Митично подвеждане

мислил, че съм във върховна физическа форма — но това, разбира се, беше, преди да пристигна на Тупания. Всяко същество, което виждах сега, бе изключително зле с килограмите: или в повече, или в по- малко. Ако на някой определен минувач ребрата му не се брояха и не стърчаха изпод кожата му дотолкова, че да изглежда трошлив, то той (или тя) се движеше под огромни гънки мазнина, които се натрупваха и издуваха на кръста, брадичката и всичките му четири бузи. Колкото и да се стараех, не можех да се насиля да променя Тананда или себе си така, че да приличаме на тия нещастни типове.

Вторият ми проблем беше, че и без това не бях в състояние да се концентрирам. Като всяка друга магия заклинанията за преобразяване също изискват известно съсредоточаване. По-рано бях способен да ги правя в разгара на битката или при най-неудобно положение. В сегашното ни дередже обаче, изглежда, не можех да принудя ума си да се мобилизира.

Разбирате ли, пречеше ми оная песен — добре де, аз поне си мисля, че беше такава. Както и да е, но тълпата се държеше, все едно че пее някаква ритмична мелодийка; тя пък бе невероятно натрапчива. Колкото и отскоро да се бяхме озовали там, вече бях наизустил стиховете й — което следва да се удаде предимно на заразителната природа на песента, а не да се разглежда като белег за моята способност да уча стихове. Работата е в това, че всеки път, когато се опитвах да се съсредоточа върху нашата маскировка, откривах, че вместо да го правя, подпявам мелодията. Страхотно!

— Веднага, щом си готов, хубавецо.

— За какво говориш, Танда?

— За маскировката — подсказа ми тя, оглеждайки се притеснена наоколо. — Заклинанието ще сработи по-удачно, ако не си тананикаш.

— Аз… ъ-ъ-ъ, ммм… май не мога да видя два по-свестни модела — намерих си едно непохватно алиби.

— Да не би да ти е трудно да преброиш до две ей така, без предварителна подготовка? — навъси се момичето. — По моя сметка имаш цял парк, пълен с модели.

— Само че няма никой, на когото да искам да приличам… да искам да приличаме — коригирах се набързо.

— Сега загрях — присви устни Тананда. — Я ми кажи, преди два дена не ни ли направи на чифт слизести охлюви?

— Да, но…

— А преди това — на осмокраки кучета?

— Ех, да, ама…

— И тогава комай изобщо не се оплака от новия си облик, нали?

— Тогава беше по-иначе — възроптах.

— Колко по? — запита предизвикателно тя.

— Ами онова бяха, кажи го, де — неща. Тези тук са хуманоиди, а аз знам как би трябвало да изглеждат хуманоидите.

— Не е важно как би трябвало — възрази моят гид. — Онуй, дето има значение, е как изглеждат в действителност. Крайно наложително е да се слеем с тълпата — и колкото по-скоро, толкоз по-добре.

— Само че… — отворих уста.

— Защото ако не го сторим — продължи остро Танда, — ще налетим на някого, който е хем трезвен, хем не е прекалено зает, и тогава ще можем да избираме дали да сме почетни гости в следващата клада, която ще запалят, или да прескочим това измерение, преди да си хапнал нещо.

— Пак ще пробвам — въздъхнах и за сетен път огледах тълпата.

В отчаян опит да се съобразя с искането на Тананда проучих набързо първите два индивида, изпречили се пред очите ми, и се съсредоточих да копирам външния им вид, без да умувам много.

— Не е зле — сухо отбеляза девойката, запознавайки се с новото си тяло. — Разбира се, винаги съм си мислила, че изглеждам по-добре като жена.

— Желаеше маскировка, получи я — изръмжах.

— Хей, хубавецо — изпъшка моята някога пищно оформена другарка, а сетне положи мека, но космата длан върху ръката ми. — Отпусни се, от един и същ отбор сме. Не помниш ли?

При нейния допир гневът ми се изпари, както обикновено. Може би някой ден ще развия имунитет към обаянието на Тананда. Дотогава обаче просто ще му се наслаждавам.

— Съжалявам, Танда — извиних се. — Не съм искал да ти се сопна — припиши го на глада.

