— В петнайсет часа в „Сейнт Джоузеф“, ще се видим там, господин Голдблатс.
Още щом Нат затвори, и телефонът иззвъня отново.
— Джо Стайн — съобщи Линда.
— Какви са новините, Джо?
— Току-що закупих още сто хиляди акции на „Феърчайлд“, делът ви вече възлиза на двайсет и девет на сто. Сега акциите струват около два долара и деветдесет цента, близо два пъти по-малко от най-високата им котировка. Но имате проблем — предупреди Джо.
— Какъв?
— Ако до петък не се сдобиете с петдесет на сто от акциите, ще се изправите пред същото затруднение, на каквото преди половин месец се натъкна и „Феърчайлд“ — дано знаеш какъв ще е следващият ви ход.
— Вероятно ще имам по-голяма яснота след една среща днес следобед в три — отвърна Нат.
— Интересно! — възкликна Джо.
— Да, може да стане и интересно — потвърди банкерът, — но сега-засега не мога да ти кажа нищо повече, и аз не съм съвсем сигурен за какво става въпрос.
— Все по-интересно, все по-интересно! — рече другият мъж. — Изгарям от нетърпение да ми разкажеш. Но какво да правя през това време?
— До края на работния ден изкупувай всички акции на Феърчайлд", които се появят на пазара. Утре преди отварянето на борсата ще говорим пак.
— Ясно — каза Джо, — тогава те оставям и се връщам в борсата.
Нат въздъхна тежко и се опита да се досети защо ли Мъри Голдблатс иска да се срещнат. Отново вдигна телефонната слушалка.
— Линда, свържете ме с Логан Фицджералд в Ню Йорк.
— Жена ви подчерта изрично, че било спешно, докато разговаряхте с господин Стайн, ви търси отново.
— Добре, ще й звънна, докато вие се опитвате да намерите Логан.
Набра домашния си номер и забарабани по писалището — продължаваше да умува какво ли иска Мъри Голдблатс. Мислите му бяха прекъснати от Су Лин.
— Извинявай, че не ти звъннах веднага, но Мъри… — подхвана Нат.
— Люк е избягал от пансиона — проплака жена му. — Никой не го е виждал от вечерния час снощи.
— На първа линия ви търси председателят на Националния комитет на Демократическата партия, на втора — господин Гейтс, и на трета — жена ви.
— Първо ме свържете с председателя. Помолете Джими да изчака, а на Ани предайте, че ще й се обадя след малко.
— Тя каза, че било спешно.
— Обяснете й, че ще се бавя само минута-две.
Флечър предпочиташе да разполага с повечко време, за да се поокопити. Беше виждал председателя — господин Брубейкър — един-два пъти: в коридора по време на конгреса на партията и на прием в столицата Вашингтон. Съмняваше се той да помни. Освен това Флечър не знаеше как да се обръща към него: с „господин Брубейкър“, с „Алън“ или просто с „уважаеми господине“. В края на краищата той бе председател на партията още преди Флечър дори да се е кандидатирал за щатския Сенат.
— Добро утро, Флечър, обажда се Ал Брубейкър.
— Добро утро, господин председателю, радвам се да ви чуя. С какво мога да бъда полезен?
— Искам, Флечър, да си поговорим на четири очи, можете ли с жена ви да дойдете във Вашингтон, ще вечеряме четиримата с Джени.
— С удоволствие, кога мислите да го направим? — рече другият мъж.
— Какво ще кажете за вечерта на осемнайсети? Пада се следващия петък.
Той разлисти припряно страниците на бележника, където си записваше деловите срещи. По обед имаше заседание на парламентарната група, което не можеше да пропусне — все пак вече беше неин заместник- председател, но за вечерта не бе вписано нищо.
— В колко часа да бъдем там?
— В осем удобно ли ви е? — попита Брубейкър.
— Да, чудесно, господин председателю.
— В такъв случай в осем на осемнайсети. Живея в Джорджтаун, на Ен Стрийт трийсет, трийсет и осем.
Флечър си записа адреса върху редовете под заседанието на парламентарната група.
— Очаквам с нетърпение да се видим, господин председателю.
— Аз също — рече Брубейкър. — А, да, Флечър, предпочитам да не споменавате на никого.
Той затвори. Програмата му ставаше много натоварена, щеше да се наложи да си тръгне по-рано от заседанието на парламентарната група. Вътрешният телефон иззвъня отново.
— Господин Гейтс — каза Сали.
— Здрасти, Джими, с какво мога да ти бъда полезен? — поздрави весело Флечър — много му се искаше да сподели, че председателят на партията го е поканил на вечеря.
— Вестите, опасявам се, не са добри — отвърна другият мъж, — Татко е получил втори инфаркт, откарали са го по спешност в болница „Сейнт Патрик“. Тръгвам, реших все пак първо да ти звънна.
— Зле ли е? — попита тихо Флечър.
— Трудно ми е да кажа, нека чуем на какво мнение са лекарите. Когато се свърза с мен, мама бе доста разстроена, не й се разбираше много, ще узная повече едва след като отида в болницата.
— Ние с Ани ще дойдем при първа възможност — обеща Флечър.
Докосна вилката на телефона и набра домашния си номер. Даваше заето. Той забарабани с пръсти. Когато опита повторно, пак даваше заето и Флечър реши да отиде направо у дома и да вземе Ани, за да отидат заедно в болницата. За миг Ал Брубейкър съвсем му изхвърча от главата. Защо ли го канеше на среща на четири очи, за която не искаше да научава никой? После обаче мислите на сенатора отново се насочиха към Хари и той звънна пак вкъщи. Чу в другия край на линията гласа на Ани.
— Разбра ли? — попита го тя.
— Да — потвърди мъжът й. — Току-що говорих с Джими. Мисля да отида направо в болницата, ще се видим там.
— Не е само татко — спря го Ани. — Днес сутринта, докато е яздела, Луси е паднала лошо. Има сътресение на мозъка, счупила си е и крака. Закарали са я в училищната лечебница. И аз не знам какво да правя.
— Аз съм виновен! — възкликна Нат. — Покрай битките с „Феърчайлд“ този срок не съм отишъл да видя Люк и един-единствен път.
— Аз също — укори се и Су Лин. — Но нали следващата седмица ще ходим на училищното представление!
— Знам, знам — отвърна мъжът й. — Люк изпълнява Ромео, как мислиш, дали не се терзае заради Жулиета?
— Възможно е. Нали и ти си срещнал първата си любов именно докато сте подготвяли училищната постановка? — попита Су Лин.
— Да, и всичко завърши със сълзи.
— Не се вини, Нат. Напоследък и аз съм много заета с абсолвентите, през ваканцията сигурно трябваше да поразпитам Люк защо е толкова мълчалив и дръпнат.
— Винаги си е бил вълк единак — призна Нат, — а прилежните ученици рядко се радват на много
