по улиците на града. С други думи изглеждаше съвсем обикновена, ако не се брои факта, че нямаше капак. И все пак… Стори му се странно позната, сякаш я беше виждал и преди. Може би в сънищата си? Освен това Нортън имаше необяснимото чувство, че в нея има нещо, което го зове. Нещо, което го чака от много, много време… И няма търпение да приветства идването му.
Обзет от любопитство, Джак се наведе и надникна предпазливо във вътрешността й.
От шахтата изскочиха две ръце, сграбчиха го за косата и го дръпнаха надолу. Той залитна, онемял от изненада, вкопчи се в ръба на дупката и се озова лице в лице с някакво кошмарно създание, чийто черти зърна само за миг. После фенерът, който беше изтървал, се търкулна в шахтата и всичко потъна в мрак.
А Нортън започна да крещи. Защото лицето, което беше видял, принадлежеше на Уилям Крюгер, мъртвият машинист.
В този миг луминесцентните лампи, които бяха разположени през три метра по тавана на тунела и които навярно не работеха от години, примигнаха и се включиха с тихо бръмчене.
Но Джак беше прекалено ужасен, за да обърне внимание на това чудо.
Съществото, което сякаш беше излязло от филм на Джон Карпентър, отхапа върха на носа му и го блъсна назад. Мъжът изпищя от болка, удари гърба си в стената и се свлече бавно на бетонния под, изпразвайки несъзнателно пикочния си мехур. Топлата урина се стече по крачолите на дънките му, намокри късите му памучни чорапи и изпълни новите му кожени обувки с лепкавата си мокрота. Но Нортън изобщо не забеляза това, защото беше прекалено зает да стиска остатъка от носа си и да гледа с изумление ярката кръв, която шуртеше между пръстите му и се разливаше по светлосинята му риза.
Мъртвецът изплю отхапаното парче, излезе от шахтата и се надвеси над него. Роговицата на изцъклените му сиви очи беше изпъстрена с тъмнокафяви петна, напуканите му червеникавокафеви устни бяха разтегнати в зловеща усмивка, а силно подутото му лице беше покрито с гнойни мехури, които си личаха въпреки дебелия пласт бяла пудра.
— Ти ми отхапа носа! — изстена Джак, като се опита да се отдръпне колкото се може по-назад. — Отхапа ми шибания нос!
Нещото, което някога се беше казвало Уилям Крюгер, се засмя дрезгаво и Нортън забеляза с отвращение, че върха на езика му има същия червеникавокафяв цвят.
— И аз се радвам да те видя, Джак. — Гласът на изчадието беше сух и стържещ, сякаш някой дращеше с нокти по черна дъска. — Май не трябваше да го правя, нали? Трябваше да го оставя непокътнат, за да подушиш вонята, която излъчва разложеното ми тяло.
— Но ти си мъртъв!
— Боже, колко си наблюдателен — усмихна се мъртвецът и от устата му изпадна една личинка. Тя се приземи върху бузата на живия мъж, който подскочи като ужилен и побърза да я събори на земята с дясната си ръка (лявата продължаваше да стиска остатъка от носа му), а на лицето му се изписа безкрайна погнуса.
— Видях снимката ти във вестника. Ти не стоеше на железопътната линия, а край нея, но въздушната струя от преминалия край теб локомотив те е засмукала, ти си паднал върху релсите и няколко колела са те прегазили, като са разполовили тялото ти почти напълно и са откъснали долната част от единия ти крак. Червата ти бяха разпилени по баластрата, човече!
— Ужасно, нали? Добре, че погребалните служители бяха така любезни да ги върнат на мястото им, да съединят отново всички части на изстрадалото ми тяло и да го облекат в този прекрасен костюм. Всъщност сега изглеждам дори по-добре, отколкото приживе. Докато бях жив все се притеснявах, че съм прекалено слаб, а виж ме сега.
Говорещият труп се изправи пред очите на шокирания мъж и разтвори черното сако, в което беше облечен (на Нортън му хрумна абсурдната мисъл, че ако Крюгер носи куфарче и слънчеви очила, ще изглежда досущ като застрахователен агент). После разкопча копчетата на черния си панталон, остави го да се свлече до средата на бедрата му и повдига нагоре бялата си риза, по която бяха избили няколко тъмни петна (нещо подсказа на Джак, че това не е пот). Под студената бяла светлина на луминесцентните лампи се показа един ужасно подут зеленикав корем, над който — между таза и ребрата — се тъмнееше широка около осем сантиметра ивица протрита кожа — това беше следата, оставена от колелата на локомотива. На това място тялото беше хлътнало, а през средата на протритата ивица минаваше широк черен шев, който обхващаше талията на покойника като колан. Но, въпреки че чудовищният шев изглеждаше сам по себе си достатъчно отвратително, ужасеният мъж бе още по-отвратен от факта, че всеки сантиметър от кожата на мъртвия машинист е покрит с охлузвания и драскотини, с изпъкнали зеленикавокафяви вени, и с големи, гнилостни мехури, пълни със сукървица.
— Изглеждам чудесно, нали? — попита все така усмихнат мъртвецът и се потупа със задоволство по издутия корем. — Да живеят гнилостните микроби и газовете, които те образуват!
Изведнъж Нортън осъзна, че през последните колко — две минути? е съзерцавал полуразложения труп в състояние, подобно на транс. Отвратен до дъното на душата си, той наведе глава и повърна пицата, която беше изял наобяд, върху светлосинята си риза (която вече не беше съвсем светлосиня).
— Не се притеснявай — продължи да говори Уилям Крюгер, докато вдигаше и закопчаваше черния си панталон, — много скоро и ти ще изглеждаш така.
Джак подскочи стреснато. Кошмарното създание се беше надвесило над него и беше насочило към лицето му блестящото острие на бръснач.
— Прекрасен е, нали? Почакай да усетиш студената му целувка по голото си тяло.
Без да изпуска чудовището от поглед, мъжът се подпря на дясната си ръка (лявата продължаваше да стиска кървящия остатък от носа му, сякаш се страхуваше, че може да падне), повдигна задника си от пода на тунела и се премести една педя наляво.
Зомбито не помръдна, само поклати насмешливо ужасяващата си глава, върху която се мъдреха няколко сплъстени черни кичура.
— Ще ти хареса, Джак, повярвай ми. Толкова е остър, че може да разполови и най-тънкия косъм на света.
Нортън премести опряния си в стената гръб с още една педя.
— Знаеш ли, че кожата на възрастен човек има площ от два квадратни метра? Направо не е за вярване, нали? — Внезапно усмивката на Крюгер изчезна и обезобразеното му лице се изкриви от омраза. — Не трябваше да се връщаш, Джак. Трябваше да сложиш край на жалкия си живот още когато се събуди в болницата. Трябваше да отидеш в ада, където ти е мястото и да останеш там завинаги.
Мъжът се премести с още една педя.
— Деветдесет и седем души умряха заради твоята немърливост. Деветдесет и седем мъже, жени и деца. А ти остана жив. Не е честно, не мислиш ли?
— Аз…
— Трябваше да те изпратят на електрическия стол. Какво говоря? Трябваше да те пребият до смърт с камъни. — Мъртвецът пристъпи напред и очите му се присвиха заплашително. — А вместо това за всичко обвиниха мен. Мен, Уилям Крюгер — човекът с най-чистото досие в цяла Америка. Машинистът, чието единствено прегрешение беше, че получи внезапен пристъп на епилепсия и, от страх да не изгуби управление, спря влака, докато пристъпът премине.
Джак запуши ушите си с ръце.
— Няма да те слушам повече. Ти не съществуваш. Ти си плод на моето въображение.
— Така ли? Тогава защо непрекъснато се държиш за носа?
Нортън забеляза, че кръвта, която шуртеше от безформеното парче плът по средата на лицето му, се е увеличила двойно и побърза да го стисне отново.
— Виж какво, Джак — каза чудовището и протегна към него покритата си с мехури ръка. — Направи услуга и на двама ни. Вземи този бръснач и си срежи вените. Постъпи като истински мъж поне веднъж в живота си.
Джак се облегна на стената и се изправи, като дишаше тежко през широко отворената си уста. От усилието по челото му избиха ситни капчици пот, а пред очите му затанцуваха черни кръгове. Опита се да фокусира мъртвеца, но откри, че вижда всичко като в мъгла. Беше изгубил прекалено много кръв и му се виеше свят. Освен това краката му се подгъваха. Щеше да има достатъчно сили, за да ходи — не се съмняваше в това. Но не и за да избяга от съществото, което се намираше достатъчно близо до него, за да
