пререже гърлото му с един замах.
— Какво си ти? Дявол? Демон? Знам, че не си Уилям Крюгер, защото той е мъртъв от четири години и погребаното му тяло отдавна се е превърнало в скелет.
— Аз съм твоята съвест — отвърна говорещият труп и отново се усмихна. — Хайде, Джак, вземи бръснача.
Нортън протегна колебливо ръка.
— Послушай съвестта си.
— Да послушам съвестта си… — Мъжът грабна бръснача и го заби в противното лице на дяволското изчадие. — По-скоро бих послушал някой плъх, отколкото теб.
— Наистина ли? — Черният костюм на Крюгер се разпадна на прах, а голото му тяло се свлече на земята в безформена купчина от гърчещи се сиви плъхове. И без да ги брои, Джак внезапно разбра, че те са точно деветдесет и седем, защото всеки от тях имаше човешко лице — лицето на някой от загиналите при катастрофата пътници.
— Сега ще си прережеш ли вените? — попита един плъх с детско гласче и побутна към краката на мъжа падналия на пода бръснач. Въпреки че нямаше руси плитки, физиономията му несъмнено принадлежеше на малкото момиче, чиято откъсната глава Нортън беше видял на снимка във вестника.
Джак изкрещя и побягна към следващия завой на тунела, който би трябвало да го изведе на повърхността, а зад гърба му се разнесе задружния смях на деветдесет и седем гърла.
Беше пробягал не повече от петдесет крачки, когато усети, че краката му се подкосяват, а черните петна пред очите му са на път да погълнат напълно ярката светлина, която излъчваха луминесцентните лампи. Въпреки това мъжът стисна зъби и продължи да тича бавно напред, докато не зави зад ъгъла, който беше видял. Едва тогава спря и облегна гръб на стената, за да си отдъхне и да си поеме глътка въздух. Сърцето му туптеше толкова яростно, че Джак нямаше да се учуди, ако изскочи през устата му и падне на земята. Той се ослуша, за да разбере дали преследвачите му са наблизо, но бученето в ушите му беше толкова силно, че би заглушило и стъпките на някой рицар в пълно бойно снаряжение. Облиза изпръхналите си устни и усети сладникавия металически вкус на кръвта, която бликаше от отхапания му нос и капеше по пода. Колко кръв беше изгубил досега? Един литър? Повече? Прясната рана не спираше да пулсира, а в краката му вече се беше образувала малка червена локва. Колко минути или секунди го деляха от момента, в който щеше да припадне? Всъщност това беше без значение, защото ако не побързаше, малките гадове щяха да го настигнат. „А тогава ще съжалявам, че вече не съм припаднал.“
Нортън обърна глава и погледна към края на тунела, където би трябвало да има изход към повърхността. „Още малко — окуражи се той. — Не повече от десет-петнайсет метра.“ Знаеше, че е близо до улицата, защото усещаше вибрацията от преминаващите коли с цялото си тяло. Ако не му се виеше свят и зрението му не беше в такова окаяно състояние, сигурно щеше да види желязната врата с надпис „ИЗХОД“, но в момента всичко му се струваше гротескно отдалечено и смалено, сякаш гледаше през цевите на ловна пушка, а очертанията на стените на няколко метра от него ставаха размити и неясни, като че ли в тунела се стелеше здрач.
Мъжът отлепи гръб от вибриращата стена и тръгна бавно напред, протегнал ръце като слепец. В този миг зад гърба му се разнесе топуркането на множество малки крачета. „Не крачета, а лапи — поправи се той. — Това са проклетите плъхове с човешки лица.“ Нортън изплю кръвта, която се стичаше в отворената му уста, пое голяма глътка застоял въздух и забърза крачка в напразно усилие да затича. „Господи, не им позволявай да ме настигнат! По-добре да получа инфаркт, но за нищо на света не им позволявай да ме настигнат!“
Топуркането се усили до тропот, а тропотът прерастна в оглушителен ритмичен тътен, сякаш в дълбините на метрото се беше събудил някакъв великан, който удряше с всички сили по гигантския си тъпан. Луминесцентните лампи примигнаха и част от тях угаснаха. Тунелът се разтресе и едва не събори Джак на земята. „Земетресение — помисли си обезумялият мъж и стисна очи, за да ги предпази от падащата от тавана мазилка. — Дано вратата не е заключена! Дано изобщо има врата!“
И тогава протегнатите му напред ръце се блъснаха в някаква преграда. Тунелът беше свършил.
