— Мога ли да попитам защо вашият юрисконсулт — Ралф Елиот — отсъства днес? — обади се някой от дъното на залата.
Поредният въпрос, който Голдблатс беше очаквал, макар и да не видя кой точно го е задал.
— Господин Елиот е във Вашингтон, окръг Колумбия. Снощи е бил на вечерята, давана от президента Буш в Белия дом, инак днес сутринта щеше да бъде тук с нас. Други въпроси?
Така и не спомена „откровената размяна на мнения“ с Елиот по телефона рано сутринта.
— Днес разговарях с господин Елиот — рече същият журналист, — имате ли някакъв коментар за изявлението, което е дал за средствата за масово осведомяване?
Нат се вцепени, Голдблатс се изправи отново — този път по-бавно.
— На драго сърце, стига да знаех какво се казва в него. Журналистът се вторачи в единствения лист хартия, който държеше, и зачете:
— „Радвам се, че господин Голдблатс сметна за разумно да се вслуша в съвета ми и да обедини двете банки, вместо да продължи изтощителната, пагубна битка, от която не печели никой.“ — Възрастният банкер се усмихна и кимна. — „В Управителния съвет влизат трима членове, които в близко бъдеще биха могли да заменят сегашния председател на управителния съвет, но тъй като ги смятам за съвсем неподходящи да заемат длъжност, изискваща пълно доверие, отсъдих, че нямам друг избор, освен да напусна съвета и да се оттегля като юрисконсулт на банката. С тази уговорка й пожелавам успех в бъдеще.“
Усмивката на възрастния банкер бързо помръкна, той не успя да преглътне гнева:
— Зъ… зъ… засега нямам какво да кажа и закривам пр… пр… пресконференцията. — Стана и следван на крачка от Нат излезе от залата. — Не спази уговорката, негодникът му с негодник — подвикна вбесен Голдблатс, докато вървеше по коридора към заседателната зала.
— А каква беше тя? — попита Нат, като се помъчи да запази самообладание.
— Съгласих се да съобщим, че Елиот е участвал в успешните преговори, ако той подаде оставка като юрисконсулт и без повече коментари напусне новото търговско дружество.
— Имате ли го в писмен вид?
— Не, разбрахме се снощи по телефона. Елиот обеща днес да го потвърди и писмено.
— Е, отново напусна сцената, целият окичен с рози — рече Нат.
Голдблатс спря пред вратата на заседателната зала и се извърна към по-младия мъж.
— Не, по-скоро оплескан с лайна — отсече той. — Но този път не зъ… зъ… не знае с кого си има работа.
Едва на погребението на някого разбираме доколко той е бил обичан приживе.
Катедралата „Сейнт Джоузеф“, където щеше да бъде отслужено опелото на Хари Гейтс, бе препълнена до краен предел доста преди хорът да излезе от вестиария. Шефът на полицията Дон Кълвър реши да отцепи района, така че хората, стекли се в църквата, да слушат от стъпалата и от улицата службата, предавана и по високоговорители.
Кортежът спря пред входа на катедралата и почетната стража качи ковчега. Марта вървеше заедно със сина си, зет й и дъщеря й бяха зад тях. Множеството, струпало се по стълбите, отстъпи, за да им стори път. Хората вътре в катедралата загледаха как един от свещениците отвежда госпожа Гейтс на предната седалка. Докато вървяха, Флечър забеляза, че баптисти и юдеи, епископанци и мюсюлмани, методисти и мормони са се стекли, за да отдадат последна почит на един католик.
Епископът започна опелото с молитва, избрана от Марта и последвана от химни и библейски откъси, които Хари бе обичал. Джими и Флечър казаха по няколко прощални думи, после председателят на партията Ал Брубейкър се качи на стълбите на дървения амвон, за да се обърне със слово към опечалените.
Той огледа препълнената катедрала и известно време мълча.
