Иван Атанасов
Метрото
Джак Нортън вървеше с фенерче в ръка през изоставената станция на метрото и разглеждаше с тъга нашарените с графити стени, пълните със зловонна вода шахти, запустелите съоръжения и ръждясалите релси. От последния път, когато беше идвал тук, мястото се беше променило до неузнаваемост. Всичко тънеше в прах и мръсотия. Станцията беше заприличала на бунище. Земята беше покрита с тонове боклуци — фасове, празни кутии и бутилки от бира, смачкани хартии, изгнили хранителни отпадъци, употребявани спринцовки и хиляди парчета стъкло, които проблясваха в полумрака като изцъклени очи.
Метрото минаваше за най-опасното място в града. За него се разказваха какви ли не страхотии. Но засега тук беше доста спокойно — Джак не беше срещнал по пътя си нищо по-обезпокоително от няколко тъмнокафяви купчинки със съмнителен произход, по които лазеха мухи. Нямаше крадци и убийци, нямаше бездомници или наркомани, нямаше и помен от хора. Единствените живи същества бяха големите сиви плъхове, които от време на време изскачаха от пукнатините и шахтите, и легионите от мравки и хлебарки, които пъплеха навсякъде.
Нортън често сънуваше кошмари. И те винаги бяха свързани с метрото. Но в сънищата му то не беше тихо и спокойно, а зловещо, изпълнено с чудовища място.
Не беше идвал тук от години. От катастрофата. И сега, като гледаше кафеникавочервените релси, спомените нахлуваха в главата му ослепително ярки. Виждаше приближаващия се влак и застаналия до него машинист, който крещеше нещо и ръкомахаше. Виждаше дори собственото си лице, разкривено от уплаха пред неизбежния сблъсък. Чуваше тракането и скърцането на спирачките, свистенето на метала и писъците на ужасените хора. Всичкият този шум се сливаше в някакво невъобразимо бучене, напомнящо предсмъртния рев на Минотавър, в безумен вик на отчаяние, който пробождаше мозъка му като нажежен шиш. После викът преминаваше в оглушителна експлозия и двата влака се врязваха един в друг.
След това идваше тъмнината.
Когато се събуди в болницата с фрактура на черепа и пукнат таз, Нортън разбра, че ще живее. Беше извадил невероятен късмет. Миг преди сблъсъка беше скочил от влака и това го беше спасило от сигурна смърт. Деветдесет и седем пътници бяха загинали, смазани от тонове метал. Влаковете се бяха превърнали в стоманени саркофази за осемдесет и двама от тях, а останалите петнадесет бяха умряли впоследствие от нараняванията си. Сред оцелелите имаше около триста ранени. Част от тях бяха оживели с цената на ампутирани ръце и крака, превръщайки се в инвалиди. Пресата нарече трагедията в Стенджант Пънч най- кървавата железопътна катастрофа в историята на Съединените щати от 9 юли 1918 г. насам, когато при подобен инцидент край Нешвил, Тенеси бяха загинали сто и един души.
Съдът оправда Нортън. За злополуката бил виновен другият машинист, Уилям Крюгер. Какво го бе накарало да спре влака си на триста метра от станцията, при положение че по същата линия след него се движел друг пътнически влак, така и не стана ясно. Крюгер беше сред онези осемдесет и двама нещастници, които напуснаха местопроизшествието в найлонови чували.
Две седмици по-късно затвориха метрото и го превърнаха в бунище. Никой не искаше да минава през него — смятаха, че мястото е прокълнато. Нортън си смени професията, ставайки шофьор на такси, защото след инцидента изпадаше в панически ужас при вида на влак. Но споменът за катастрофата и вината за загиналите пътници продължиха да го преследват.
С голямо усилие на волята Джак се опита да изгони мъчителните спомени от главата си и да се съсредоточи. Беше дошъл тук, за да се изправи пред страховете си и да се отърве от кошмарите, които го измъчваха почти всяка нощ.
Той слезе от перона, тръгна между релсите и навлезе в тунела, който водеше на изток, към следващата запустяла подземна станция. Тук боклуците и хлебарките бяха по-малко. Но не и зловонието. То непрекъснато се усилваше, докато в един момент стана толкова нетърпимо, че принуди Нортън да извади носната си кърпа и да я притисне към носа си.
