— Това означава ли, че съм изгубила търга, да не говорим пък за стоте хиляди?
— Не, вече съм измислил как да се измъкнем от положението, но трябва да си съгласна и ти.
— Съгласна съм, стига да получа парцела — отвърна младата жена. — Ще постъпя както ме посъветваш.
Веднага щом влязоха в банката, Том отиде в кабинета си, вдигна телефона и повика главния касиер Рей Джаксън. Докато го чакаше, извади празна чекова книжка и започна да изписва с думи сумата от три милиона и шестстотин хиляди долара. Главният касиер почука и влезе в кабинета на председателя на управителния съвет.
— Прехвърли, Рей, три милиона и шестстотин хиляди долара в сметката на госпожа Къркбридж.
Главният касиер се поколеба.
— Сумата е голяма, трябва писмено нареждане, за да я преведа. Това надхвърля правата ми — допълни той.
— Да, разбира се — рече банкерът и извади от горното чекмедже стандартния формуляр, който попълни припряно.
Не спомена, че това е най-голямата сума, за която някога е давал разрешение да бъде прехвърлена. Приплъзна формуляра към главния касиер, който го прочете внимателно. Явно му се искаше да оспори решението на председателя на управителния съвет, но не посмя да го стори.
— Незабавно — натърти Том.
— Да, господин председателю — рече Рей Джаксън и излезе точно толкова бързо, колкото и беше дошъл.
— Смяташ ли, че е разумно? — попита Джулия. — Не се ли излагаш на излишен риск?
— Вече притежаваме парцела и твоя половин милион, няма как да загубим. Както би се изразил Нат, печалбата ни е в кърпа вързана. — Обърна чековата книжка и помоли Джулия да я подпише и да напише под подписа името на фирмата. После я провери и каза: — Дай да се връщаме още сега в кметството.
Опита се да запази самообладание, докато криволичеше на бегом между колите по Мейн Стрийт и тичаше нагоре по стълбите пред кметството. Наложи се да поизчака Джулия, която обясни, че й било трудно да не изостава на тия високи токове. Влязоха отново в сградата и Том видя с облекчение, че господин Кук още седи зад писалището в дъното на залата. Щом забеляза, че те вървят към него, председателят на градския съвет се изправи.
— Връчи чека на върлинестия плешив мъж и се усмихни — каза Том.
Джулия изпълни дословно напътствията му и бе възнаградена със сърдечна усмивка. Господин Кук огледа внимателно чека.
— Както личи, госпожо Къркбридж, всичко е наред, но ми покажете и документ, който да удостоверява самоличността ви.
— Разбира се — рече жената и извади от дамската си чанта шофьорската книжка.
Господин Кук се взря в снимката и подписа.
— Не сте излезли много добре — отбеляза той. Джулия се усмихна. — Чудесно. Сега остава само да подпишете от името на фирмата и трите необходими документа.
Джулия подписа трите екземпляра на договора с кметството и връчи единия на Том.
— Дръж го, докато преведат парите — пошушна му тя. Господин Кук си погледна часовника.
— В понеделник сутрин ще представя чека, господин Ръсел — рече той, — и ще ви бъда признателен, ако го осребрите възможно най-бързо. До изборите остават броени дни, не искам да давам на госпожа Хънтър повод за излишни нападки.
— Ще го осребрим в деня, в който го представите — обеща Том.
— Благодаря ви, господине — отвърна господин Кук, въпреки че често играеше с него голф в местния клуб.
На Том му идеше да прегърне Джулия, но се сдържа.
— Ще отскоча до банката да кажа, че всичко е минало добре, после можем да идем до нас.
— Наистина ли се налага да ходиш в банката? — попита тя. — Нали ще донесат чека за осребряване чак в понеделник сутрин?
— Така си е — съгласи се банкерът.
— Ох, ами сега! — възкликна младата жена и след като се наведе, изу една от обувките си. — Докато съм тичала по стъпалата, съм си счупила тока.
— Извинявай, аз съм виновен, можех и да не те карам да тичаш от банката до тук — заоправдава се Том. — Оказа се, че сме имали предостатъчно време.
— Не се притеснявай — усмихна се Джулия, — но ако докараш колата, ще те чакам долу при стълбите.
— Да, разбира се — рече той.
Слезе на бегом по стъпалата и притича през паркинга. След няколко минути отново беше пред кметството, ала Джулия я нямаше никъде. Дали пак не беше влязла вътре? Том поизчака няколко минути, но тя не се появи. Изруга, изскочи от колата, която беше паркирал неправилно, и хукна нагоре по стълбите. Нахълта в сградата и намери Джулия при един от телефонните автомати. Тя затвори веднага щом го видя.
— Тъкмо съобщавах, скъпи, в Ню Йорк какъв удар си направил, от фирмата са наредили на банката до края на работното време да ви прехвърлят три милиона и сто хиляди Долара.
— Радвам се — рече Том, докато се връщаха бавно към автомобила. — Дали да не вечеряме някъде в града?
— Не, предпочитам да се върнем у вас и да хапнем сами на спокойствие — отвърна младата жена.
Когато Том зави към алеята пред дома си, Джулия вече си бе съблякла палтото, а докато стигнат до спалнята на горния етаж, тя бе оставила след себе си пътека от дрехи. Том бе по бельо, а Джулия си сваляше чорапа, когато иззвъня телефонът.
— Не вдигай — рече младата жена, сетне приклекна и смъкна боксерките на Том.
— Не вдига никой — каза Нат, — сигурно са отишли да вечерят навън.
— Толкова ли не можеш да почакаш до понеделник, нали се прибираме? — попита Су Лин.
— Мога, защо да не мога — призна от немай-къде Нат, — просто исках да разбера дали Том е сключил сделката за Седър Уд и на каква цена.
33.
„ОСПОРВАНА НАДПРЕВАРА“, ето какво гласеше в деня на изборите написаното с големи букви заглавие върху първата страница на „Вашингтон Поуст“. „ИЗРАВНЕНИ СИЛИ“ пък беше мнението на „Хартфорд Курант“. Първото се отнасяше за Форд и Картър, двамата кандидати за Белия дом, второто — за местната битка между Хънтър и Давънпорт за щатския Сенат.
— Сега е важно само да накараме нашите привърженици да гласуват — оповести Хари, след като в шест сутринта откри последното заседание на предизборния щаб.
Вече бе безсмислено да обсъждат тактиката, изявленията за медиите, подхода. След като бъдеше пусната първата бюлетина, всеки около заседателната маса щеше да получи нови задачи.
Екип от четирийсет души щеше да отговаря за автомобилите и да бъде въоръжен със списъци на избирателите, които трябва да бъдат откарани до най-близката секция: възрастни, инвалиди, мързеливци и дори тарикати, които злорадстваха при мисълта, че ще отидат с кола до урните, колкото да гласуват за другия кандидат.
Втората група, която определено бе и най-многобройна, щеше да отговаря за телефоните в предизборния щаб.
— Ще работят на смени от по два часа — обясни Хари — и ще звънят на нашите привърженици, за да им напомнят, че изборите са днес, а после да се уверят, че те са подали своя глас. До края на избирателния ден в осем часа ще се наложи да звъните на някои по три-четири пъти.
