— Мислиш ли, че щях да ги предизвикам, ако не възнамерявах да се бия? — остро попита той. — Да не ме смяташ за някой хлевоуст блъфьор, който по-скоро ще се измъкне с приказки, отколкото с бой?
— Мина ми през ума — признах.
— Е, прав си — ухили се Аахз и пак опъна пергела. — Ти се учиш доста бързо — за бунак. Не, всъщност си мислех, че щом махнем маскировката си, те ще се откажат. А освен това не предполагах, че Куигли ще прозре номера и ще разкрие нашите карти.
— Той също се учи бързо — отбелязах. — Боя се, че може да се превърне в истински проблем.
— Няма такъв вариант — изсумтя менторът. — Стигне ли до магия, ти ще го направиш мат и маскара.
— Само дето обещах да не работя срещу него — подметнах мрачно аз.
— Нека туй не те притеснява — настойчиво рече Аахз и прехвърли ръка през раменете ми. — В това отношение и двамата допуснахме отделни грешни анонси. Остава ни единствено да си изиграем картите.
— Да лапнем куршума, така ли? — свих лице в гримаса.
— Точно така. Ей, ама ти наистина се учиш бързо.
Все още не знаех какво е куршум, но се възползвах от някои от любимите фрази на первекта. Ако не друго, сега поне можех да създам илюзия за интелигентност.
Гостилница „Златният полумесец“ вече се виждаше. Очаквах Аахз да ускори крачка… имам предвид, че валеше като из ведро. Вместо това обаче моят ментор леко забави ход, мятайки погледи към една смесена групичка същества, скупчени под някакъв брезентов навес.
— Хоп-па-а! — възкликна той. — Какво откриваме тук?
— Прилича ми на смесена групичка същества, скупчени под брезентов навес — отбелязах сухо или поне толкова сухо, колкото съумях, при условие че бях мокър до костите.
— Играят на крапс11 — заяви Аахз. — Чувам им заровете.
Можеш да вярваш на демон от Перв, че от стотина крачки е доловил звука на зарове, търкалящи се по земята.
— И? — запитах.
— И мисля, че сме намерили нашия буки. Онзи високият, дето е зад останалите. По-рано също сме си взаимодействали.
— Ще говорим ли сега с него? — реагирах нетърпеливо.
— Не „говорим“ — поправи ме Аахз. — Аз ще говоря. Ти се навличаш в достатъчно каши или сред порядъчни тълпи, без да те въвеждам в игра на крапс. Ще ме изчакаш в гостилницата. Гюс би следвало да може да те държи под наблюдение.
— Уф, добре.
Бях разочарован, но пък исках да се скрия от дъжда.
— И между тук и там не спирай да говориш с никого. Чу ли ме?
— Да, сър — кимнах и препуснах в тръс.
— И каквото и да правиш, не яж от оная храна!
— Майтапиш ли се? — разсмях се. — Че аз съм бил тука и друг път.
Ястията в „Златният полумесец“ в най-добрия случай са съмнителни. Дори и след като бях скачал по разни измерения с Тананда и бях видял какво минава там за храна, не бих сложил собственоръчно в устата си нищичко от туй заведение.
Докато наближавах, забелязах през витрината, че гостилницата е празна. Това ме изненада. Имам предвид, че от предишното си идване знаех, че насам обикновено се събира бая народ, а поради дъжда можеше да се очаква увеличаване на броя на безделниците.
Гюс също нийде не се виждаше; вратата обаче беше отворена, така че аз нахълтах вътре с облекчение, че отново съм на сухо място. По-добре да не бях го сторил, честно казано.
Още не бях съвсем влязъл, и нещо като огромна длан обхвана тила ми и буквално ме вдигна във въздуха.
— Малка личност! — заяви нечий гръмовен глас. — Хрупан обича малки личности. Хрупан обича малки личности повече от „Биг Макове“. Как си на вкус, малка личност?
При последните думи аз бях завъртян, докато увиснах лице в лице с моя нападател. В случая използвам термина „лице“ в най-широк смисъл. Бях се усетил като повдигнат от голяма ръка, защото
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА:
Защо трябва да плащам на някакъв трол само за да мина по моста?
Макар никога досега да не бях виждал трол, знаех, че това не е нищо друго. Искам да кажа, че отговаряше на описанието: висок, тук-таме с рехава козина, дълги и сякаш гумени крайници, зле оформено лице със сълзливи и различни по големина очи. