стисна зъби и се надигна. Подпря се на стената и с мъка се задържа, за да не падне. Беше невероятно, но изглежда нямаше нищо счупено. Само няколко натъртвания и една цицина на челото.
Постепенно болката попремина и мислите му се проясниха. Вдигна фенерчето, което беше изпуснал на земята и освети релсите. Влаковете ги нямаше. Нямаше абсолютно никакви следи от експлозията. Нищо не подсказваше за драматичните събития, разиграли се преди малко.
„Сигурно съм имал халюцинации — каза си Нортън. — Прилошало ми е от застоялия въздух, изгубил съм съзнание и съм си ударил главата.“
Той се отдръпна от стената и тръгна бавно и несигурно покрай железопътната линия обратно към станцията, откъдето беше дошъл. Чувстваше се замаян, а ушите му не спираха да бучат.
И дали само така му се струваше или тунелът наистина бе започнал да се стеснява? Никога не беше страдал от клаустрофобия, а сега имаше чувството, че с всяка следваща крачка стените и таванът се приближават все повече към него и заплашват да го смачкат. Възможно ли беше наистина да се движат?
Знаеше, че се държи като пълен глупак, но въпреки това спря и долепи длан до едната стена. Тя беше учудващо топла. И вибрираше! „Не ставай глупав. Естествено, че ще вибрира. Не чуваш ли бученето? Сега трафикът е най-оживен, а над главата ти минава улица.“
Ами ако на някое място бетонът се е пропукал? Таванът можеше да се срути под тежестта на преминаващите отгоре коли и камиони и да го погребе под себе си. „Ще ме смаже като хлебарка“ — помисли си той и ускори крачка. Трябваше да се измъкне колкото се може по-скоро от проклетото метро.
Беше изминал може би стотина метра, когато по гърба му полазиха тръпки и го обзе усещането, че някой го наблюдава. Дори му се стори, че долавя приглушени стъпки. Изведнъж се сети за тайнствения сериен убиец, който през последните осем месеца беше убил трима жители на Стенджант Пънч. Всъщност „убил“ беше меко казано. По-точно ги беше разфасовал, сякаш не бяха хора, а свине. „Пънчският касапин“, така го бяха нарекли медиите.
Джак ускори още повече ход, после се затича като обезумял.
Не знаеше колко време е тичал, но в един момент се спъна и падна. Мускулите на краката му трепереха от изтощение, сърцето му препускаше като бясно, а белите му дробове сякаш щяха да се пръснат. Освен това си беше ожулил лактите и колената, а ризата му беше подгизнала от пот. Но поне вече не усещаше погледа на невидимите очи. И не чуваше онези зловещи стъпки. Дали не са били плод на въображението му? Той вдигна глава и се огледа. Къде, по дяволите, се намираше? Мракът го притискаше от всички страни и го задушаваше в лепкавата си прегръдка. Сякаш лежеше в гроб. „Господи, фенера! Изпуснал съм отново фенера и този път той се е счупил.“ Джак усети, че го завладява паника и заопипва трескаво земята. Може би фенерът все още беше здрав. Може би просто се беше изключил. Изведнъж го обзе хладната увереност, че ако не го намери никога няма да се измъкне оттук. Ще броди в тъмнината, докато не умре от жажда и глад. Или, което беше значително по-вероятно, ще падне в някоя шахта и ще остане да агонизира там със счупени крака, докато плъховете не се нахранят с изнемощялото му тяло.
А най-лошото беше, че никой никога нямаше да разбере какво се е случило с него. Защото едва ли щеше да се намери друг глупак като Нортън, който да навлезе толкова навътре в изоставеното метро.
Внезапно пръстите му потънаха в нещо меко, влажно и топло. Мъжът изпищя и отдръпна рязко ръка, а в съзнанието му изникна картината на полуразложен труп. Детски труп. На малко русокосо момиченце, останало без глава.
