кой ще бъде водещ и дори колко високи да бъдат катедрите, от които ще говорят, понеже Барбара Хънтър бе с ръст метър шейсет и пет, а Флечър — метър осемдесет и три. Накрая щабовете се споразумяха да има две катедри с различна височина — в двата края на сцената.
Приемливият и за двете страни водещ се оказа деканът на журналистическия факултет в Университета на Кънектикът в Хартфорд. Той се изправи.
— Добър вечер, госпожи и господа. Казвам се Франк Маккензи и ще водя днешните дебати. В началото госпожа Хънтър ще започне с шестминутно встъпление, после ще говори господин Давънпорт. Смятам за редно да предупредя и двамата кандидати, че след като изтекат пет минути, ще звънна с тази камбанка — той я показа и я разклати, с което предизвика смях в залата, — за да съобщя, че до последното ви изречение остават шейсет секунди. В края на шестте минути пак ще ударя звънеца, за да знаете, че трябва да кажете заключителното изречение. След встъпителните думи кандидатите ще отговарят в продължение на четирийсет минути на въпросите на журналистите. Накрая госпожа Хънтър, а след нея и господин Давънпорт ще разполагат с по три минути всеки за заключителни изявления. Каня госпожа Хънтър да открие дебатите.
Барбара Хънтър стана от мястото си и отиде бавно при катедрата вдясно на сцената. Беше пресметнала, че тъй като деветдесет на сто от избирателите ще гледат дебатите по телевизията, тя ще се обърне към най-много хора именно ако говори първа, особено при положение че в осем и половина започваше бейзболен мач и повечето телевизионни зрители веднага щяха да превключат канала. Флечър пък смяташе, че това не е толкова страшно: дотогава и двамата щяха да са казали встъпителните си думи. Но държеше да говори втори и за да се спре на някои от въпросите, засегнати преди това от госпожа Хънтър, пък и щом тази вечер щеше да има последната дума, никак не бе изключено избирателите да запомнят единствено казаното от него.
Заслуша съсредоточено встъпителното слово на госпожа Хънтър, предсказуемо и добре отрепетирано. Докато говореше, тя стискаше с все сила катедрата:
— Родена съм в Хартфорд. Омъжих се за човек от Хартфорд, децата ми са родени в болница „Сейнт Патрик“ и всички и досега живеят в столицата на щата, затова се чувствам в правото си да представлявам жителите на този велик град.
Екнаха първите бурни овации. Флечър огледа препълнената зала и забеляза, че близо половината присъстващи ръкопляскат, а другите — не.
Сред задълженията на Джими тази вечер бе да разпредели местата. Предизборните щабове се бяха споразумели, че всяка от партиите ще получи триста билета, а четиристотин ще останат за другите посетители. Часове наред Джими бе уговарял заедно с неколцина свои помощници привържениците на партията да заемат оставащите четиристотин места, макар и да знаеше прекрасно, че републиканците ще правят не по-малко усърдно същото, така че и тези места в крайна сметка щяха да бъдат поделени поравно. Флечър се запита колко ли са хората без политически пристрастия в залата.
— Не се притеснявай за залата — го беше предупредил Хари. — Истинската публика ще те гледа по телевизията, трябва да спечелиш симпатиите именно на тези хора. Гледай право в камерата, дръж се непринудено и искрено — добави той с усмивка.
Докато госпожа Хънтър излагаше своята програма, Флечър си водеше записки и макар в нея да имаше доста смислени и стойностни неща, кандидатката говореше така, че човек преставаше да я слуша. След пет минути, когато водещият удари камбанката, госпожа Хънтър едва бе преполовила речта си и дори се поспря, за да отгърне една-две страници. Флечър бе изумен, че уж е калена в предизборните кампании, а не е предвидила, че сегиз-тогиз ще избухват ръкопляскания, заради които ще разполага с по-малко време. Той бе подготвил встъпителното си слово така, че да се вмести в малко над пет минути.
— По-добре да приключиш няколко секунди по-рано, отколкото да претупаш края — беше го предупреждавал многократно Хари.
Госпожа Хънтър завърши изказването си няколко секунди след втория звънец и се получи така, сякаш са я прекъснали. Въпреки това половината публика я възнагради с бурни овации, другата половина също изръкопляска от любезност.
