Митични представи

някое земетресение. Не и аз. Логиката при подобно умозаключение бе проста. В нашия район земните трусове бяха изключително редки. Виж, гонениците между еднорог и дракон не бяха.

Започваше поредният обикновен ден… е, обикновен, стига да си младши магьосник, който чиракува при чудноват демон.

Ако тогава бях в състояние да предвидя бъдещето с каквато и да било степен на точност и по такъв начин да предскажа идните събития, вероятно щях да си остана в леглото. Искам да намекна, че битките никога не са били силната ми страна и самата идея да наема цяла армия… обаче тук взех малко да се самоизпреварвам.

Издумкването, дето ме беше сепнало, разтресе сградата, придружено от трясъка на най-разнообразни мръсни чинии, които се разбиваха о пода. Вторият бумтеж бе още по-впечатляващ.

Замислих се дали да не предприема нещо. Замислих се дали да не заспя отново. После си спомних в какво състояние беше моят ментор3 снощи, когато отиде да си легне.

Това окончателно ме разбуди. Единственото същество, което е по-отвратително от демон от Перв, е демон от Перв махмурлия.

Мигом скочих и се устремих към вратата. (Тази подвижност се дължеше по-скоро на страха ми, отколкото на някакъв вроден талант.) Дръпнах рязко бравата, подадох глава навън и проучих терена. Картината край хана изглеждаше нормално. Плевелите бяха напълно изтървани и тук-таме стигаха до гърдите. Някой ден все нещо трябваше да се направи за тях, ала моят наставник сякаш нямаше нищо против необуздания им растеж и тъй като ако повдигнех въпроса, аз щях да се окажа логичният кандидат да ги окоси, за сетен път реших да си мълча.

Вместо това разгледах различните дълбоко утъпкани кътчета и новопроскубаните пътеки из прорасналия буренак, опитвайки се да определя местоположението или поне посоката, в която се движеха моите завоевания. Вече почти бях убеден, че тишината е що-годе дълготрайна и че ако се върна пак към леглото, всичко ще бъде наред, когато земята отново се раздруса. Пуснах една въздишка, изпъчих се с отърсване в цял ръст, доколкото въобще имах някакъв ръст, и се приготвих да посрещна нападението.

Пръв се появи еднорогът. Докато завиваше вдясно край ъгъла на хана, изпод копитата му хвърчаха огромни буци кал.

— Батъркъп! — викнах аз с най-авторитетния си глас.

Частица от секундата след туй се наложи да отскоча назад в странноприемницата, за да не бъда прегазен от разлуделия се звяр. Макар и леко вкиснат от неподчинението му, не мога да кажа, че наистина го винях. Преследваше го дракон, а пък дойде ли до бързо спиране, тези люспести твари не са особено повратливи.

Сякаш в отговор на тия мисли драконът се втурна в полезрението ми. По-точно не се втурна, ами прогромоля и разтърси цялата сграда; накрая, разбира се, думна в ъгъла. Както споменах току-що, той и неговите роднини не са твърде повратливи.

— Глийп! — ревнах. — Спирай тутакси!

Животното отвърна, като на минаване любовно махна с опашка към моя милост. За късмет жестът му не уцели и вместо в мен попадна в хана с нов земетръсен бумтеж.

Дотук с най-авторитетния ми глас. Ако нашите две предани повереничета бяха макар и малко по- послушни, може би щях някак да отърва кожата. И все пак се налагаше да ги спра. Онзи, дето е измислил безсмъртния цитат за буденето на спящи чудовища, очевидно никога не си е имал работа със спящ демон.

Пристъпих храбро напред.

Няколко мига гледах как двата звяра се преследват из плевелите и ето че реших да се оправя по лесния начин. Затворих очи и си ги представих — дракона и еднорога. После лепнах образа на зеления Глийп върху образа на белия Батъркъп, дотаманих го с три-четири мазки на умствената ми четка и отворих клепачи.

За моя взор сцената остана все същата: еднорог и дракон, застинали един срещу друг сред буренясалото поле. Да, разбира се, понеже магията бях правил аз, тя нямаше как да ме излъже. Истинският й ефект можеше да се отгатне по реакцията на Глийп.

