— И точно то превръща Джулия от дребна мошеница в истински гений сред измамниците. Именно поправката във финансовия закон, внесена от Хари Гейтс, й е помогнала да ни натика в миша дупка.
— Какво общо има със закона сенатор Гейтс? — учуди се другият мъж.
— Точно той е внесъл поправката в закона за собствеността, според която всички сделки с кметството трябва да се плащат в брой веднага след подписването.
— Но аз казах на Джулия, че банката ще покрие допълнителната сума, колкото и голяма да е тя.
— А Джулия е знаела, че това няма да бъде достатъчно — продължи Нат и разгърна брошурата със закона, където бе подчертал няколко реда, — защото пак според поправката на сенатора купувачът трябва да подпише и договора, и чека. Още щом си изтичал при Джулия да я питаш дали си носи чековата книжка, тя е разбрала, че парите са й в кърпа вързани.
— Ами ако бях казал, че сделка няма да има, ако тя не Донесе цялата сума?
— Щяла е още същата вечер да се върне в Ню Йорк и да прехвърли половината милион обратно в банка „Чейс“, а ти никога вече е нямало да й видиш очите.
— Вместо това Джулия не само си запази половината милион, ами ни задигна под носа и още три милиона и сто хиляди — затюхка се Том.
— Точно така — потвърди Нат — и тази сутрин, когато банките в Сан Франциско отворят, тези пари вече ще са се озовали през Цюрих и може би дори Москва на Каймановите острови. Ще си направя труда да ги потърся, но според мен нямаме никаква надежда да си върнем и цент.
— Майко мила! — възкликна Том. — Едва сега си спомних, че днес сутринта господин Кук ще представи чека — дадох му дума да го осребрим още същия ден.
— Значи ще се наложи да го направим — отсъди Нат. — Едно е банката да загуби пари, съвсем друго — да загуби доброто си име, име, за което дядо ти и баща ти са работили цял век.
Том се взря в приятеля си.
— Трябва да си подам незабавно оставката.
— Колкото и да си лековерен, това е последното, което трябва да правиш. Освен ако не искаш, разбира се, всички да научат, че си станал за смях, и веднага да прехвърлят сметките си в банка „Феърчайлд“. Не, единственото, от което се нуждая, е време, затова ти предлагам да излезеш няколко дена в отпуск. Не споменавай Седър Уд, а ако някой те попита, го пращай при мен.
Известно време Том мълча, накрая рече:
— Най-смешното е, че й предложих да се оженим.
— И най-гениалното е, че тя се е съгласила — добави Нат.
— Откъде знаеш? — учуди се приятелят му.
— Няма начин да не е влизало в плана й.
— Ама че изпечена мошеница! — възкликна Том.
— Едва ли е чак толкова изпечена — възрази другият банкер, — ако се бяхте сгодили, щях да я поканя да влезе в управителния съвет.
— Значи е заблудила и теб — отбеляза Том.
— И още как! — потвърди Нат. — Разбираше от финанси, нямаше да бъде просто мъртва душа, а ако се беше омъжила за теб, щеше да спечели много повече от три милиона и сто хиляди долара, значи тук е замесен и мъж. — Известно време той мълча. — Подозирам, че точно той се е обадил на Рей. — Нат се обърна и се отправи към вратата. — Ще си бъда в кабинета — обясни той — и не забравяй, ще обсъждаме този въпрос само на четири очи. Нищо в писмен вид, нищо по телефона!
Том кимна, а приятелят му затвори тихо вратата след себе си.
— Добро утро, господин Картрайт — поздрави секретарката, когато той отиде в кабинета си, — добре ли си починахте?
— Да, благодаря ти, Линда — отвърна весело Нат. — И аз не знам на кого му беше по-забавно в Дисниланд, на Люк или на мен. — Жената се усмихна. — Някакви проблеми? — попита Том невинно.
— Не, според мен няма. В петък пристигнаха окончателните документи по прехвърлянето на „Бенет“, така че от първи януари ще ръководите две банки.
„Или нито една“, помисли си той.