— Вярно, бе — възкликна тя и щракна с пръсти, — наистина трябваше да ти подсигурим някаква храна! От тая гюрултия съвсем ми изскочи от ума. Хайде да видим какъв е специалитетът за днес.

Оказа се, че да намерим място, където да хапнем, е по-трудно, отколкото сме предполагали. Повечето ресторанти, край които минахме, бяха или затворени, или сервираха само пиене. Аз почти очаквах госпожицата да предложи да си изпием яденето, ала за щастие тази възможност не бе спомената.

Най-подир открихме кафене на тротоара на живописна уличка и си пробихме път към малка маса, без да обръщаме внимание на заплашителните погледи на нашите сътрапезници. Обслужваха туткаво, но моята компаньонка поускори събитията, като изпразни съдържанието на едната ни кесия пред себе си, с което привлече келнера. На бърза ръка ни предоставиха две купи с димящо дявол знае какво. Изобщо не се и опитах да идентифицирам различните бучки и хрущящи неща. Миришеше добре, на вкус пък бе още по- хубаво, а след няколко дни принудително гладуване друго не ми трябваше. Взех да се тъпча и преди Тананда да свърши първата си купа, аз почти бях омел втората. Тя побутна встрани празната съдина и с нарастващ интерес се захвана да изучава тълпата на улицата.

— Да си разбрал вече к’во става? — запита ме.

— Мммърфф! — отвърнах й с натъпкана уста.

— Ммм? — намръщи се девойката.

— Не мога да кажа със сигурност — отговорих, като се насилих да преглътна. — Народът е щастлив, загдето е спечелил нещо, но да пукна, ако съм в състояние да чуя какво.

— Така е — сви рамене Тананда. — Аз те предупредих, че са особени.

Точно тогава врявата навън достигна нови висоти, заглушавайки всички опити за разговор. Проточихме вратове да установим къде се намира източникът на шумотевицата и забелязахме странен феномен — една хорска лавина, изпълваща улицата от стена до стена, крачеше към нас, като пееше в хор и забърсваше или прегазваше всяка по-малка група, озовала се на пътя й. Вместо да се ядосат или пък да се отвратят от това нашествие, хората наоколо заподскачаха, завикаха и взеха да се прегръщат с пълни с радостни сълзи очи. Вниманието на всички сякаш бе приковано върху шарена носилка, която мъкнеха юначагите от предния край на тълпата. Аз имах късмета да й хвърля един поглед, докато минаваше край мен — късмет, в смисъл че успях да я огледам, без да се наложи да се местя. Тарапаната беше такава, че не можех да шавна, даже и да исках. Да, същински шанс бе, дето носилката премина толкова близо до моя милост.

Да кажа, че на нея лежеше статуя, няма да е достатъчно. Това беше най- грозното нещо, което съм виждал през живота си, включително и по време на настоящото ми пътуване с Тананда. Бе малка, горе-долу два пъти колкото черепа ми, и изобразяваше голяма четирикрака жаба, държаща огромна очна ябълка в устата си. По целия й гръб вместо брадавици личаха торсове, глави и ръце на миниатюрни тупани, преплетени в наистина гротесков еротизъм. Фигурите бяха покрити с пъпчести издатини, каквито човек би очаквал да зърне по самата жаба. Като майсторски щрих за капак на всичко цялото туй чудо бе наплескано със златист гланц — той създаваше илюзията, че по повърхността му пълзят напред-назад петна.

Може и да бях съвършено отвратен от статуята, ала беше очевидно, че хората наоколо не споделят тези ми чувства. Те се втурнаха досущ като един, присъединиха се към тълпата и вляха гласовете си в напева й, който се чуваше дълго, след като процесията изчезна от взора ни. Най-накрая останахме в относителна тишина сред напълно опустяла улица — ако се изключат проснатите тук-там тела на онези, които не се бяха оказали достатъчно чевръсти да се обединят със сганта или да избягат от нея.

— Е — рекох нехайно и се прокашлях, — сега май вече знаем какво са спечелили. Нали така?

Не последва незабавен отговор. Хвърлих остър поглед към своята компаньонка, за да открия, че Тананда се е втренчила нейде в края на улицата подир процесията.

— Танда? — повиках я, леко обезпокоен.