за всичко в живота, понеже родителите ми не можеха да си позволят никакъв лукс. Нека ви напомня и че не съм се колебала да отстоявам твърдо мнението си, когато съм смятала, че моята партия греши. Това невинаги ме е правело популярна, но никой никога не се е съмнявал в моята независимост. Ако бъда избрана в Сената, няма да вися по цял ден на телефона и да питам как да гласувам. Сама ще взимам решенията и ще ги отстоявам.
Последните й думи бяха заглушени от бурни овации.
Флечър се помъчи да си събере мислите: на гръкляна му отново бе заседнала буца, дланите му бяха плувнали в пот и краката му се подкосяваха. Извърна се към залата и видя, че всички погледи са вперени в него.
— Роден съм във Фармингтън, само на няколко километра от тази зала. Родителите ми открай време участват в обществения живот на Хартфорд, и като професионалисти, и на доброволни начала допринасят за добруването му — главно чрез болница „Сейнт Патрик“. — Той погледна към родителите си, които седяха на петия ред. Баща му бе вдигнал горДо глава, майка му я беше свела. — Майка ми е членувала в толкова много благотворителни организации, че по едно време си мислех дали не съм сирак, тази вечер обаче и двамата са дошли да ме подкрепят. Да, наистина съм учил в „Хочкис“ и госпожа Хънтър е права. Това бе за мен привилегия.
Да, наистина съм следвал в Йейлския университет, прославено учебно заведение в щат Кънектикът. Да, наистина съм бил председател на студентския съвет, да, наистина съм бил главен редактор на „Юридически преглед“ и точно заради това бях поканен на работа в една от най-уважаваните адвокатски кантори в Ню Йорк. Не виждам причина да се извинявам, задето никога не съм се задоволявал с второто място. И на драго сърце се отказах от всичко това, за да се върна в Хартфорд и да помогна на общността, където съм израсъл. Между другото, със заплатата, която ми предлага щатът, и аз няма да мога да си позволя кой знае какъв лукс, а и никой не ми е поднасял нищо на тепсия. — Публиката го възнагради със спонтанни аплодисменти. Той изчака те да заглъхнат и продължи едва ли не през шепот: — Нека не се заблуждаваме, въпросът всъщност ми беше зададен, за да отговоря дали ще разговарям често по телефона с тъст си, сенатора Хари Гейтс. Очаквам да разговарям с него редовно, все пак съм женен за единствената му дъщеря. — Отново избухна смях. — Но нека ви напомня нещо за Хари Гейтс, което вие вече знаете. Цели двайсет и осем години той служи на своите избиратели честно и почтено във времена, когато тези две думи сякаш са изгубили значението си, и да ви призная, никой от нас двамата — извърна се Флечър към своята съперница републиканка — не е достоен да заеме мястото му. Но ако бъда избран, можете да бъдете сигурни, че ще се възползвам от мъдростта, опита и далновидността му — само един завършен егоист не би го направил. Ала нека бъде ясно и друго — натърти той и отново се извърна към залата, — тъкмо аз ще бъда човекът, който ще ви представлява в Сената.
Флечър се върна на мястото си под бурните овации на половината присъстващи, станали на крака, за да го поздравят. Госпожа Хънтър бе направила грешката да му отправя нападки за неща, за които той не се нуждаеше от подготовка. Тя се опита да заглади със заключителните си думи впечатлението, но ударът вече бе нанесен.
Водещият оповести:
— Искам да благодаря и на двамата кандидати.
След това Флечър направи нещо, което Хари му бе препоръчал, докато обядваха предната неделя. Веднага отиде при опонентката си, ръкува се и се поизвърна, та фотографът от „Курант“ да ги щракне.
