— Скийв, остави ме на мира! — простена люспестият. — Тази тема сме я дъвкали вече хиляда пъти, не смяташ ли? Дименционните пътешествия са опасни. Я виж мен! Заседнал съм, лишен от магическите си умения, в едно тъпашко затънтено измерение като Буна — с варварски начин на живот и отвратителна храна.
Наложи се да изтъкна:
— Ти си загуби способностите, понеже Гаркин изля оня майтапчийски прашец в котлето за специални ефекти, а после го убиха, преди да успее да ти даде противоотрова.
— Внимавай какво приказваш за твоя стар учител — предупреди ме Аахз. — Вярно е, че дъртият лигопродавец имаше слабостта от време на време да се поувлича с грубите си шеги. Само че той беше майстор магьосник… пък и мой приятел. Ако не ми бе авер, нямаше да се нагърбя с неговия устат чирак — приключи демонът, като ми хвърли многозначителен поглед.
— Съжалявам, Аахз — извиних се. — Аз просто, разбираш ли…
— Слушай, момче — прекъсна ме той отегчено. — Да речем, че разполагах с предишните си способности (с които обаче не разполагам), и ако ти беше готов да се обучиш да скачаш през измеренията (ама ти не си!), можехме да пробваме. Сетне, щом направеше някоя погрешна сметка и ни стовареше в друг свят, аз бих се заел да измъкна и двама ни, преди да ни се случи нещо лошо. Така, както сега стоят реалностите, да се опитвам да ти преподавам дименционни скокове ще бъде по-опасно, отколкото да играем на руска рулетка.
— Какво е „руска“? — попитах.
Ханът се разтресе, тъй като Глийп пак не взе добре завоя.
— Кога най-после ще накараш тъпия си дракон да се забавлява от
— Работя по въпроса, сър — кимнах успокояващо. — Спомни си, че ми трябваше почти цяла година да го отуча да спи под покрив.
— Хич не ме подсещай — възропта демонът. — Стига да зависеше от мен, щяхме да…
Внезапно млъкна, наклонил глава встрани.
— Момче, я по-хубаво маскирай тоя твой дракон — неочаквано заяви той. — И се приготви да влезеш в ролята на „съмнителния тип“. Май ще имаме гост.
Не оспорих информацията. Отдавна бяхме установили, че слухът на Аахз е далеч по-остър от моя.
— Ясно — рекох и побързах да си свърша работата.
Проблемът с използването на хан за оперативна база, колкото и той да е неподдържан или овехтял, е, че понякога в него идват хора, които търсят храна и нощувка. По тези земи магията все още се намира извън закона, а последното, дето ни трябваше, бяха очевидци.
ГЛАВА ВТОРА:
Бидейки най-дълготрайни, първите впечатления са изключително важни.
Аахз и аз се бяхме сдобили с хана при доста съмнителни обстоятелства. По-точно казано, ние го обявихме за свой законен военен трофей — след като с помощта на още двамина съюзника, които сега не бяха тук, нападнахме Исстван (един вманиачен магьосник) и го прогонихме в някакви далечни измерения заедно с всичките му оцелели съучастници. По-рано ханът е служел за тяхна оперативна база. Днес беше наша, обаче хич не желаех да узнавам от кого и по какъв начин го е получил господинчото Исстван. Въпреки постоянните уверения на ментора живеех в непрекъсната тревога, че мога да се срещна с действителния собственик на сградата.
Е, как да не се сетя за всичко туй, докато изчаквах пред прага неканения посетител? Както вече обясних, Аахз има много остро ухо. Само че когато ми заяви, че чува нещо наблизо, често пъти забравя да спомене, че неговото
Освен това в течение на нашето приятелство бях забелязал, че слухът му е странно непостоянен. Той може от половин километър да долови как се чеше някоя гущероптица, но понякога изглежда неспособен да възприеме и най-учтивите ми молби, независимо колко високо ги изкрещявам насреща му.
