приятели.
— Знае ли човек! — възкликна Су Лин, доволна, че мъжът й най-после се е усмихнал. — Майките и на двама ни са хрисими, кротки жени — допълни тя и зави към магистралата.
— Според теб за колко време ще стигнем? — попита той и погледна часовника върху светлинното табло.
— По това време на деня — за около час, очаквам да бъдем там към три — отвърна Су Лин и забелязала, че кара с повече от деветдесет километра в час, вдигна крак от газта.
— Към три ли! Ох, как ми изхвърча от главата! — ядоса се Нат, — Трябва да предупредя Мъри Голдблатс, че няма да успея да отида на срещата.
— Председателят на управителния съвет на „Феърчайлд“ ли?
— Същият. Поиска да се срещнем на четири очи — обясни Нат и вдигна слушалката на телефона в колата.
Погледна припряно номера в тефтерчето.
— Какво ще обсъждате? — изненада се жена му.
— Нещо, свързано със сливането на банките, знам само това — рече Нат и набра телефона. — Господин Голдблатс, ако обичате.
— За кого да предам? — попита телефонистката.
Нат се поколеба.
— Обаждам се по личен въпрос.
— Пак трябва да ми кажете кой го търси — настоя гласът.
— Имаме среща в три часа.
— Ще ви свържа със секретарката му.
Той зачака.
— Кабинетът на господин Голдблатс — оповести женски глас.
— В три часа имам среща с него, но се опасявам, че няма да..
— Ще ви свържа, господин Картрайт.
— Господин Картрайт!
— Извинявайте, господин Голдблатс, но възникна семеен проблем и днес следобед няма да успея да дойда на срещата.
— Разбирам — каза другият мъж, но от тона му не пролича наистина да е така.
— Нямам навика да разигравам хората, господин Голдблатс — натърти Нат, — нямам нито време, нито склонност за това.
— Не съм и намеквал, че ме разигравате, господин Картрайт — отсече вторият банкер.
Нат се подвоуми.
— Синът ми е избягал от „Тафт“, отивам при директорката.
— О… колко жалко — възкликна господин Голдблатс — тонът му веднага се бе променил. — Не знам дали това ще ви поуспокои, но навремето и аз избягах от „Тафт,“ но се върнах още на другия ден, веднага щом ми свършиха джобните.
Нат се засмя.
— Благодаря ви за разбирането.
— Не се притеснявайте. Звъннете да ми кажете кога ви е удобно да се срещнем.
— Да, разбира се, господин Голдблатс. Мога ли да ви помоля нещо?
— Ама разбира се.
— Не споменавайте пред Ралф Елиот, че сме разговаряли.
— Можете да разчитате на мен, господин Картрайт, макар че той няма и понятие за намерението ми да се срещна с вас.
След като Нат затвори, Су Лин попита:
— Не е ли малко опасно?
— А, не — отвърна мъжът й. — Имам чувството, че ние с господин Голдблатс сме открили допирни точки помежду си.
Докато Су Лин минаваше през портала на „Тафт“, в съзнанието на Нат нахлуха спомени: как майка му е закъсняла, как му се е наложило да минава през препълнената зала, как нозете му са се подкосявали, как е седнал до Том и как двайсет и пет години по-късно пак е дошъл да изпрати сина си в първия учебен ден. Дано момчето беше здраво и невредимо! Су Лин спря пред къщата на директорката — госпожа Хендерсън, и още преди да са слезли от автомобила, Нат забеляза, че жената върви към тях. На гърлото му заседна буца, после обаче той видя, че директорката се усмихва. Су Лин скочи от автомобила.
— Намерили са го — оповести госпожа Хендерсън. — Бил е при баба си, помагал й е в химическото чистене.
— Дай да вървим в болницата при баща ти. После ще решаваме дали някой от двамата да не отскочи при Луси в Лейквил.
— Ако разбере, ще се натъжи много — отбеляза Ани. — Винаги е обожавала дядо си.
— Знам, знам, а той вече се е запретнал да й предначертава живота — добави Флечър. — По-добре да не й казваме, още повече че сега няма да може да му дойде на свиждане.
— Сигурно си прав. При всички положения той е ходил миналата седмица при нея.
— Не знаех — рече мъжът й.
— Ходил е, ходил е, двамката кроят нещо — рече Ани и зави към паркинга на болницата, — но мълчат, не искат да изплюят камъчето.
След като вратата на асансьора се отвори, двамата забързаха по коридора към стаята на Хари. Още щом влязоха, Марта се изправи, пребледняла като платно. Ани прегърна майка си, а Флечър докосна Джими по рамото. Погледна тъст си — лицето му бе изопнато, устата и носът му бяха покрити с кислородна маска. Личеше, че е жив, само по монитора, който примигваше до него. А Хари бе най-дейният човек, когото Флечър бе познавал някога.
Четиримата насядаха мълком около леглото, Марта хвана мъжа си за ръката. След малко рече:
— Защо някой не отиде да види Луси? Тук не можете да направите почти нищо.
— Няма да мръдна оттук, но според мен Флечър наистина трябва да отиде до училището — отвърна дъщеря й.
Той кимна. Целуна Марта по челото, погледна жена си и каза:
— Ще видя дали Луси е добре и се връщам веднага.
Почти не помнеше как е стигнал в Лейквил — беше потънал в мисли за Хари и за дъщеря си, сети се и за Ал Брубейкър, но си даде сметка, че вече не се вълнува чак толкова какво иска от него председателят на партията.
Когато излезе при отбивката за „Хочкис“, пак се замисли за Хари и си спомни как са се запознали на онзи мач по американски футбол.
— Моля те, Боже, дай му още живот — изрече на глас, докато влизаше в парка на старото училище и спираше пред лечебницата.
Една от медицинските сестри заведе сенатора при дъщеря му. Докато вървеше между незаетите легла, Флечър зърна в дъното гипсиран крак, прикачен високо във въздуха. Сети се как, когато се е кандидатирал за председател на ученическия съвет, в деня на изборите съперникът му е разрешил на учениците да се подписват върху гипса му. Помъчи се да си спомни как се е казвало момчето.
— Ах, ти, хитруша такава! — възкликна Флечър още преди да е видял усмивката, грейнала върху лицето на Луси, и бутилките безалкохолни напитки и пликчетата сладки, струпани около нея.
— Хитра съм си, татко, измъкнах се от класното по математика, но до понеделник трябва да се върна на училище, ако искам да стана председател на съвета на класа.
— А, такава ли била работата! Заради това, значи, е идвал Дядо ти! Стара лисица е той! — рече баща й.
Целуна дъщеря си по бузата и тъкмо се извърна да огледа сладките, когато при тях дойде младеж,
