Митично подвеждане

За да не развалим своята маскировка, се налагаше да ядем и пием, без да използваме ръцете си, което се оказа по-трудно, отколкото ни се стори на пръв поглед. Тъй като храната се състоеше от живи личинки и червеи, аз пасувах при всяка възможност да опитам ависката кухня. Девойката обаче буквално се гмурна (спомнете си добре — никакви ръце!) в една пълна купа. Дали си облизваше устните, защото намираше ястието за супервкусно, или се напъваше да улови няколко от гърчещите се хапки, които се мъчеха да избягнат своята съдба, не бе важно; за мен гледката беше изключително отвратителна. За да не ми се налага да я съзерцавам, пробвах местното вино.

Непривичният стил на пиене означаваше, че в крайна сметка правех по-големи глътки, отколкото обичайно, но тук нямаше нищо лошо, понеже винцето бе леко и ароматно. За нещастие излезе, че в добавка то е много по-силно от всичко, което бях вкусвал по-рано. След като едва не забих и двама ни в едно доста масивно дърво, Тананда реши да се прехвърлим в друго пространство. Като бележка под линия към това приключение, питието оказа два странични ефекта: първо, нападна ме колосално главоболие и, второ, започна ужасно да ми се гади. Второто се дължеше на факта, че Танда злобарски ми обясни как приготвят виното на Авис. И до днес не мога да чуя името му, без да получа видение, че летя, и смътно усещане за въздушна болест. Ако ме питате, щом дойде до оценяване на измеренията по десетточковата скала, Авис винаги ще има две точки.

Друг твърде съмнителен свят, където прекарахме значително време, бе Гастропо. Продължителността на престоя ни там нямаше нищо общо с онова, което дирехме. След относително малко спирания Тананда сметна, че измерението не може да предложи стока, която да е достатъчно качествена за подарък на Аахз. Това, дето ни забави, беше нашата маскировка.

Нека преди да бъдат охулени моите (признавам си) ограничени способности, да поясня, че частта, свързана с физическата ни форма, бе лесна. Както казах наскоро, ставам все по-добър в магиите за преобразяване. Забави ни всъщност маниерът на придвижване. След като на Авис подхвръквахме от дърво на дърво, аз вече си въобразявах, че умея да се добера от пункт А до пункт Б по всеки възможен начин. Е, както ме беше предупредил Аахз, измеренията са един безкраен източник на изненади. Гастропите бяха охлюви — големи, но въпреки това охлюви. Спирални раковини, очи на рогца… всички подробности. С тях можех да се справя. Нещото, към което не успях да привикна, бе да се премествам инч по инч заедно с останалите пешеходци — извинете ме, {i}стомахо{/i}ходци4.

— Танда — изръмжах полугласно, — докога ще стоим в туй ужасно измерение?

— Отпусни се, хубавецо — напевно рече тя и с лекота се плъзна още два-три сантиметра напред. — Порадвай се на пейзажа.

— На това точно парче от пейзажа се радвам от половин ден — оплаках се. — Толкова му се радвам, че го запомних наизуст.

— Не преувеличавай — сгълча ме моят гид. — Сутринта бяхме от другата страна на онова дърво.

Притворих очи и преглътнах първите си няколко отговора на нейната поправка.

— Докога? — повторих.

— Мисля, че можем да потеглим, след като свием зад онзи ъгъл.

— Ама онзи ъгъл е на цели двадесет и пет фута! — възразих аз.

— Точно така — потвърди тя. — Надявам се, че към залез ще пристигнем там.

— А не може ли просто да отидем с нормална скорост?

— Няма начин; ще ни забележат.

— Кой?

— Който… Ами например твоята обожателка.

— Моята какво? — сепнах се.

И наистина заедно с нас героично пухтеше един гастроп. Щом усети, че го гледам, той започна да размахва рогцата си с бавни, но ентусиазирани движения.

— Преследва те от около час — уточни Тананда. — Именно затова бързах.

— Е, значи туй решава въпроса — заявих аз и потеглих с нормална скорост. — Хайде, Танда, махаме се от този свят.

Когато вече свивах зад ъгъла, следван по петите от своя гид, откъм гастропите се разнесоха уплашени писъци.

— Какво ти става? — остро запита зеленокосата. — Можехме…

— Измъкни ни оттук — веднага! — заповядах.

— Но…

— Абе, не помниш ли как се сдобих с моя дракон? — лавнах й. — Ако позволя на някакъв си там влюбчив охлюв да ме последва у дома, Аахз ще се откаже от мен като чирак. Сега смяташ ли да ни измъкнеш от Гастропо, или да използвам И-скачача и да си отида вкъщи?

— Не си изправяй гърба — успокои ме госпожицата, като започна своя ритуал за смяна на измеренията. — Във всеки случай нямаше защо да се тревожиш: ние търсим карго, а не S-карго5.

Озовахме се в нов свят, преди да успея да поискам обяснение защо се кикоти. И така потръгна — едно измерение след друго, докато най-накрая се отказах да предвиждам непредвидимото и кандисах да се оправям с константите. Но дори това излезе връткава работа. Преди всичко възникнаха някои неочаквани проблеми с моята спътничка. По-рано никога не го бях забелязал, ала тя се оказа много суетна. Не й беше достатъчно да изглежда като някакъв местен жител — желаеше да изглежда като привлекателен местен жител.

Всеки, дето си въобразява, че красотата е универсална концепция, би следвало да посети част от местенцата, които ние посетихме. Колкото и гротескова форма да трябваше да подражавам, Тананда винаги имаше няколко любезни искания за подобряване на външния й вид. След пет-шест дни, изпълнени с „Нека косата да е по-сплъстена“, „Не можеш ли да ми направиш окото малко по-кръвясало?“ или „Още мъничко мръсотия под мишниците“, ми идеше да крещя. Вероятно нямаше да се дразня толкова, ако нейната придирчивост към подробностите поне отдалеч обхващаше и моя собствен облик. Всичко, което чувах, обаче беше: „Ти ли? Ти изглеждаш чудесно.“ Ето как разбрах, че мадмоазел е суетна; тя се интересуваше повече от своя външен вид, отколкото от моя.

Но това не бе единственото озадачаващо нещо в поведението й. Макар да твърдеше, че сме тръгнали на покупки, Тананда упорито отбягваше секторите за продажба на дребно в посещаваните измерения. Пазари, фермерски тържища, битаци и тем подобни биваха посрещани с все същото сбръчкване на носа (когато имаше нос) и с „Ние не искаме да ходим там“. Вместо туй, изглежда, се задоволяваше с ролята на турист. Нейните издирвания неизбежно ни водеха в национални светини или по обществени изложби на кралски съкровища. Разглеждахме по няколко и от едните, и от другите, сетне се оттегляхме в дадено закътано местенце и се отправяхме към нови пространства.

Това донякъде напълно ме устройваше. Не само че бегом, летешком или пълзешком обикалях измеренията, а и го правех заедно с Танда. Девойката бе на „ти“ с обичаите в над сто свята и във всеки си оставаше все същата — свой човек. Бързо научих, че барабар с красотата и моралът се отличава от измерение до измерение. В някои от посетените кътчета начините за изразяване на привързаност не подлежаха на описание, но щом се сетя за тях, неизбежно ме карат да се изчервявам. Не е нужно да казвам, че след три дни обиколки аз сериозно се опитвах да мина отвъд равнището на обикновеното приятелство с моя добре надарен гид. Имам предвид, че тълкуването на Тананда за обикновеното приятелство вече значително застрашаваше безпрепятственото действие на сърцето ми — да не споменавам за други органи.

В главата ми обаче се въртеше един още по-неотложен проблем. След редица посещения на странни светове изгладнях дотолкова, че да съм готов да си ухапя ръката и да смуча кръв. Разправят, че ако си достатъчно гладен, ще ядеш какво да е. Не го вярвайте. Нещата, които представяха пред мен и ги назоваваха храна, бяха непоносими за консумация въпреки гладорията. Знам го със сигурност; понякога в отчаянието си правех опити, ала само колкото заедно с последното предложение да загубя всичко в моя стомах. Това, че насреща ми седеше Тананда и весело дъвчеше някакви пипалати организми, дето се измъкваха, гърчейки се от устата й, не ми помагаше. Най-накрая изразих своя дистрес и назрели нужди пред госпожицата.

— Чудех се, че не ядеш много — начумери се тя. — Но си помислих, че може би си на диета или нещо