подобно. Ще ми се да се беше обадил по-рано.
— Не исках да досаждам — обясних неловко.
— Не е там въпросът — махна с ръка. — Просто ако бях разбрала преди два свята, където наблизо имаше цяла дузина хуманоидни измерения, можехме да прескочим до тях. Сега обаче се сещам за едно- единствено, което би ни свършило работа, без да трябва пътем да минем през още две-три.
— Тогава давай да отиваме в единственото — настоях. — Колкото по-скоро хапна, толкова по-добре ще ни се отрази.
Не преувеличавах. Стомахът ми бе започнал да къркори тъй силно, че взе да застрашава нашата маскировка.
— Щом искаш — сви рамене Танда и ме придърпа зад някаква редичка храсти, които подрънкваха музикално на лекия ветрец. — Лично аз обаче при нормални обстоятелства не бих се спряла в това измерение.
Аларменият гонг пак прозвуча нейде в главата ми въпреки моя глад.
— Защо? — попитах подозрително.
— Защото там са странни. Имам предвид наистина причудливи — уточни тя.
В ума ми преминаха образите на съществата, с които вече се бяхме срещали.
— По-чудновати от тези, дето ги имитирахме напоследък ли? — преглътнах. — Струва ми се, ти рече, че били хуманоиди?
— Не са странни физически — напевно произнесе Тананда, като ме хвана за ръката. — Умствено странни. Сам ще видиш.
— Как се нарича туй измерение? — обадих се аз отчаян, щом тя затвори клепачи, за да започне нашето пътуване. Картината около нас избледня, нахлу мрак, сетне пред погледа ми ярко и шумно избухна нова сцена.
— Тупания — отвърна момичето и отвори очи, тъй като вече бяхме там.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА:
„Странен“ е относително, а не абсолютно понятие.
Спомняте ли си моето описание на нашия обичаен modus operandi6, щом попаднем в ново измерение? Как пристигаме неподозирани и се преобразяваме, преди да се смесим с аборигените? Е, добре, колкото и закътана да е била обикновено точката за приземяване на Тананда в Тупания, когато ние се появихме, тя нямаше нищо общо с усамотението.
Щом светът дойде на фокус, стана ясно, че се намираме в малък парк, силно обрасъл с дървета и храсти. Но гледката, която привлече и задържа вниманието ми, не беше флората на това място, а тълпата. Каква тълпа, можете да попитате? Ами същата онази, разбира се, дето носеше горящи факли и ни бе заобиколила. Аха —
Хубаво де, за да бъда напълно честен, хората всъщност не бяха заобиколили нас. Те бяха обкръжили инжектопляктора, на който стояхме двамата с Танда. Аз така и не проумях какво е инжектопляктор, когато Аахз използва думата в разговор и тъй като си беше Аахз, не пожела да я дефинира след моята молба за разяснение. Но сега, озовавайки се тук, го познах от пръв поглед. Онова чудо, върху което бяхме стъпили, не можеше да бъде нищо друго, освен инжекто… и тъй нататък.
Наподобяваше най-вече каруца — доколкото бе голям и с четири колела. Не бих могъл да кажа кой знае колко повече за него, понеже беше изцяло покрит с туфички цветна хартия. Точно така, споменах „хартия“ — онуй леко и пухесто нещо, дето върши великолепна работа, щом имаш хрема и носът ти тече. Само че тази обвивка бе преди всичко жълта и синя. Над нас се издигаше чудовищно чучело на воин, увенчан с шлем — също цялото покрито с хартиени къдрици в познатите цветове.
От всички неща, минали ми през ума, когато Тананда ме предупреди, че тупаните са странни, единственото, което не ми хрумна, беше, че те са откачалки на тема синя и жълта хартия.
— Я слизай от шамандурата!
Това някой от тълпата го изкрещя към нас.
— Извинете — викнах в отговор.
— Вие на шамандурата! Слизайте оттам!
— Хайде, хубавецо — изсъска Тананда, обхващайки като с кука моя лакът с нейния.
Двамата скочихме заедно на земята. Както се оказа, едва-едва успяхме. С кръвожаден вой тълпата се втурна напред и запокити факлите си в инжектопляктора, който току-що бяхме напуснали. Само за миг той се превърна в огнена маса, чиято топлина разгорещи и бездруго вече прегрялата сган. Хората се разпяха и затанцуваха, без в радостта си да обръщат внимание на унищожението на инжекто… и тъй нататък.
Поотдръпнах се от сцената и с ужас осъзнах, че тя се повтаря из целия парк. Накъдето и да погледнех, навсякъде горяха инжектопляктори и имаше ликуващи тълпи.
— Мисля, че сме пристигнали в лош момент — забелязах.
— Кое те кара да смяташ така? — кимна Тананда.
— Отделни дреболии — обясних — като факта, че те са на път да изгорят града.
— Аз пък не съм убедена в това — сви рамене моята компаньонка. — Когато подпалваш някой град, обикновено не започваш с парковете.
— Добре, тогава ми кажи какво точно правят.
— Доколкото разбирам, празнуват.
— Тъй ли? И какво празнуват?
— Някаква победа. Както чувам, всички крещят: „Победа! Победа!“
Отново огледах огньовете.
— Чудя се как ли щяха да постъпят, ако бяха загубили?
Тъкмо тогава един забързан на вид индивид закрачи към нас. Неговото делово поведение, което показваше, че не се шегува, бе като остров на здравия разум в морето на лудостта. Това не ми хареса. Не че имам нещо против въпросния здрав разум. Просто до тоя момент никой не ни забелязваше. Изплаших се, че статуквото вече ще се промени.
— Ето ви възнаграждението — каза грубо той и ни подаде по една кесия. — Върнете си костюмите в Трофейния център — и с тези думи си тръгна, като ни остави със зяпнали уста и торбички в ръцете.
— Туй пък за какво беше? — успях да издумам.
— Да пукна, ако знам — призна зеленокосата. — Напълно ме озадачиха, когато нарекоха тоя инжектопляктор шамандура.
— Значи аз съм прав! Било е инжектопляктор — възкликнах със задоволство. — Знаех си, че някъде бъркат; шамандурата е нещо, дето е херметично затворено и не потъва във вода.
— А не се ли получава от сладолед и джинджифилова бира?7 — намръщи се Тананда.
— От ка-кво? — примигнах насреща й.
— Страхотни костюми, наистина страхотни! — разкрещя се някакъв тип, който мина, олюлявайки се покрай нас.
— Време е да направим нещичко за маскировката си — промърмори Танда, като махна с ръка на пияния.
— Вярно — кимнах аз, щастлив, че най-после се съгласихме по конкретен повод.
След опита, събран в други измерения, тази маскировка не би следвало да ме затрудни. Имам предвид, че тупаните бяха хуманоиди и моя милост разполагаше с множество готови модели, от които да тръгна. За беда се сблъсках с някои проблеми.
Първият бе гордостта. Въпреки тълпящите се наоколо маси аз просто не успявах да се спра на два индивида, чийто външен вид да искам да копирам. Никога не съм се смятал за особено суетен; никога не съм
