— Ей това е — каза тя с внезапно дяволито ликуване.
— Какво „това е“?
— Подаръкът за рождения ден на Аахз — оповести момичето.
Зяпнах към дъното на уличката, чудейки се какво е съзряла там.
— Кое? — попитах.
— Онази статуя — твърдо заяви Тананда.
—
— Разбира се — кимна тя. — Идеална е. Аахз никога не е виждал такава, за притежаване пък да не говорим.
— И откъде накъде го реши това? — притиснах я.
— Очевидно е единствена по рода си. Имам предвид, кой би могъл да направи такова нещо два пъти?
Тук ме спипа натясно, обаче не смятах да се откажа от схватката.
— Изниква само един мъничък проблем. Аз не съм експерт по психология, но ако тая глутница, която току-що зърнахме, е що-годе приличен образец, не мисля, че народът на Тупания ще поиска да ни продаде прекрасната си статуя.
— Разбира се, че няма, глупчо — засмя се тя и пак се залови с яденето. — Точно това я прави безценна. Никога не съм възнамерявала да
— Че като не се продава, как ще я вземем? — начумерих се аз, опасявайки се от отговора.
Тананда изведнъж се задави с храната си. Трябваше ми доста време, за да схвана, че се смее.
— Ох, Скийв — пое си дъх накрая, — голям си шегаджия.
— Тъй ли? — примигнах.
— И още как — настоя тя, като се вгледа дълбоко в очите ми. — Защо, мислиш, беше толкова важно и ти да дойдеш на тази обиколка? Имах предвид, че ти винаги си разправял, че искаш да бъдеш крадец.
ГЛАВА ПЕТА:
Нищо не е невъзможно. Със съответната подготовка и планиране може да се постигне всичко.
Беше приблизително дванадесет часа по-късно, в началото на новия ден. Ние все още бяхме на Тупания и аз все още протестирах. Ако не друго, поне бях уверен, че последният лудешки проект
От своя страна Тананда настояваше, че това изобщо нямало да бъде каша — или че
Последвах съвета й. Приех най-доброто. Приех, че охраната ще е непробиваема и че ще се откажем от цялата идея като загубена кауза.
И така, с различни, но еднакво големи надежди ние се отправихме да дирим безценната статуя.
В светлината на ранното утро градът бе мъртвешки спокоен. Явно всички си отспиваха след веселбите през предишната нощ — което, като се вземат предвид обстоятелствата, си беше съвсем разумен начин за забавление.
Ние обаче някак се изхитрихме да открием отворен ресторант. Собственикът уморено изринваше отломъците, останали подир празнуващите тълпи, и с неохота склони да ни сервира закуска.
Твърдо бях отстоявал това, преди да се заловим за работа. Направих си сметка, че — кахърен или не — на човек му трябва повече от едно обилно ядене, за да балансира ефекта след тридневно гладуване.
— Е — подхванах веднага, щом се настанихме на масата, — какво ще правим, ако искаме да открием статуята?
— Спокойно — намигна ми Тананда. — Ще задам няколко рафинирани въпроса на стопанина, когато дойде да ни обслужи.
Сякаш призован от думите й, собственикът се появи с две вдигащи пара чинии храна, които стовари пред нас с безцеремонно
— Мерси — кимнах, на което ми бе отговорено с не дотам възторжено изръмжаване.
— Слушай, можем ли да те обезпокоим с един-два въпроса? — измърка госпожицата.
— Например? — равнодушно отвърна онзи.
— Например къде пазят статуята? — изтърси без заобикалки тя.
Аз се задавих с ястието си. Идеята на Тананда за подпитване излезе рафинирана, колкото е боят с пръчки. Все забравям, че тя е отколешен партньор на Аахз в пиенето.
— Статуята ли? — сбърчи вежди нашият домакин.
— Онази, дето вчера я разнасяха нагоре-надолу по улиците — с лекота поясни Танда.
— Аха! Имате предвид
— Може да се каже — потвърдих със сух тон. Никога не ми е било особено приятно да ми се надсмиват, още повече пък рано сутрин.
— Статуя, трофей, каква е разликата? — сви рамене моята компаньонка. — Къде я държат?
— Изложена е на показ в Трофейния център, разбира се — информира ни собственикът. — Ако желаете да я видите, най-добре е да тръгнете по-раншко. След тия пет години всеки в града ще иска да мине нататък, за да позяпа.
— Колко далеч от… — начена Тананда, но аз я прекъснах.
— Имате цял център за трофеи? — запитах с насилено равнодушие. — И колко екземпляра се пазят там?
— Само този — оповести гордо домакинът ни. — Издигнахме сграда специално за него. Ама вие двамата трябва да сте
— Едва от вчера сме тук — признах. — И за да разбереш какви сме новаци, дори нямаме представа за какво е този трофей.
— О, така ли? — ченето на гостилничаря увисна. — Че за спечелването на Голямата игра, за какво друго?
— Каква точно игра?
Въпросът ми се изплъзна, преди да съм размислил. Избухна насред разговора ни като шрапнел и нашият събеседник наистина отстъпи крачка назад от изумление. Зеленокосата Тананда ме срита под масата за предупреждение, ала аз вече бях осъзнал, че съм направил солиден гаф.
— Виждам, че имаме много да учим за твоя град, друже — намигнах хитро. — Ако намериш време, ще се радваме да се присъединиш към нас на чаша вино. Бих желал да разбера нещо повечко за тази Голяма игра.
— Хей, това е твърде любезно от ваша страна — заяви домакинът, като забележимо се ободри. — Почакайте тук. Ще ида да донеса виното.
— За какво беше всичко туй? — просъска Танда, щом онзи се отдалечи достатъчно, та да не ни чуе.
— Събирам информация — сопнах се аз. — По-точно за Трофея.
— Това го усетих — отсече тя. — Въпросът е: „Защо?“
— Мисля — заобяснявах надуто, — че като крадец би следвало да зная колкото се може повече за онова, което се опитвам да отмъкна.
— Кой ти е казал такова нещо? — намръщи се Тананда. — Всичко, дето искаш да научиш за една цел, е колко е голяма, колко тежи и за какви пари ще се продаде. Сетне проучваш охраната, която я пази. Да знаеш много за конкретния предмет не е предимство, ами спънка.
— Това пък откъде го измисли? — запитах, тъй като любопитството ми се разигра напук на мен