Мъжът отвори очи и изстена. Нямаше врата, нито зид. Само гладка, гола стена, която вибрираше като жива под дланите му.
— Не! Това е невъзможно! Тук трябва да има врата! — изкрещя отчаяно той, но тътенът погълна думите му. В изблик на ярост Нортън удари стената, но юмрукът му отскочи от нея, сякаш беше гумена. „По дяволите!“ Прокара пръсти по трептящия бетон и откри, че е мек и топъл досущ като човешка кожа. Дори му се стори, че усеща пулса на кръвта, която течеше по скритите отдолу вени. — Мамка му! Проклетото метро е живо!
„Точно така — разнесе се един познат глас в главата му. — А тътенът, който чуваш, е шумът от туптенето на сърцето му. Метрото е живо. И си играе със съзнанието ти. Кара те да виждаш най-лошите си кошмари, облечени в плът и кръв. Иска да полудееш, да изгубиш напълно разсъдъка си и да търчиш насам- натам, заслепен от ужас, докато не паднеш в някоя шахта и не си счупиш врата.“
— Но защо?
„Защото метрото има душа — отвърна търпеливо гласът и мъжът осъзна, че това е гласът на баща му. Боб беше свещеник и живееше в едно малко градче на стотина километра от Стенджант Пънч. Освен че вярваше ревностно в бог, той смяташе, че синът му никога няма да порастне и не пропускаше да го поучава всеки път, когато Джак му отидеше на гости заедно с жена си и дъщеря си. — Душа, която бе наранена. Заради катастрофата го затвориха. Обявиха го за прокълнато и го превърнаха в бунище. Оставиха го да ръждясва и да гние в компанията на стотици плъхове, хиляди хлебарки и милиони мравки, които бавно, но сигурно прояждат плътта му като киселина. И за това си виновен ти.“
— Не! — извика уплашено Нортън. — Вината не е моя, а на Крюгер.
„Да, но Крюгер е мъртъв. А ти си жив. И метрото иска да ти отмъсти за всички страдания, които си му причинил. Знаеш ли какво е усещането, когато се чувстваш непотребен и си омазан от горе до долу с боклуци, а разни хлапета шарят кожата ти с графити? Или когато по теб пъплят безброй насекоми и гризачи и разкъсват плътта ти с малките си, остри зъби и нокти? Не знаеш, нали? Е, и аз не знам, но предполагам, че е доста гадно.“
— Хей, Джак! — обади се едно детско гласче, от което косата на мъжа настръхна. — Нали не си помисли наистина, че ще избягаш?
Нортън се обърна светкавично и видя плъховете с човешки лица. Намираха се на не повече от два метра от него, стояха изправени на задните си крака и го гледаха усмихнато, а редиците им изпълваха тунела от стена до стена.
— Виж, виж! Ето рисунката, за която ти говорех!
— По дяволите, Джими, вече видяхме достатъчно графити. Ако майка ми разбере, че съм идвала тук, ще ми посини задника от бой. Нали знаеш какво говорят възрастните — че в метрото се крият разни наркомани и убийци, които отвличат малките деца като нас и те повече никога не се прибират в домовете си.
— Глупости! Това са бабини деветини. Пък и ние сме достатъчно големи, за да се грижим сами за себе си.
— Щом казваш — въздъхна малкото момиче и пристъпи напред, за да разгледа рисунката, която приятелят й беше осветил с фенерчето си.
— Като жива е! — възкликна с възхищение то. — И наистина прилича на баща ми, като изключим факта, че лицето му никога не е изглеждало толкова уплашено. А защо няма нос?
— Сигурно боите на художника са свършили. Как смяташ, дали баща ти наистина е станал жертва на Касапина?
— Не знам. Полицаите още не са открили тялото му. Според майка ми си е изкарал фалшив паспорт и е избягал в Европа с любовницата си. Хайде, Джими, да се махаме оттук. От това място ме побиват тръпки, да не говорим, че смърди ужасно.
— Почакай, Хелън, още не си видяла всичко. Вземи този нож и го забий в рисунката.
— Защо?
