— Ще летим ли със спътник, татко?
— То оставаше да не летим! — възкликна Нат. — Нали за това сме дошли в Лос Анжелис?
Том посрещна на гарата Джулия, която пристигна с влака от Ню Йорк, и я закара право в кметството. На влизане срещнаха чистачите — тръгваха си след дебатите от предната вечер. В „Хартфорд Курант“ Том бе прочел, че на тях са присъствали над хиляда души, а от уводната статия на вестника се подразбираше, че между двамата кандидати няма почти никакви допирни точки. Винаги бе гласувал за републиканците, но Флечър Давънпорт му се виждаше свестен човек.
— Защо идваме толкова рано? — попита Джулия и с това прекъсна мислите му.
— Искам да видя разпределението на залата, та като започне наддаването, да няма изненади — обясни Том. — Не забравяй, че всичко може да приключи само за няколко минути.
— Къде според теб е най-добре да седнем?
— На средните редове отдясно. Вече съм казал на човека, който ще води търга, какъв знак ще му давам, ако качвам сумата.
Той се извърна към сцената и загледа как водещият на търга се качва на подиума, почуква по микрофона и се взира в малцината присъстващи, за да се увери, че всичко е наред.
— Кои са тези хора? — поинтересува се Джулия, след като се огледа.
— Чиновници от кметството, сред които и господин Кларк, председател на общинския съвет, представители на фирмата, която ще проведе търга, и случайни зяпачи, които нямат какво да правят в петък следобед. Но поне доколкото виждам аз, сериозните участници в търга за парцела са само трима. — Том си погледна часовника. — Дали да не седнем?
Разположиха се по средата на залата, в края на реда. Том взе от седалката проспекта и когато Джулия го докосна по ръката, волю-неволю се запита колцина ли ще се досетят, че са любовници. Отгърна страницата и се взря в проекта на бъдещия търговски център. Още четеше дребния шрифт, когато водещият на търга показа, че е готов да започнат. Прокашля се.
— Госпожи и господа — рече мъжът, — днес следобед ще се проведе търг само за едно — за чудесен парцел, който се пада на север от града и е известен като Седър Уд. Градският съвет го е обявил за продан заедно с разрешително за търговска дейност. В проспекта, оставен на седалките, ще откриете подробности за условията за плащане и изискванията за регулация. Нека подчертая, че ако някое от тези условия не бъде изпълнено, съветът е в правото си да отмени сделката. — Той замълча, та всички да осмислят казаното. — Един от участниците в търга е предложил два милиона — оповести човекът и веднага погледна по посока на Том, който не каза нищо и не даде знак, въпреки това водещият обяви: — Друг от участниците е предложил два милиона и двеста и петдесет хиляди. — Огледа театрално залата, макар и да знаеше прекрасно точно къде са седнали тримата сериозни кандидати. Спря поглед върху известен местен адвокат, разположил се на втория ред — той вдигна проспекта. — Покачвате сумата на два милиона и петстотин хиляди. — Пак насочи вниманието си към Том, който дори не трепна. — Два милиона седемстотин и петдесет хиляди. — Отново премести очи към адвоката, който поизчака и отново вдигна проспекта. — Три милиона — оповести водещият и веднага погледна към Том, след което съобщи: — Три милиона и двеста и петдесет хиляди. — Извърна се пак към адвоката, който като че ли се подвоуми. Джулия стисна зад облегалката ръката на Том. — Това окончателната сума ли е? Някой дава ли три милиона и петстотин хиляди? — попита човекът, водещ търга, и се вторачи в адвоката.
— Не — прошепна Том.
— Три милиона и петстотин хиляди — повтори обнадежден мъжът. — Три милиона и петстотин хиляди — потрети, доволен, че проспектът се е вдигнал отново.
— Дявол го взел! — изруга Том и си свали очилата. — Както личи, и двамата сме определили една и съща горна граница.
— Тогава да ги направим три милиона и шестстотин хиляди — настоя Джулия. — Ако не друго, поне ще разберем дали си прав.
Макар че Том Ръсел бе махнал очилата — знак, че няма да наддава повече, — човекът, провеждащ търга, видя, че той е погълнат от разговора с жената до него.
— Приключихме ли с наддаването, господине? Или…
Том се поколеба и каза:
— Три милиона и шестстотин хиляди.
Мъжът върху сцената отново се извърна към адвоката, който бе сложил проспекта на празния стол до себе си.
— Вдигате ли, господине, на три милиона и седемстотин хиляди, или приключихте с наддаването?
Проспектът си остана върху седалката.
— Някой друг дава ли повече? — попита пак водещият на търга и огледа един по един десетината души в залата, където предната вечер бе имало към хиляда души. — Последна възможност, в противен случай ще обявя парцела за продаден за три милиона и шестстотин хиляди. — Той вдигна чукчето и понеже никой не се обади, го стовари с трясък. — Продадено за три милиона и шестстотин хиляди на господина в края на реда.
— Браво на теб — похвали го Джулия.
— Ще трябва да се изръсиш с още сто хиляди, но откъде да знаем, че и другият кандидат е определил същата пределна сума? — рече Том. — Ще отида да уредя документите и да дам чека, после ще го полеем.
— Чудесно! — възкликна Джулия и прокара пръст по вътрешната страна на бедрото му.
— Честито, господин Ръсел — поздрави го и господин Кук. — Клиентът ви се сдоби с хубав парцел, който, сигурен съм, в крайна сметка ще донесе отлична възвращаемост.
— Съгласен съм — рече Том, после написа чек за три милиона и шестстотин хиляди долара и го връчи на председателя на градския съвет.
— Банка „Ръсел“ ли купува парцела? — попита господин Кук и се взря в подписа.
— Не, представляваме клиент от Ню Йорк, който има сметка при нас.
— Съжалявам, господин Ръсел, сигурно ще ме помислите за педант, но в условията на договора се казва пределно ясно, че чекът трябва да се подпише лично от купувача, а не от упълномощени от него лица.
— Но ние представляваме фирмата, сметката й е при нас.
— В такъв случай не би било трудно клиентът ви да подпише чека от името на фирмата — отбеляза господин Кук.
— Но защо… — подхвана пак Том.
— Не съм в правото си да тълкувам решенията на нашите избраници, господин Ръсел, но след бъркотията, която се получи миналата година с договора с Олдрич, и въпросите, които госпожа Хънтър ми задава всеки ден… — Той въздъхна тежко. — Та след всичко това нямам друг избор, освен да се придържам към буквата, а и към духа на договора.
— Но какво мога да направя сега, не е ли вече твърде късно? — попита банкерът.
— До пет следобед разполагате с достатъчно време, за да донесете чек, подписан от купувача. Не го ли сторите, парцелът ще бъде предложен на другия кандидат за три милиона и петстотин хиляди, а съветът ще очаква от вас да покриете разликата от сто хиляди.
Том изтича в дъното на залата.
— Чековата ти книжка у теб ли е?
— Не — отвърна Джулия. — Нали ми каза, че „Ръсел“ ще покрие цялата сума, а в понеделник аз ще преведа разликата?
— Да, така ти казах — потвърди Том, като умуваше какво да направи. — Нямаме друг избор, трябва веднага да се върнем в банката — добави той. Погледна си часовника — наближаваше четири часът следобед. — Да го вземат мътните — изруга Том — даваше си сметка, че ако не е заминал на почивка, Нат е щял да забележи това условие в договора и да предвиди последиците.
Докато вървяха от кметството към банка „Ръсел“, която беше съвсем наблизо, Том обясни на Джулия за какво е настоял господин Кук.
