна другият мъж. — Убийствата обикновено се извършват вътре в дома, най-често от член на семейството, от човек, който никога дотогава не е вършил престъпления и вероятно няма да извърши други. След като се озоват в затвора, такива хора обикновено са по-кротки и се подчиняват повече на правилата от дребния обирджия.
— Според вас господин Картрайт спада ли към тази категория?
— Възразявам — намеси се отново Флечър, но без да става, — откъде началникът на полицейското управление да знае отговора на този въпрос?
— Знам го, защото от трийсет и шест години си имам работа с убийци — отговори Дон Кълвър.
— Да не се вписва в протокола — разпореди се съдията. — Опитът е хубаво нещо, но когато взимат решение по конкретния случай, съдебните заседатели са длъжни да се осланят единствено на фактите.
— Тогава нека задам въпрос, който е свързан с конкретния случай — рече прокурорът. — Какво отношение имате към него, господин Кълвър?
— В ранните часове на дванайсети май на домашния ми телефон се обади госпожа Елиот.
— На домашния ви телефон ли? Познава ли ви лично?
— Не, но всички, кандидатирали се за държавен пост, могат да се свързват направо с мен. Към тях често се отправят заплахи, истински и въображаеми, а не е тайна, че откакто господин Елиот се е кандидатирал за губернатор, мнозина са се заканвали да го убият.
— Записали ли сте какво точно ви е казала госпожа Елиот, когато ви се е обадила по телефона?
— Да, записах си — потвърди Кълвър. — Беше изпаднала в истерия, крещеше. Помня, че дори се видях принуден да поотдалеча слушалката от ухото си, всъщност госпожа Елиот събуди и жена ми. — Тук-там в залата отново се чу смях и полицаят изчака той да утихне. — Записах точните й думи върху тефтера, който държа до телефона.
Той отвори бележника. Флечър веднага се изправи.
— Такова нещо разрешено ли е? — попита той.
— Както господин Давънпорт със сигурност знае — намеси се Ебдън, — бележникът, господин съдия, е включен в списъка с документи, които прокуратурата смята да използва при гледането на делото и които всички се споразумяхме, че са приемливи като доказателство. Господин Давънпорт разполагаше с няколко седмици, за да прецени доколко уместни и важни са те.
Съдията кимна към Кълвър.
— Продължавайте — подкани той, а Флечър отново си седна на мястото.
— „Мъжът ми бе застрелян в кабинета си, много ви моля, елате незабавно“ — прочете от бележника полицейският шеф.
— А вие какво отговорихте?
— Казах й да не пипа нищо и че ще отида веднага.
— Колко часът беше?
— Два и двайсет и шест — отговори Кълвър, след като си погледна записките.
— А кога отидохте у семейство Елиот?
— Чак в три и деветнайсет. Първо трябваше да се обадя в участъка и да кажа да пратят в къщата на Елиот най-добрия следовател, когото открият. После се облякох, така че, когато отидох, видях, че двама от патрулиращите полицаи вече са там — е, на тях не им се е налагало да се обличат.
За пореден път в залата избухна смях.
— Опишете, ако обичате, на съдебните заседатели какво видяхте, когато пристигнахте.
— Входната врата зееше отворена, госпожа Елиот седеше с подвити колене на пода в коридора. Съобщих й, че съм пристигнал, после отидох при детектив Петровски в кабинета на господин Елиот. Господин Петровски — добави полицейският шеф — е един от най-уважаваните следователи в управлението, има голям опит в разследването на предумишлени убийства и понеже видях, че той вече се е заел със случая, го оставих да си върши работата и се върнах при госпожа Елиот.
— Тогава ли я разпитахте?
— Да, тогава — потвърди Кълвър.
— А детектив Петровски не я ли беше разпитал?
— Да, беше го направил, но често пъти е само от полза да вземем повторни показания, така че после да ги сравним с първите и да видим дали има съществени разминавания.
— И имаше ли? — побърза да попита Ебдън.
— Не, нямаше.
— Възразявам — натърти Флечър.
— Възражението не се приема, господин Давънпорт. Както вече се каза, от няколко седмици имате достъп до тези документи. ,
— Благодаря ви, господин съдия — рече прокурорът. — Бих искал, господин Кълвър, да разкажете на съда какво направихте след това.
— Предложих да отидем във всекидневната, та госпожа Елиот да се чувства по-удобно. Помолих я да ми опише най-подробно какво точно се е случило вечерта. Не я пришпорвах, защото свидетелите често пъти не обичат да отговарят за втори, че и за трети път на едни и същи въпроси. Госпожа Елиот изпи чаша чай и след това ми обясни, че е спяла, когато е чула първия изстрел. Запалила лампата, облякла пеньоара и тъкмо излизала на стълбищната площадка, когато проехтял и вторият изстрел. Тя видяла как господин Картрайт излиза на бегом от кабинета и хуква към отворената врата. Обърнал се, но в тъмното не я забелязал, макар че госпожа Елиот го разпознала веднага. След това изтичала долу и отишла в кабинета, където намерила мъжа си — лежал в локва кръв. Незабавно ми се обадила у дома.
— Продължихте ли да я разпитвате?
— Не, оставих при нея една полицайка и отидох да проверя първоначалните й показания. Разговарях още веднъж с детектив Петровски, после заедно с още двама полицаи отидох у господин Картрайт и го задържах по обвинение в убийството на Ралф Елиот.
— Той беше ли си легнал?
— Не, още беше облечен в дрехите, с които същата вечер бе участвал в телевизионното предаване.
— Нямам повече въпроси, господин съдия.
— Можете да разпитате свидетеля, господин Давънпорт.
Усмихнат, Флечър се приближи към свидетеля.
— Добър ден, господин Кълвър. Няма да ви задържам дълго, знам колко сте зает, въпреки това имам три-четири въпроса, на които бих искал да отговорите. — Шефът на полицейското управление не отвърна с усмивка на адвоката.
— Като начало бих искал да установя колко време е минало от телефонния разговор, който сте провели в дома си с госпожа Елиот, и часа, когато сте задържали господин Картрайт.
