— Четох някъде, че от кметството смятали да построят още един търговски център — в другия край на града.
— Точно така. Обявили са парцела за продан, има и разрешително за строеж.
— Колко очакват да получат за земята? — поинтересува се гостенката и си гребна от супата.
— Ако се вярва на слуховете, към три милиона, но мен ако питате, цената вероятно ще скочи до три и триста — три и петстотин хиляди. Търговски център „Робинсън“ печели добре.
— Можем да си позволим да изхарчим най-много три и половина милиона — отсече Джулия. — Ние във фирмата сме си предпазливи, пък и винаги можем да сключим друга, по-изгодна сделка.
— Вероятно ще проявите интерес към някои от останалите парцели, които са ни възложили да продадем — отбеляза Нат.
— Не, благодаря — бе категорична гостенката. — Фирмата ми се занимава само с универсални магазини, а наред с всичко останало покойният ми съпруг ме е учил да не се захващам с неща, от които не разбирам.
— Бил е мъдър човек.
— Така си е — съгласи се Джулия. — Е, достатъчно говоРихме по работа — надявам се, след като внесем парите, банката да се съгласи да ме представлява на търга. Но ви моля Да си остане между нас, не искам да се разчува, че наддавате от мое име. Още нещо, на което ме е учил мъжът ми. — Тя насочи вниманието си към домакинята. — Да ви помогна ли с второто?
— Не, благодаря — отказа Су Лин. — Нат е много вързан в ръцете, но все ще отнесе четири чинии до кухнята и ако се сети, ще налее някоя и друга чаша вино.
— Как се запознахте? — полюбопитства Нат и подсетен от думите на жена си, напълни отново чашите.
— Направо няма да повярваш, но се срещнахме на една строителна площадка — рече Том.
— Е, все има по-романтично обяснение.
— Миналата неделя отидох да огледам общинския парцел и се натъкнах на Джулия, правеше си сутрешния крос.
— Нали настоявате да не се разчува? — усмихна се Нат.
— Малцина, видели жена, която си прави в неделя кроса на строителна площадка, ще се досетят, че й е хвърлила око.
— Всъщност чак когато я поканих на вечеря в „Каскейд“, разбрах какво е намислила — поясни Том.
— Сигурно на една жена не й е никак лесно да се оправя с общински недвижими имоти.
— Да, не е лесно, но не аз съм избрала това, то избра мен. След като завърших колеж в Минесота, известно време работих като фотомодел, после се запознах със съпруга си. Тъкмо на него му хрумна да оглеждам парцелите, докато си правя кроса, и после да му докладвам какво съм установила. След година бях наясно какво точно търси, а след две вече бях член на управителния съвет.
— Значи сега вие управлявате фирмата.
— О, не — възрази Джулия, — възложила съм го на председателя на управителния съвет и на изпълнителния директор, но притежавам контролния пакет.
— И след смъртта на съпруга си сте решили да продължите.
— Да, той настоя, знаеше, че му остават най-много година-две живот и понеже нямаме деца, реши да ме обучи и да ме въведе в работата. Дори мъжът ми беше изненадан колко схватлива съм като ученичка.
Нат стана да раздига чиниите.
— Някой иска ли крем брюле? — попита Су Лин.
— Не мога да сложа и залък повече в уста, агнешкото беше много крехко — отвърна Джулия. — Но вие си хапнете — допълни тя и потупа Том по корема.
Нат се извърна към приятеля си — никога дотогава не го беше виждал толкова доволен. Вече подозираше, че Джулия може да се появи и на трета вечеря.
— Наистина ли е толкова часът? — възкликна Джулия, след като си погледна часовника. — Вечерта беше прекрасна, Су Лин. Извинявайте, но утре сутринта имам заседание на управителния съвет, трябва да тръгвам.
— Да, разбира се — рече домакинята и се изправи.
Том скочи от стола и отиде заедно с Джулия в антрето, където й помогна да си облече палтото. Целуна по бузата Су Лин и й благодари за чудесното прекарване.
— Жалко, че Джулия бърза да се прибере в Ню Йорк. Хайде, другия път ще се съберем у нас.
Нат погледна жена си и се усмихна, тя обаче не реагира. Докато затваряше вратата, той пак се подсмихна.
— Ама че жена! — възкликна, след като отиде при Су Лин в кухнята и грабна кърпата за съдовете.
— Не й е чист косъмът — отсече тя.
— В какъв смисъл? — учуди се той.
— Ами в такъв, в какъвто ти казах: не й е чист косъмът — виж я как говори, как се облича. И тия врели-некипели, дето ги разправя. Не се хващай с нея.
— Какво лошо има в това да внесе в банката половин милион?
— Готова съм да се обзаложа на една месечна заплата, че тоя половин милион така и няма да го видите.
Вечерта Су Лин не отвори повече дума за това, но на другата сутрин, когато отиде в банката, Нат помоли секретарката да издири всичко, свързано с финансите на „Къркбридж и сие“ от Ню Йорк. След час тя се върна с копие от годишния отчет на фирмата. Нат го провери ред по ред и накрая погледна графата за печалбата: малко над милион предишната година — всички цифри съвпадаха с онова, което Джулия бе посочила предната вечер. След това Нат отгърна да види кой влиза в управителния съвет. Госпожа Джулия Къркбридж беше посочена като директор, името й стоеше след председателя на управителния съвет и изпълнителния директор. Но заради опасенията на Су Лин Нат реши да не спира дотук с проучването. Без да прибягва до помощта на секретарката, се свърза направо с офиса на фирмата в Ню Йорк.
— „Къркбридж и сие“, какво обичате? — попита някой.
— Добро утро, търся госпожа Къркбридж.
— Съжалявам, но е на заседание. — Нат си погледна часовника и се усмихна — беше десет и двайсет и пет. — Ако оставите телефонния си номер, ще й предам да ви потърси веднага щом се освободи.
— Не, няма нужда — рече Нат и затвори. Телефонът веднага иззвъня. — Обажда се Джеб от отдел „Новооткрити сметки“, господин Картрайт, реших, че е редно да ви уведомя. Току-що получихме превод от банка „Чейс Манхатън“ за сумата от половин милион долара с искане да бъдат внесени в сметката на госпожа Джулия Къркбридж.
Нат не се стърпя, позвъни на Су Лин, за да й каже новината.
— Въпреки това не й е чист косъмът — повтори жена му.
31.
— Ези или тура? — попита водещият.
— Тура — каза Барбара Хънтър.
— Падна се тура — оповести мъжът.
Погледна към госпожа Хънтър и кимна. Флечър не можеше да се оплаче: и бездруго щеше да избере както винаги ези, сега оставаше само да разбере какво ще бъде решението на госпожа Хънтър. Дали ще предпочете да говори първа — това означаваше, че в края на дебатите Флечър ще говори последен. Или…
— Ще говоря първа — рече жената.
Флечър едвам се сдържа да не се подсмихне. Оказа се, че е било излишно да хвърлят жребий — ако беше спечелил, той пак щеше да предпочете да говори втори.
Водещият седна зад писалището в средата на сцената. Госпожа Хънтър се разположи отдясно, Флечър — отляво, което отразяваше идеологията на двете им партии. Но кой къде ще седне бе последното, което ги занимаваше. Вече десет дни се обсъждаше къде ще се състоят дебатите, в колко часа ще започнат,
