като поразмисля, недей да ми казваш. От логиката на тази жена винаги ме заболява главата.
— Ех, сега вече разбра защо се страхувам, че могат да я екзекутират — натъртих аз, тайно облекчен, загдето не се наложи да разкрия причината за нашата кражба.
— Има известна възможност — призна той, — но въпреки това смятам, че първо ще й позволят да се свести. Публичните дела са драматични, особено когато става дума за нещо, което е толкова солидно, като да се опиташ да свиеш Трофея от Голямата игра. Да му се не види, Танда си я бива достатъчно, та току-виж решила да остане и на процеса, преди да се покаже отново тук.
— Наистина ли мислиш така? — не мирясвах.
— Сигурен съм — уверено заяви первектът. — Сега дай да поспим. Изглежда, че си изкарал тежък ден.
Оттеглих се неохотно в леглото си, но не заспах веднага. Все още нещо се изплъзваше на умствения ми взор — нещо важно. Докато лежах, мозъкът ми пак преброди моето пътуване: гледките, миризмите, странните същества…
— Аахз! — ревнах, като мигом седнах в постелята. — Аахз! Събуди се!
— Какво има? — сънливо изръмжа менторът, опитвайки се да се надигне.
— Току-що си спомних! През цялото пътуване аз поддържах нашата маскировка.
— И що от туй? — сопна ми се Аахз. — Това е добро упражнение за теб, обаче…
— Не разбираш ли? — не го оставях на спокойствие — Ако аз съм тук, а Танда е в безсъзнание на Тупания, значи тя е без маскировка! И те ще видят, че тя не е една от тях — че е демон!
Последва момент на застинало мълчание, сетне партньорът ми скочи на крака и се надвеси над мен.
— Не седи така, момче — изръмжа той. — Взимай
ГЛАВА ОСМА:
И още веднъж в пробива…
За щастие върху нашия
Аз исках да отидем въоръжени до зъби, но учителят наложи вето на плана ми. При кръстосания разпит бях принуден да призная, че в това измерение не съм видял друг, освен градските стражи, открито да носи оръжие, и така въпросът бе изчерпан. Дойдеше ли до метални предмети, моята способност да преобразявам нещата силно намаляваше, а пък мечовете и ножовете биха ни направили да изглеждаме ужасно подозрителни, щом тръгнем по улиците. Както посочи Аахз, единственият път, когато човек не желае да запаше оръжие, е, ако има по-голяма вероятност то да те вкара в беля, отколкото да те изкара от нея.
Мразя случаите, в които Аахз говори разумно.
Нейсе, изключим ли няколко дребни свади и диспути, нашето заминаване от Буна и последващото ни пристигане на Тупания мина гладко, без събития. Сещайки се за онова време, проумявам, че за известен период това е било последното нещо, дето е вървяло както трябва.
— Ей, момче — възкликна менторът, озъртайки се нетърпеливо наоколо, — къде отиваме?
— Не знам — признах си, като пробягах с поглед по хоризонта.
Аахз се начумери.
— Чакай сега да се разберем с теб по-бавничко — въздъхна той. — Ти си бил тука преди, а аз — не. В момента даже твоят ограничен мозък би трябвало да схване, че това те прави логичният водач. Загря ли?
— Но аз
При този диалог Аахз и аз стояхме насред кален път, заобиколен от леко нагънати ливади и пръснати на места много странни дървета. Не се виждаше дори барака, да не говорим за бумтящия метрополис, който бях посетил. Нищо подобно.
— Не ми казвай: „Остави ме да се сетя“ — рече люспестият, като затвори очи, сякаш го заболя. — Първия път вашия транспорт насам го е уреждала Тананда, нали?
— Точно така — кимнах. — Ти ме накара да обещая, че ще държа
— Знам, знам — махна нетърпеливо с ръка моят ментор. — Трябва обаче да отбележа, че ти избираш да си послушен в най-проклетите моменти. Добре! Следователно
— Страхотно! — направих гримаса аз. — И къде мислиш да открием необходимия гид?
— К’во ще кажеш да го вземем оттам? — ухили се самодоволно Аахз и посочи.
Проследих линията на протегнатия му дълъг нокът. Наистина на не повече от един хвърлей от нас под сянката на средно голямо дърво се гушеше малко езерце. Опрял гръб върху ствола до него, седеше млад абориген. Единственото, което ме озадачаваше, бе, че той държи края на къса пръчка, а от другия й край излиза корда, която отива в езерцето.
— Какво прави? — запитах с подозрение.
— Доколкото се вижда оттук, бих казал, че лови риба — обяви Аахз.
— Лови риба? По тоя начин? — сбърчих чело аз. — Че защо просто не…
— Ще ти обясня по-късно — прекъсна ме моят наставник. — В този момент се опитваме да ни упътят към Та-хоу. Сети ли се?
— Тъй беше! — кимнах. — Хайде да вървим.
Тръгнах напред, за да бъда незабавно спрян от стоварилата се върху рамото ми тежка ръка.
— Момче — изпухтя Аахз, — да забравяш нещо?
— Така ли? Какво? — трепнах с клепачи.
— Нашата маскировка, глупако — озъби ми се той. — Твоят ленив стар учител би искал да е в състояние да зададе въпросите си, без да се налага да преследва хлапака по целия пейзаж за отговорите.
— Ох! Вярно, сър.
Смутен от недоглеждането си, бързо изпълних номера с маскировката и двамата приближихме унесения местен жител.
— Извинете ме, господине — започнах, като се прокашлях, — можете ли да ни покажете пътя към Та- хоу?
— А какво правите тук? — нагло реагира младежът, без да отваря очи. — Не знаете ли, че докато войната не свърши, земята между Вегас и Та-хоу е ничия земя?
— Що рече този? — изръмжа Аахз.
— Това пък какво беше? — попита юнакът и тозчас се ококори.
За разнообразие умът ми схвана положението мигом. Явно все още носех своя амулет-преводач от пътуванията ми с Тананда, но первектът нямаше такъв. Това означаваше, че докато аз можех да разбирам и да бъда разбиран както от Аахз, тъй и от аборигена, никой от тях не би разгадал какви ги говори другият. Грозеше ни опасност маскировката ни да бъде разобличена от първия местен, когото срещнахме при нашата спасителна мисия. Страхотно.
— Ммм… Извинете ме за момент, господине — запънах аз.
С бърза мисъл изхлузих амулета от врата си и мушнах ръка в примката. Аахз моментално съобрази, също пъхна длан в нея и стисна китката ми като в менгеме. По този начин и двамата вече можехме да използваме мощта на устройството.
За зла участ аборигенът забеляза тая странична сценка. Очите му, които се бяха отворили широко при