Все още нямаше знак от предполагаемия ни гост. Почудих се дали да не се скрия в хана от почти пладнешкото слънце, ала се отказах. Бях подготвил грижливо сцената за пристигането на внезапния посетител и ми бе неприятно да я развалям заради такова дребно нещо като личното си удобство.
Съвсем преднамерено бях приложил магията за преобразяване върху Батъркъп, Глийп и мен. Сега мустакатият Глийп беше досущ като еднорог — промяна, която сякаш ни най-малко не смущаваше Батъркъп. Очевидно вълшебните коне не се отнасят тъй дискриминиращо към приятелите си по игра, както драконите. Постарах се и двамата да изглеждат по-рошави и занемарени, отколкото бяха в действителност. Това бе нужно, за да мога да поддържам образа, който исках да внуша на непознатия със собствения си външен вид.
Още в началото на престоя ни тук с Аахз решихме, че най-добрият способ да се справяме с незваните гости не е да ги заплашваме или да им изкарваме акъла, а да бъдем толкова отблъскващи, че те да се махат по свое желание. С тая цел полека-лека разработих маскировка, предназначена да нашепва на странниците, че не им се ще да бъдат в един и същ хан заедно с мен, независимо колко голям е той или колцина хора има в него. Преобразен по този начин, аз трябваше да приветствам отклонилите се пътешественици като собственик на подслона.
То си беше жив театър, но и творческо удоволствие.
Скромно ще призная, че маскировката ми жънеше потресаващ успех. Фактически точно това бе характерната реакция на множество посетители спрямо нея. Някои се потрисаха и пищяха, други гаче се поболяваха, трети чертаеха разни религиозни символи във въздуха между тях и моя милост. Никой обаче не избираше възможността да остане за нощувка.
Докато експериментирах с различните физически недъзи, Аахз съвсем оправдано изтъкна, че за болшинството хора нито един отделен дефект не е отблъскващ. Всъщност в измерение от рода на Буна повечето люде ги намираха нормални. Така че за да гарантирам желания резултат, възприех куп сакатлъци.
В новото си преображение аз ходех с болезнено накуцване, имах гърбица и деформирана ръка, явно поразена от неизцерима напаст. Доколкото ми бяха останали зъби, те бяха криви и разядени; лявото ми око проявяваше склонност да блуждае независимо от дясното. Носът ми — по-точно цялото лице! — не бе симетричен и като майсторско попадение за моите способности на хамелеон из сплъстената ми коса и оръфаните дрехи пълзяха някакви зловредни на вид насекоми.
Общият ефект беше ужасяващ.
Дори Аахз призна, че обликът ми го тормози, а това, имайки предвид с какви неща се бе сблъсквал при пътуванията си из разните там измерения, криеше действително голяма похвала…
Изведнъж моите мисли бяха прекъснати от появяването на нашия посетител. Изпънат като глътнал бастун, той бе яхнал странично огромна нелетяща ездитна птица. Не носеше никакви видими оръжия, нито пък униформа, ала стойката му издаваше войника у него далеч по-красноречиво от който и да било параден мундир. Очите му бяха нащрек и непрекъснато се стрелкаха подозрително, докато водеше своята твар към хана с бавни, сдържани стъпки. Много учудващо, но взорът му мина на няколко пъти през мен, без да отбележи моето присъствие. Може би не схващаше, че съм жив. Това не ми се понрави. Мъжът напомняше повече ловец, отколкото обикновен пътешественик. Както и да е, той бе тук и аз трябваше да се оправям с положението. Влязох в ролята си на хотелиер:
— Благородният гу’син ша иска ли стая?
Веднага след въпроса тръгнах към него с нормалната си поклащаща се походка. За в случай че изтънчеността на моята маскировка му убегнеше, пуснах доста слюнка да се процеди от ъгъла на устата ми и да се плъзне невъзпрепятствана надолу към брадичката. Минута-две акълът на госта бе зает с укротяването
