Митично подвеждане

когато ги видяхме, стигнаха крадешком до сянката и изчезнаха от очите.

— Олекна ми — заяви Тананда, която дотогава бе притаила дъх. — Това са само шепа пияндета, дето са се промъкнали в неработно време да позяпат Трофея.

— Не се държаха като пияни — отбелязах със съмнение.

— Хайде, хубавецо — призова тя, шляпвайки ме по рамото. — Удари часът да затъркаляме шоуто. Давай след мен.

Няма защо да ви разправям, че не горях от мерак да вървя, но пък още по-малко желаех да бъда зарязан. Това не ми оставяше друг избор, освен да я последвам, когато тръгне да пресича улицата. Докато крачех обаче, имах предпазливостта да измъкна моя И-скачач. Глождеше ме някакво неприятно предчувствие и исках да съм сигурен, че в случай на затруднение разполагам подръка със запасен изход.

— Влизай! — нареди Тананда, като отвори вратата. — Гледай да се обадиш, щом стигнеш. Ще ми се да съм там, за да зърна физиономията на Аахз, когато му дадеш Трофея.

— Нищо не мога да видя — възразих аз, озъртайки се в непознатата сграда.

— Разбира се, че не виждаш! — отсече девойката. — Тъмно е. Само че ти знаеш къде е Трофеят, така че да вървим.

При нейното настояване се пресегнах с ума си и леко се оттласнах от пода. Както при стотиците упражнения се издигнах и понесох към мястото, където смятах, че стои статуята.

Докато летях, ми текна, че съм пропуснал да попитам Тананда колко високо се издигат щитовете. Замислих се дали да се върна, или да й викна, но разсъдих, че е по-добре да не го правя. Шумът щеше да е опасен, а времето бе ценно. Искаше ми се всичко да мине колкото може по-скоро. Вместо това обаче освободих част от своя ум от грижата за полета и го изпратих пред себе си, търсейки издайническата аура на магическите щитове. Ала такива липсваха.

— Танда! — просъсках, преди да съобразя. — Щитовете ги няма!

— Не е възможно! — долетя отговорът откъм вратата. — Сигурно си сбъркал мястото. Провери пак.

Опитах отново, дирейки из цялото помещение. Нищо. Докато се взирах около мен, осъзнах, че очите ми са започнали да се нагаждат към мрака.

— Няма никакви вълшебни прегради — обадих се тихо. — Намирам се точно над пиедестала, но тях просто ги няма.

Нещо сякаш се бе закачило за съзнанието ми и го дърпаше. Нещо, което бях видял, беше ужасно не в ред, обаче моят мозък бе зает с търсене на щитовете.

— Щом си тъкмо там — подкани ме Тананда, — спусни се надолу и вземи Трофея. И побързай! Струва ми се, че чувам някой да идва.

Спуснах се на пода — внимателно, защото не забравях за скърцащите дъски, и се обърнах към стратегическия обект. Тогава изведнъж ме озари кое не беше наред.

— Изчезнал е! — викнах.

— Какво? — ахна Танда и силуетът й се появи на входа.

— Трофеят! Изчезнал е! — възкликнах, шарейки с ръце по опразнения пиедестал.

— Излизай, Скийв! — изкрещя неочаквано с цяло гърло девойката.

Тръгнах към вратата, ала гласът й ме спря:

— Не! Използвай И-скачача. Веднага!

Палецът ми докосна активиращия бутон на устройството, което стисках в дланта си, но аз се поколебах.

— Ами ти? — запитах. — Ти не идваш ли?

— След като изчезнеш — настоя тя. — Сега тръгвай…

От тъмнината излетя нещо и удари фигурата й. Момичето се свлече на купчина на земята, сякаш нямаше кости.

— Танда! — втурнах се напред.

Внезапно вратата се изпълни с ниски силуети, които се стълпиха над проснатите ничком очертания на Тананда.

За миг застинах в нерешителност.

— Вътре има още един! — прогърмя някой.

Дотук с нерешителността. Натиснах бутона.

Отново познатото светкавично нахлуване на мрака… и аз бях пак в своя апартамент на Буна.

Аахз седеше до масата с гръб към мен, ала сигурно бе чул онова БАМФ от моето пристигане.

— Време беше! — измърмори той. — Позабавлява ли се на твоята малка…

И млъкна, защото се обърна и очите му видяха изражението върху лицето ми.

— Аахз — изкрещях аз, като се олюлях напред, — насадихме се!

Юмрукът му се стовари с трясък, който разцепи масата.

— Знаех си! — изръмжа той.

ГЛАВА СЕДМА:

Приятел в нужда е досада.

ФАФЪРД

— Чакай сега да видим дали съм те разбрал добре — промърмори Аахз, който мереше пода на стаята с крачки. — Ти си се измъкнал без драскотина, обаче Танда са я заловили. Така ли е?

— Не можех да попреча! — простенах, клатейки глава. — Връхлетяха връз нея, а ти беше казал…

— Знам, знам — махна с ръка моят ментор. — Правилно си постъпил. Просто се опитвам да добия ясна представа за положението. Сигурен ли си, че туй е било на Тупания? Онова шашаво измерение с ниските бледолики чешити? Или кожа и кости, или камара лой?

— Точно така — потвърдих. — Кръстосвал ли си го?

— Чувал съм за него — сви рамене Аахз, — но никога не ми се е случвало да го посетя. Разправят, че е малко нещо в комарджийския кръжец.

— Трябва да е заради Голямата игра — допуснах в пристъп на просветление.

— Това, което не мога да разбера — дивеше се люспестият, без да обръща внимание на моята забележка, — е какво сте правили там вие двамата.

— Ъ-ъ… донякъде беше заради мен — признах си с изтънял гласец.

— Заради теб? — примигна от учудване Аахз, като чак спря и се вторачи в лицето ми. — Кой ти е разказвал за Тупания?

— Никой — поясних бързо-бързо аз. — Не че съм искал да идем точно там. Бях гладен, а Танда рече, че най-близкото място, където мога да намеря нещо за хапване, е тъкмо Тупания.

— Знам какво е — направи гримаса наставникът. — Яденето винаги е проблем, когато пътешестваш из измеренията — дори и на хуманоидните.

— Още по-зле става, ако изобщо не ходиш в хуманоидни светове — съгласих се.

— Това факт ли е? — промърмори Аахз, оглеждайки ме с явно подозрение. — Между другото кои измерения посетихте?

— Ъ-ъ-ъ… не мога да си спомня всички имена — заувъртах аз. — Тананда… ммм… имаше чувството, че в някои от по-затънтените кътчета съществува по-малка вероятност да си създадем неприятности.

— Как изглеждаха местните обитатели? — притисна ме первектът.

— Не се ли отклоняваме от темата? — попитах отчаяно. — Истинският въпрос е за Танда.

За мое удивление кроежът ми сполучи.

— Имаш право, момче — въздъхна Аахз. — Добре. Искам хубавичко да си помислиш. Сигурен ли си, че не знаеш кой или защо я е нападнал?