На другия ден снимката на двамата бе заела почти цялата първа страница на вестника и постигна точно онова, на което се бе надявал Хари: на нея се виждаше мъж с ръст метър и осемдесет, който се е надвесил над женица, висока метър и шейсет и пет. „И не се смей, изглеждай сериозен — бе допълнил тъст му. — Трябва да ги накараме да забравят колко си млад.“
Флечър прочете текста под снимката: „Нищо общо между тях.“ В уводната статия се казваше, че той се бил представил блестящо в дебатите, но че според проучванията на общественото мнение само девет дни преди изборите Барбара Хънтър пак водела с два процента.
32.
— Нали нямаш нищо против да запаля цигара?
— Не, само Су Лин не одобрява този навик.
— Тя не одобрява и мен — рече Джулия Къркбридж и щракна със запалката.
— Не забравяй, че е възпитана от много консервативна майка — отвърна Том. — В началото не одобряваше дори Нат. Но ти не се притеснявай, ще те хареса, особено пък ако й кажа, че…
— Шшшт! — прекъсна го Джулия. — Нека си остане наша малка тайна. — Вдъхна дълбоко от тютюневия дим и допълни: — Нат ми е симпатичен, вие двамата явно сте се сработили чудесно.
— Така е, но ми се ще да приключа със сделката, докато той е в почивка, особено след огромния му успех — все пак купи най-стария ни конкурент.
— Това е ясно — отбеляза Джулия. — Каква според теб е вероятността да спечелим търга?
— Доколкото подразбрах, в него ще участват само двама-трима сериозни кандидати. Случайните играчи би трябвало да отпаднат след ограниченията, наложени от кметството.
— Ограничения ли?
— От там настояват парцелът не само да бъде продаден с явен търг, но и онзи, който спечели, да плати цялата сума веднага след приключването на сделката.
— Защо? — учуди се Джулия, която бе седнала в леглото. — Досега съм плащала само десет на сто от сумата, след това съм разполагала най-малко с двайсет и осем дни, през които да се разплатя окончателно.
— Да, така се постъпва обикновено, но този парцел се превърна за политиците в горещ картоф. Барбара Хънтър настоява да няма издънки: наскоро една-две сделки се провалиха именно защото купувачът не е разполагал със средства, за да плати посочената сума. Не забравяй и че до изборите остават броени дни, всички си отварят очите на четири.
— Това означава ли, че до следващия петък трябва да съм внесла при вас още три милиона?
— Не. Ако спечелим търга, банката ще покрие цената, като ти отпусне краткосрочен заем.
— Ами ако се откажа от сделката? — попита Джулия.
— За нас това няма никакво значение — отговори Том. — Ще продадем парцела на някой от другите участници в търга, а с твоя половин милион ще си покрием евентуалните загуби.
— Вие, банкерите, никога не сте на загуба — отбеляза Джулия, след което угаси цигарата и се пъхна под завивките.
— Направи ми една услуга — каза Су Лин, когато самолетът започна да се снишава над летището в Лос Анжелис.
— На твое разположение съм, цветенце.
— Виж дали можеш да изкараш една седмица, без да се обаждаш в банката. Не забравяй, че това е първото голямо пътешествие на Люк.
— И на мен ми е първото — възропта Нат и прегърна сина си. — Винаги съм си мечтал да отида в Дисниланд.
— Стига с тия шегички. Обеща нещо и очаквам да го изпълниш.
— Ще ми се да проверя какво става със сделката, която Том се опитва да сключи с фирмата на Джулия.
— Не мислиш ли, че и на Том му се иска да удържи своята малка победа, без великият Нат Картрайт да му стои постоянно на главата? Нали ти в крайна сметка реши да се доверите на Джулия.
— Разбрах накъде биеш — отбеляза мъжът й, а Люк се вкопчи в него — самолетът се бе приземил. — Но нали нямаш нищо против да му звънна в петък следобед — колкото да видя дали сме спечелили търга за Седър Уд?
— Не, нямам, но само ако обещаеш, че наистина ще се обадиш чак в петък следобед.
