положение да се безпокоя за съдбата на цяло едно измерение.
— С демона ли? — сключи вежди Грифин. — О, магьосникът го държи в плен. Може би когато се срещнете, ще ви позволи да му хвърлите един поглед.
— Кой магьосник? Онзи, дето отиваме да го видим? — настоя Аахз. — Той е уловил въпросния демон?
— Да, точно така — отвърна гидът. — Защо питаш?
— Тя още ли е в безсъзнание? — изтърсих.
Този път лакътят на Аахз почти ме сгъна на две, обаче беше прекалено късно. Грифин бе спрял на място и ме наблюдаваше страхотно напрегнато.
— Откъде научи, че е в безсъзнание? — в гласа му звучеше подозрение. — И защо говориш за него в женски род?
— Не знам — ловко заметох следите аз. — Трябва да е заради нещо, което ти си казал.
— Казах, че сме спипали демон — опъна се хлапакът, — но не и как, а що се отнася до пола му…
— Слушай — рязко го прекъсна люспестият мъж, — цял ден ли ще стоим тука да спорим, или ще ни заведеш при магьосника?
Грифин ни гледа заканително някое време, па сетне сви рамене.
— Вече пристигнахме — обяви той, като посочи шарена врата в стената. — Магьосникът живее именно тук.
— Тогава, синко, не клюмай просто така — ревна Аахз. — Почукай и извести за нас.
Нашият водач потисна едно възмутено изпухтяване, но послушно пристъпи и похлопа на показаната врата.
— Ей, Аахз — изсъсках, — к’во ще кажем?
— Това го остави на мен, момче — измърмори той в отговор. — Ще се опитам да го попроуча, а оттам нататък ще караме по слух.
— По какво сме щели да караме? — намръщих се.
Первектът извъртя очи.
— Момче… — подхвана явно без удоволствие.
Точно в този миг вратата се отвори и отвътре се показа съсухрен старец, който запримига на слънчевата светлина.
— Грифин! — възкликна той. — Какво те води насам?
— Ами, господине — позапъна се нашият гид, — аз… тоест двама гости искат да говорят с вас. Те твърдят, че… Ами магьосници са.
При тия думи старият човек се сепна и бързо стрелна поглед към нас, преди да прикрие реакцията си с приятелска усмивка.
— Магьосници, казваш! Е, влизайте направо, господа. Юнак, мисля, че ще е по-добре да изчакаш отвън. Нали разбираш, професионални тайни и такива ми ти работи.
— Ммм… всъщност аз си правех сметка да си тръгвам — притеснено измъмли Грифин.
— А, не, почакай тук — сега в гласа на стареца се прокраднаха стоманени нотки.
— Да, уважаеми господине — преглътна водачът ни и облиза устни.
Когато последвахме чародея в неговото жилище, се опитах да скрия нервността си. Ако оставим настрани факта, че нямахме и най-смътна представа за мощта на този човек или някакви гаранции, че изобщо някога ще излезем живи оттук, просто не виждах за какво да се безпокоя. Нали така?
— Аахз — прошепнах, — проучи ли вече тоя тип?
— Малко е раничко да се каже — отвърна саркастично моят ментор. — Междувременно имам дребно поръчение за теб.
— Например?
— Например провери аурата му. Веднага.
Едно от първите неща, които научих от первекта, беше как да обследвам аурата — магическото поле около хора или предмети. Стори ми се странно да го правя тъкмо сега, но се подчиних и огледах нашия домакин с нефокусирани очи.
— Аахз — ахнах, — той притежава аура! Направо излъчва магия! Не мога да предприема нищо срещу толкова могъщ човек.
— Момче, възможно е да има и друго обяснение. Може би и той като нас е с маска за преобразяване.
— Така ли мислиш? — промълвих с надежда.
— Ами-и — проточи наставникът от Перв — старецът носи амулет-преводач — същия като
Диалогът ни се прекъсна, защото бяхме стигнали до целта си. Влязохме в малка стая с оскъдна мебелировка: една голяма маса, заобиколена от няколко стола.
— Господа, може би ще седнете — махна подканящо към столовете възрастният чародей — и ще бъдете така добри да ми кажете за какво желаете да разговаряте с мен.
— Не бързай толкова — предизвикателно възрази Аахз, като вдигна десница. — Ние сме навикнали да знаем с кого си имаме работа. Ще ни окажеш ли любезността да отстраниш маскировката си, преди да започнем?
Магьосникът отведе очи встрани и взе нервно да кърши ръце.
— Значи я забелязахте, а? — кисело произнесе той. — Много ясно. Както вече сигурно сте разбрали, аз съм относително нов в тази професия. Изобщо не съм от вашата класа, ако схващате какво имам предвид.
Заля ме огромна вълна на облекчение, ала Аахз остана скептично настроен.
— Просто си махни дегизировката, а? — натърти.
— Ох, добре, добре — въздъхна нашият домакин и почна да бърника в джоба си.
Зачакахме търпеливо да намери онуй, дето търсеше. После чертите на лицето му взеха да се размазват… тялото му стана по-високо и по-пълно… докато най-накрая видяхме…
— Така си и мислех! — възтържествува Аахз.
— Куигли! — ахнах аз.
— Ей това вече е
ГЛАВА ДЕСЕТА:
Старите герои никога не умират, те се появяват отново в продълженията.
Куигли не се беше променил външно, откакто го бяхме видели за пръв път. Висок, с дълги крайници и мускулест, той все още създаваше впечатлението, че ще изглежда по-добре облечен в броня и размахал меч, отколкото да седи в магьосническа роба и да си пие виното с нас. Както и да е, ето ни тук — събрани на беседа, която не напомняше много на строго официалния разговор, какъвто първоначално очаквах.
— Щом разбрах, че пазачите са хванали Танда, се изплаших, че и вие двамата сте с нея — оплака се бившият ловец на демони.
— Изплашил си се? — намръщих се аз, искрено озадачен. — Защо пък ще се плашиш от нас?
— О, младежо, я стига — усмихна се криво Куигли. — Отдавам дължимото на твоя стремеж да пощадиш чувствата ми, ала в случая истината е очевидна. В сравнение с твоите моите магически способности не струват и пукнат грош. Прекрасно схващам, че щом си дошъл насам, можеш да ми отнемеш службата без много трудности. Или да ме направиш да изглеждам като глупак в очите на моите работодатели, така че моментално да ме уволнят.