След десетина минути, които се сториха на мъжа цяла вечност, лъчът на фенерчето му освети няколко зелени петна по една от траверсите. Да. Това беше мястото на катастрофата. От отдела по чистотата бяха сменили чакъла и бяха измили кръвта от железните повърхности, но бяха пропуснали няколко капки, които благодарение на плъзналата по желязото ръжда с времето бяха добили зеленикав цвят.
А колко много кръв беше имало! Достатъчно, за да оставят обувките на спасителните екипи и на оцелелите пътници кървави отпечатъци оттук до станцията — цели триста метра, човече! Собствениците на метрото се бяха опитали да потулят този факт, но за ужас на близките и роднините на загиналите той бе превърнат от медиите в истинска сензация.
При спомена за снимките, които беше видял във вестниците (местните телевизии бяха излъчили поне дузина репортажи за инцидента, но той умишлено не ги беше гледал), Нортън потръпна. Огромни купчини смачкана до неузнаваемост ламарина, а край тях — разкъсани, обезобразени, усукани тела и откъснати крайници. И най-ужасната от всички фотографии: върху баластрата между две траверси лежи детска глава — омацаната с кръв руса коса е сплетена на две плитки, завършващи с розови панделки, на мястото на долната челюст зее червена дупка, а широко разтворените сини очи гледат обвинително към читателя. Към Джак.
Стреснат от някакъв стържещ шум, Джак вдигна рязко глава и насочи фенерчето към черното гърло на тунела пред себе си. За миг му се стори, че кошмарите му се сбъдват и върху него връхлита омразният влак. После огромната сянката, която бе зърнал върху стената, се превърна в проскубана, трикрака сива котка, изпълзяла от отвора на ръждясала тенекия. Котката го изгледа уплашено със смарагдовите си очи, след това се обърна и потъна в мрака с чевръсто куцукане.
Мъжът въздъхна от облекчение и се отпусна тежко върху релсите, защото усети, че краката му треперят. Вижте го само колко е жалък. Още малко и ще се разхленчи като някой шестгодишен пикльо. За малко да се подмокри от страх заради една саката котка. Не иска да си признае, но в момента е готов да размени всичките пръсти на лявата си ръка (дясната винаги му се е струвала по-симпатична) за таблетка лексотан — вълшебното хапче, което жена му пие всяка нощ преди да си легнат.
Изведнъж осъзна, че е настъпил кърпичката си, а дори не е разбрал кога я е изпуснал. Господи, колко е разсеян. Също като в деня на злополуката. Ако беше видял онзи влак по-рано, ако беше натиснал навреме спирачки… Може би русото момиченце, което приличаше толкова много на дъщеря му, сега щеше да е живо. И нямаше да го гледа с онзи ужасен, обвинителен поглед.
Прииска му се да е мъртъв. Да е смазан, разкъсан и обезобразен, досущ като деветдесет и седемте пътници, чиито живот не беше успял да опази.
И тогава релсите завибрираха.
Може би Господ беше чул молитвите му?
Разнесе се тракане.
Джак погледна наляво и го видя. Неговият влак. Приближаваше се неумолимо и го застигаше. Сякаш летеше по релсите.
Мъжът се изправи и впери невярващ поглед в предното стъкло на червения локомотив. Стори му се, че зад него наднича едно бледо лице, изкривено в гримаса. Неговото лице. С устни, разтеглени в зловеща усмивка.
Нортън изкрещя от ужас и побягна с всички сили. Тичаше, за да си спаси кожата. Бягаше, сякаш го гонеха всички дяволи от ада. Спъваше се, падаше и пак ставаше. Не спираше да бяга. Нищо не можеше да го накара да спре, защото бягаше от собствената си смърт.
Влакът го настигаше. Вече беше само на метри от него. Чуваше бученето на машините. Мозъкът му пулсираше от силата на звука. Имаше чувството, че ще му се пръснат тъпанчетата.
Бученето се превърна в оглушителен рев. Пред Нортън се появи друг влак. Деветвагонният зелен пътнически влак на Крюгер.
Той извика и се хвърли встрани от линията. Двата влака се сблъскаха. Избухна оглушителна експлозия, която разтърси целия тунел. Ударната вълна го пое, откъсна го от земята и го захвърли към близката стена. Мъжът разпери безпомощно ръце и си помисли, че това е краят, после го обгърна тъмнина.
Когато тъмнината най-сетне изчезна, на нейно място дойде болката.
„Боли — помисли си Джак и присви очи. — Значи съм жив?!“
Мисълта, че е жив не го успокои. Трябваше да провери дали може да се движи. Размърда пръсти,
