Митични представи

— Добре де, добре! Признавам си, че когато отначало прецених ситуацията, прозяпах туй-онуй.

— Туй-онуй? — невярващ на ушите си, повторих като ехо аз. — Сър, тази блага служба, дето ми я уреди, с нищо не напомня онова, което ми описваше, докато ме печелеше за идеята си.

— Усещам бе, младок — въздъхна демонът. — Определено ти дължа едно извинение. Намирисва ми, че наистина ще се наложи да поработим.

— Да поработим! — изпищях аз, като леко загубих контрол. — Това ще си бъде чисто самоубийство.

Аахз тъжно поклати глава.

— Ето че пак се палиш повече, отколкото трябва. Няма защо да се самоубиваме. Имаме избор, нали схващаш?

— Разбира се — язвително го срязах. — Могат да ни убият нашествениците, а биха могли да ни ликвидират и момчетата на Злабрадва. Колко глупаво, че не се сетих. Знаеш ли, господине, за един миг се обезпокоих.

— Нашият избор — сурово ме поправи той — е да се захванем с тази шибана мисия или да вземем парите и да избягаме.

В печалния сумрак, обременил мозъка ми, се прокрадна лъч надежда.

— Драги Аахз — рекох с истинско благоговение, — ти си гений. Хайде да тръгваме.

— Къде да тръгваме, момче?

— Обратно към хана, то се знае. Колкото по-скоро, толкоз по-добре.

— Хм, това не беше една от нашите възможности — надсмя ми се моят ментор. — В никой случай.

— Но ти каза…

— Казах „да вземем парите и да избягаме“, а не само „да избягаме“ — отново ме поправи той. — Нийде няма да ходим, преди да сме се видели с канцлера Гримбъл.

— Ама, Аахз…

Тук бях яростно прекъснат:

— Няма „Ама. Аахз“! Това скромно увеселително пътешествие ни струва цял куп пари. Ще трябва поне да си ги върнем, ако не и да сме на малка печалба.

— Нищо не ни е струвало — тъпо подхвърлих аз, после се изкашлях предизвикателно.

— О, напротив, струва ни времето за пътуване и времето, през което нямаше уроци. Туй също си има известна цена.

— Но…

— Пък и тука — продължи демонът — са заложени по-важни неща.

— Например? — притиснах го аз.

— Ами… например, м-м-м…

— Ето ви и вас, господа!

Обърнахме се и видяхме, че Гримбъл бързо ни настига.

— Надявах се да ви хвана след инструктажа — подзе канцлерът, като се присъедини към нас. — Съгласни ли сте да пободърствам заедно с вашия екип? Зная, че горите от желание да започнете кампанията си, ала преди да потеглите, възникнаха някои въпроси, които трябва да обсъдим.

— Да речем, нашите заплати — подсказа с металически тон Аахз.

Усмивката на велможата застина.

— О-о! Да, разбира се. Първо обаче има други нещица за оправяне. Вярвам, че генералът ви е дал всичката необходима информация за вашата мисия.

— До последната страхотна подробност — потвърдих веднага.

— Хубаво, хубаво — захихика канцлерът, без въодушевлението му да се помрачи от моя сарказъм. — Аз, така да се каже, съм напълно уверен, че двамата ще съумеете да се справите с оная паплач от Севера. Трябва да ви известя, че още преди събеседванията вие бяхте моят личен избор. Всъщност, преди всичко аз бях човекът, който е отговорен за насочването на поканата.

— Това ще го запомним — усмихна се Аахз, а очите му опасно се присвиха.

Нещо ми дойде наум.

— Кажи… ъ-ъ-ъ, лорд канцлере — произнесох нехайно, — откъде най-напред чу за нас?

— Защо питаш? — парира Джей Ар Гримбъл.

— Нищо специално — уверих го. — Но тъй като събеседването се получи твърде плодотворно, бих искал да изпратя подарък в знак на благодарност към онази личност, която ти е разказала толкова хубави работи за мене.

Обяснението излезе бая скърпено, обаче канцлерът комай го прие.

— Ами… м-м-м, впрочем беше някаква женска — призна той. — Доста миловидна, но в момента просто не си спомням името й. Може и да си е боядисала косата, след като сте се срещнали. Когато ние… ъ-ъ-ъ се видяхме с нея, беше зелена досущ като светъл изумруд. Познавате ли я?

Има си хас да не я познавах! На света съществуваше една-единствена жена, която знаеше за люспестия и мен, а още повече за местонахождението ни. Освен това се сещах само за една мацка, дето отговаря на описанието да е похотлива и да развява зелени коси. Тананда!

Отворих уста да изплюя камъчето, обаче Аахз заби предупредително лакът в ребрата ми.

— Гла! — казах интелигентно аз.

Гримбъл повдигна вежди:

— Това пък как да го тълкувам?

— Аз… м-м-м, не мога на минутата да си спомня за нея — излъгах. — Нали знаете колко разсеяни сме ние, магьосниците?

— Естествено — кимна велможата, който по някакви причини ми се видя облекчен.

— Е, след като вече уредихме този въпрос — прекъсна ни моят ментор, — вярвам, че ти упомена нещо за нашите заплати.

Канцлерът се намръщи за миг, после разцъфна в добродушна усмивка.

— Разбирам защо майстор Скийв е оставил своите бизнесдела на теб, Аахз — заключи той.

— Ласкателството е хубаво средство — отбеляза демонът, — но не можеш да го похарчиш. Ставаше дума за полагаемите ни се възнаграждения.

Господин Гримбъл въздъхна:

— Вие трябва да проумеете, че кралство Посилтум е скромно, макар и да се опитваме да плащаме на нашите васали, доколкото ни позволяват възможностите. За дворцовия магьосник има заделени помещения, които би трябвало да са достатъчно обширни, та да може да се настаните и двамата. Храната ще ви бъде гарантирана… то се знае, при условие че дойдете навреме за ядене. Освен това съществува шанс… не, аз ще стигна дотам да кажа, че е сигурно… щедростта на Негово величество да се разпростре толкова, че да включи свободно място в конюшнята и зоб за вашите бойни еднорози. Как ви звучи всичко туй?

— Засега твърде евтино — заяви му право в очите Аахз.

— Какво имаш предвид с последния израз? — озъби се канцлерът, като за миг изгуби самообладание.

— Това, дето ни го предложи току-що — подигра се другият, — е една стая, в която няма да спим, ястия, които няма да ядем, и пространство в яхъра, което няма да използваме, защото ще бъдем на полето, водейки вашата война вместо вас. В замяна вие искате Скийв да прилага своите умения, за да спаси кралството ви от мощния враг. По моите сметки минавате много евтино!

— Да, разбирам подобни доводи — съгласи се Гримбъл. — Е, естествено ще има и малка заплата.

— Колко малка? — настоя Аахз.

Тук велможата пак се усмихна.

— Достатъчна да покрие разходите ви. Да кажем ли петдесет жълтици на месец?

— Да кажем двеста — върна усмивката моят чирак.

— Може би ще успеем да качим до седемдесет и пет — контрира Джей Ар Гримбъл.

— А пък ние ще слезем до двеста двадесет и пет.

— Като вземем предвид уменията му, бихме могли да платим… Извинявай — запремига канцлерът. — Ти