— Каня господин Давънпорт да направи встъпително изказване.
Флечър се приближи бавно до катедрата откъм неговата страна на сцената, чувстваше се като човек, който е на няколко крачки от бесилото. Поуспокои се, когато видя, че го посрещат радушно. Сложи върху катедрата речта си от пет страници, написани с едър шрифт и двоен интервал между редовете, и погледна първото изречение, макар и да бе повтарял словото толкова много пъти, че го знаеше едва ли не наизуст. Извърна се към присъстващите в залата и се усмихна — знаеше, че водещият ще засече времето едва след като той изрече първата дума.
— Мисля, че съм допуснал в живота си една голяма грешка — подхвана младежът. — Не съм роден в Хартфорд. — В залата избухна смях, който му помогна. — Но се опитах да наваксам. Едва четиринайсетгодишен се влюбих в момиче от Хартфорд.
Смях и бурни ръкопляскания. За пръв път Флечър се поотпусна и си дочете словото със самоувереност, която, както се надяваше, е изместила на заден план младостта му. Когато в края на петте минути водещият удари звънеца, кандидатът тъкмо започваше последното изречение. Каза го цели двайсет секунди преди края на отпуснатото време — така стана излишно водещият да удря повторно звънеца. Сега ръкоплясканията бяха много по-бурни, отколкото когато Флечър бе тръгнал към катедрата, но встъпителното слово не бе нищо Друго освен край на първия рунд.
Флечър погледна към Хари и Джими, които седяха на втория ред. От усмивките им разбра, че е оцелял в първата схватка.
— Сега идва ред на въпросите — оповести водещият, — на тях сме отделили четирийсет минути. Кандидатите трябва да дават кратки отговори. Ще започна с Чарлс Локхарт от „Хартфорд Курант“.
— Смятат ли кандидатите, че стипендиите в образованието трябва да се отпускат по нов начин?
Флечър беше добре подготвен по въпроса, понеже той постоянно изникваше по време на предизборните събрания и вестникът на господин Локхарт редовно му посвещаваше уводните си статии. Тъй като госпожа Хънтър се бе изказала първа, сега поканиха именно Флечър да отговори на въпроса.
— Не бива да има дискриминация, заради която младежите от по-бедни семейства да не могат да продължат образованието си. Не е достатъчно да вярваме в равенството, трябва и да отстояваме равенството на възможностите.
Публиката посрещна отговора му с бурни овации и той се усмихна.
— Красиви слова — подметна госпожа Хънтър, прекъсвайки овациите, — но вие очаквате и красиви дела. Членувала съм в училищни настоятелства, не е нужно, господин Давънпорт, да обяснявате точно на мен що е дискриминация и ако имам щастието да бъда избрана за сенатор, ще подкрепя закони, които отстояват правото на всички мъже… — Известно време тя мълча. — И на всички жени на равни възможности. — Госпожа Хънтър се дръпна от катедрата — поддръжниците й я възнаградиха с бурни ръкопляскания. Тя се извърна и погледна Флечър. — Човек, получил образованието си в „Хочкис“ и Йейлския университет, едва ли разбира докрай за какво става въпрос.
„Ах, да го вземат мътните — помисли Флечър. — Забравих да кажа, че и Ани е членувала в училищно настоятелство и че току-що сме записали Луси в общинското начално училище в Хартфорд.“ Когато говореше пред публика само от дванайсет души, винаги се сещаше за тези неща.
Както можеше и да се очаква, последваха въпроси за местните данъци и такси, за болничния персонал, градския транспорт и престъпността. Флечър се поокопити от първоначалното стъписване и вече чувстваше, че дебатите ще приключат с изравнени сили. Водещият подкани да се зададе последният въпрос.
— Смятат ли се кандидатите за напълно независими, или политиката, която ще прокарват, ще бъде направлявана от партийния апарат, а гласуването им в Сената ще зависи от становището на оттеглили се политици?
Въпросът беше зададен от Джил Бърнард, водещ на седмично политическо предаване, което се излъчваше по една от местните радиостанции и в което Барбара Хънтър участваше едва ли не всеки път.
Тя отговори веднага:
— Всички в тази зала знаят, че трябваше да водя тежка битка, докато моята партия ме издигне за изборите, нещо, което за разлика от някои други не ми беше поднесено на тепсия. Всъщност съм се борила