„Я стига — каза си Нортън. — Пипнал си някой умрял от старост плъх. Голяма работа. Случвали са ти се и по-гадни работи.“ И тогава си даде сметка, че нещо ръбесто се е впило в стомаха му. Ако не беше толкова уплашен, навярно щеше да го е усетил много по-рано. Празна консервна кутия, захвърлена от потърсил убежище в метрото бездомник? Той се повдигна и бръкна под себе си, за да извади предмета. Беше фенерът. Джак затаи дъх и го включи. Оказа се, че го е хванал наобратно и малката крушка светна право в очите му. Работеше! Примижа, заслепен от ярката светлина и побърза да отмести лъча от лицето си. После се огледа. Лежеше върху мръсния бетонен под на друг тунел. Веднага разбра, че е друг, защото беше по- нисък и по-тясен и през него не минаваха релси. Вероятно беше някой от аварийните тунели, през които пътниците можеха да бъдат изведени на повърхността в случай на земетресение или друго бедствие. Но как се беше озовал тук? Та нали беше тръгнал обратно към станцията?
„Боже мой — каза си уплашено, — дали не полудявам?“ Първо влаковете, а сега този загадъчен тунел. Защо изобщо му беше притрябвало до идва в проклетото метро? Това място явно наистина беше прокълнато.
Изведнъж му се прииска да се махне колкото се може по-бързо оттук и да излезе отново на повърхността. Той се изправи, изтупа дрехите си и замръзна, а температурата на околната среда сякаш внезапно спадна с десетина градуса.
Нещото, което беше докоснал преди малко, наистина беше труп. Но не на плъх, а на котка.
Някой я беше одрал и беше закачил сивата й кожа на един пирон, забит в стената на височината на очите му. А отдолу беше написал с разкривени кървави букви: НЕ ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ВРЪЩАШ, ДЖАК.
Мъжът усети как кръвта във вените му изстива и се отдръпна панически от одрания труп, който лъщеше студено под светлината на фенера му, като едва се удържа да не повърне. После забеляза нещо, което накара гърлото му да се свие, а сърцето му да запърха като птичка в кафез.
Трупът имаше само три крака. Това беше същата котка, която неотдавна го беше подплашила, изскачайки от една тенекия.
Значи затова трупът беше още топъл, а надписът — яркочервен. Убиецът беше извършил пъкленото си дело само преди броени минути.
От провесената на стената кожа се откъсна голяма рубинена капка и полетя към малката локва кръв, която се беше образувала отдолу.
Докато я гледаше как пада, Джак почувства остра болка в гърдите си, сякаш някой беше изсмукал всичкия въздух в тунела. Значи призрачните стъпки и невидимия поглед не са били плод на въображението му. Значи някой действително се е прокрадвал в мрака зад гърба му.
Убиецът го беше проследил в метрото, после го беше изпреварил, за да остави кървавото си послание. Послание, с което искаше едновременно да го ужаси и да му съобщи за присъствието си. А сега се спотайваше някъде наблизо и се наслаждаваше на страха му. Но кой беше той и откъде знаеше името му? И, което беше още по-важно, какво възнамеряваше да прави с него?
От кървящата кожа се отрони нова капка.
Нортън продължи да отстъпва назад, като въртеше трескаво глава.
После се обърна и побягна към онзи край на тунела, който, ако се съдеше по лекия наклон на пода, водеше към повърхността. Към повърхността и към огрените от слънчева светлина улици на Стенджант Пънч, по които не бродеха призрачни влакове и тайнствени убийци, а въздухът беше свеж и прохладен. Едно гласче му нашепна, че убиецът ще очаква да тръгне именно натам и че навярно ще го чака скрит зад следващия ъгъл; че вратата в края на тунела може да е заключена или дори зазидана. Но Джак не му обърна внимание и продължи да тича, защото знаеше, че няма достатъчно смелост да измине отново дългия път, който го делеше от станцията. Не и когато сърцето му се свиваше при мисълта, че зад всеки завой може да го дебне смъртта.
Страхът беше изострил сетивата му до крайност, но единствените звуци, които чуваше, бяха тежкото му дишане и ритмичното пошляпване на кожените му обувки по бетонния под, което отекваше след него като тропот на копита, за да заглъхне нейде в дълбините на метрото.
Бягаше с протегнат напред фенер, за да осветява пътя пред себе си, но въпреки това забеляза шахтата едва когато зейна непосредствено пред краката му. Беше кръгла, заемаше една трета от широчината на тунела и изглеждаше като стотиците колекторни шахти (от онези с железните стъпала, които позволяват на техниците да се спускат до дъното им и да човъркат намиращите се там кабели), покрай които беше минавал