Той килна глава настрани и крадешком се взря в „бившия“ кон — първо оттук, сетне оттам, като разтегли дългия си змийски врат, докъдето бе възможно според анатомията му. Сетне заизвива шия, за да зяпне право зад себе си, и повтори процеса, оглеждайки околните плевели. После отново се втренчи в Батъркъп.

В неговите очи другарят му по игра беше изчезнал внезапно, заменен с някакъв друг дракон. Цялата работа бе много объркваща, а той си искаше приятелчето обратно.

Нека тук защитя моя любимец, придобит на Дева. Когато говоря, че не е твърде подвижен нито физически, нито умствено, изобщо не намеквам, че е тромав или глупав. Глийп просто е млад, това обяснява и едва триметровата му дължина, както и полуоформените криле. Очаквам, че щом наистина възмъжее — след още четири-петстотин години, — той ще бъде доста ловък и мъдър. Нещо, дето не мога да го кажа за себе си. В малко вероятния случай да живея толкоз дълго, всичко, което ще представлявам тогава, се крие в думичката „старец“.

— Хей, Глийп?

Най-сетне драконът ме погледна. Напрягайки ограничените си мозъчни способности до предела, той се обърна към мен, за да оправя положението или поне да му дам някакво разяснение. Като извършител на деянието, причинило му такъв дискомфорт, аз се почувствах ужасно виновен. За момент бях на ръба да възстановя нормалния външен вид на Батъркъп.

— Ако си съвсем сигурен, че вдигаш достатъчно шум…

При дълбоките язвителни звуци на гласа, който избумтя току зад гърба ми, примигнах. Каква излезе тя: всичките ми усилия бяха отишли нахалос! Аахз се бе събудил.

Заех най-гузната си поза и се извърнах към него.

Няма защо да ви уверявам, че правеше страховито впечатление.

Хм, ако случайно си мислите, че един демон, покрит със зелени люспи, и бездруго изглежда ужасяващо, значи изобщо не сте виждали демон махмурлия. Обичайните златисти искрици в жълтите му очи сега блещукаха като кована мед, което се подчертаваше от пулсиращата мрежичка оранжеви вени. Бърните му се бяха извили назад в болезнена гримаса — тя разкриваше още по-голяма част от неговите заострени зъби в сравнение с плашещата му успокоителна усмивка. Надвиснал над мен с юмруци на хълбоците, той бе доволно смразяваща картина, та да накара да припадне и някоя паякомечка.

Аз обаче не се стреснах. С люспестия ментор бях вече година и нещо; знаех, че повече лае, отколкото хапе. А пък и никога не беше ме ухапвал.

— Здраво, Аахз — рекох, докато дълбаех малка ямичка с палеца на крака си. — Винаги си ме учил, че ако не мога да спя при всякакви обстоятелства, значи не съм наистина уморен.

Той не обърна внимание на заяждането, както правеше, колчем го приклещвах със собствените му цитати. Вместо това присви очи над рамото ми към гледката насреща.

— Момче — прохърка. — Кажи ми, че се упражняваш. Кажи ми, че не си задигнал още някой глупав дракон, дето да ни вгорчи живота.

— Ами да, господине, упражнявам се! — побързах да го уверя.

За да подчертая тези думи, чевръсто възвърнах нормалния вид на Батъркъп.

— Глийп! — щастливо рече Глийп и двамата пак се понесоха в надпревара.

— Така де, Аахз — подметнах невинно, дано отклоня някак следващата му ядовита забележка. — Че в туй измерение къде ще намеря друг дракон?

— Ако на Буна можеше да се набара и един-едничък, ти щеше да го откриеш — сопна ми се той. — Доколкото се сещам, първия път, когато ти показах гърба си, въобще не се затрудни да придобиеш тоя. Чираци такива!

Обърна се и се оттегли от слънчевата светлина в тъмната вътрешност на хана.

— О, ако си спомням добре — заявих аз, докато вървях по петите му, — това беше на Пазара на Дева. Няма чалъм да докарам оттам нов дракон, защото ти не щеш да ме научиш как да скитам през пространствата…