— Свържете ме с госпожа Джулия Къркбридж, директор на…
— На „Къркбридж и сие“ — довърши вместо него Линда. Нат се вцепени. — Нали точно преди да заминете на почивка, помолихте да науча едно-друго за фирмата й.
— А, да! — възкликна той.
Тъкмо репетираше какво ще каже на госпожа Къркбридж, когато секретарката звънна по вътрешната линия, за да го предупреди, че го свързва с нея.
— Добро утро, госпожо Къркбридж, казвам се Нат Картрайт, главен изпълнителен директор съм на банка „Ръсел“ в Хартфорд, щата Кънектикът. Имаме предложение, към което фирмата ви може би ще прояви интерес, и понеже днес следобед ще идвам в Ню Йорк, се надявам да ми отделите няколко минути.
— Нека ви звънна след малко, господин Картрайт — отвърна жената с отсечен английски акцент.
— Ще чакам.
Запита се колко ли време ще й трябва, докато установи, че той наистина е изпълнителен директор на банка „Ръсел“. Явно смяташе да го провери — не му бе поискала дори номера. След малко телефонът иззвъня отново и секретарката съобщи:
— Обажда се госпожа Къркбридж.
Нат си погледна часовника — беше й отнело седем минути.
— Бих могла да се видя с вас в два и половина, господин Картрайт, удобно ли ви е?
— Повече от удобно — потвърди той. Затвори и пак се свърза с Линда.
— Уредете ми билет за днешния влак в единайсет и половина за Ню Йорк.
След това се обади в банка „Риг“ в Сан Франциско, откъдето потвърдиха най-големите му страхове. Веднага след като парите постъпили при тях, те получили нареждане да ги прехвърлят в „Банко Мексико“. Нат знаеше, че оттам те ще следват пътя на слънцето, докато накрая се скрият зад хоризонта. Реши, че е безсмислено да се оплаква в полицията, освен ако не иска половината банкери да научат тайната. Подозираше, че Джулия или както там се казваше измамницата е предвидила и това.
Отхвърли доста от работата, натрупала се в негово отсъствие, и се отправи към гарата, за да хване влака за Ню Йорк. Само няколко минути преди уговорения час успя да стигне в „Къркбридж и сие“, която се намираше на Деветдесет и седма улица. Тъкмо беше седнал в кабинета на секретарката, когато една от вратите се отвори. Нат вдигна очи и видя, че пред него стои изискана, добре облечена жена.
— Господин Картрайт?
— Да — потвърди той и се изправи.
— Аз съм Джулия Къркбридж, заповядайте в кабинета ми.
Същият отсечен английски акцент. Нат не помнеше кога за последно директор на фирма, особено пък нюйоркска, е идвал да го покани лично от кабинета на секретарката.
— Бях заинтригувана от обаждането ви — подхвана госпожа Къркбридж, докато водеше Нат към удобния фотьойл при камината. — Рядко банкер от Кънектикът идва да ме посети в Ню Йорк.
Нат извади от чантата си някакви книжа — продължаваше да се пита що за човек има срещу себе си. Дрехите й — точно като на измамницата, представила се със същото име, — бяха с безупречна, но много по-сдържана кройка, макар и да бе стройна и да беше прехвърлила трийсет и пет, с черната си коса и тъмните очи тази жена тук бе пълна противоположност на блондинката от Минесота.
— Всъщност ви търся за нещо съвсем просто — подхвана той. — Кметството на Хартфорд обяви за продан още един парцел за изграждането на търговски център. Банката закупи като вложение земята и търси съдружник. Сметнахме, че може би ще проявите интерес.
— Защо избрахте точно нас? — учуди се Джулия.
— Били сте сред фирмите, наддавали за парцела, където сега се намира търговски център „Робинсън“, който се развива много успешно, та решихме, че може би ще пожелаете да се включите в новото начинание.
— Донякъде съм изненадана, че не сте се обърнали към нас още преди търга — натърти госпожа Къркбридж, — ако го бяхте сторили, щяхте да установите, че според нас условията в договора са твърде ограничителни. — Нат беше изненадан. — В края на краищата се занимаваме точно с това — допълни