— На пръсти се броят политиците, вдъхващи уважение и обич — подхвана Брубейкър, — но ако днес беше тук с нас, Хари щеше да се убеди, че е един от тези избраници. Виждам между вас мнозина, които не познавам — продължи председателят на партията и направи кратка пауза, — значи са републиканци. — Хората в църквата се засмяха, насъбралите се отпред на улицата изръкопляскаха. — Хари беше човек, който, помолен от президента да се кандидатира за губернатор, отвърна простичко: „Още не съм си свършил работата като сенатор, издигнат от Хартфорд.“ Така и не се кандидатира. Като председател на партията съм бил на погребения на президенти, на губернатори, сенатори, конгресмени, на богати и всесилни, това погребение обаче е различно, защото на него са се стекли и обикновени хора, дошли да кажат просто: „Благодарим ти!“ Хари Гейтс беше вироглав, словоохотлив, непоправим, вбесяващ. Но и страстно отстояваше каузите, в които вярваше. Беше предан на приятелите си и справедлив с противниците, всички ние търсехме приятелството му просто защото то правеше живота ни по-богат. Хари Гейтс не беше светец, но пред портата на небесата ще го чакат светци, които да го посрещнат. Нека благодарим на Марта, задето споделяше мечтите на Хари, повечето от които се сбъднаха — остава да се изпълни една. Да благодарим на сина и дъщеря му — Джими и Ани, с които той се гордееше неимоверно. Да благодарим и на Флечър, любимия му зет, върху когото се стовари незавидното бреме да поеме щафетата.
Да благодарим и на внучка му Луси, която броени дни след смъртта му оглави ученическия съвет на своя клас. Съединените щати загубиха човек, който служеше на родината си и тук, и в чужбина, във война и в мир. Хартфорд загуби човек, който работеше неуморно за града — трудно ще намерите кой да го замени. Преди няколко седмици Хари ми прати писмо. — Брубейкър замълча. — Какъв наглец — искаше ми пари за любимата си болница. Закани се да не ми проговори никога повече, ако не пратя чек. Претеглих всички „за“ и „против“, съдържащи се в заканата му. — Трябваше да мине доста време, докато заглъхнат смехът и ръкоплясканията. — Накрая жена ми — къде ще ходи — прати чека. Защо да си кривя душата, на Хари и през ум не му минаваше, че ако ти поиска, няма да му дадеш. Защото цял живот даваше, раздаваше се, а сега ние трябва да сбъднем тази негова мечта и да изградим в негова памет болница, с каквато той би се гордял. Миналата седмица прочетох във „Вашингтон Поуст“, че е починал сенатор Хари Гейтс — днес сутринта дойдох в Хартфорд и минах с автомобила покрай старческия дом, покрай библиотеката и фондацията за построяване на болница, носещи все неговото име. Когато утре се прибера, ще напиша на „Вашингтон Поуст“: „Грешите. Хари Гейтс още е жив, много жив!“ — Господин Брубейкър замълча, взря се в насъбралите се и спря поглед върху Флечър. — „Той беше истински мъж, кога ли ще се роди друг като него?“
Пред катедралата Марта и Флечър благодариха на Ал Брубейкър за топлите думи.
— Ако не бях казал всичко това — отвърна мъжът, — Хари щеше да застане до мен на амвона и да ми нареди да започна отначало. — Председателят на партията се ръкува с Флечър. — Не прочетох открай докрай последното писмо на Хари до мен, но съм сигурен, че искате да видите заключителния абзац.
Бръкна във вътрешния си джоб, извади писмото, разгъна го и го подаде на Флечър. Той прочете последните думи на Хари, погледна председателя на партията и кимна.
Том и Нат слязоха заедно по стълбите пред катедралата и се сляха с множеството, което лека-полека се разотиваше.
— Жалко, че не го познавах по-добре — каза Нат. — Знаеш ли, че когато се оттегли от Сената, го поканих в управителния съвет? — Том кимна. — Написа ми — при това на ръка — много мило писмо, в което обясняваше, че ще участва само в един управителен съвет — на болницата.
— Срещал съм го само два-три пъти — рече другият мъж, — беше си луд, но човек не може да не е луд, ако е решил цял живот да търкаля камъните нагоре по баира. Не ме издавай, но Хари Гейтс е единственият демократ, за когото някога съм гласувал.
Нат се засмя.
— И ти ли?
— Какво ще кажеш, да препоръчам ли на управителния съвет да дари на фонда за построяване на болницата петдесет хиляди долара? — попита Том.
— А, не — възрази приятелят му. Том го погледна изненадан. — Веднага след като продаде акциите си в
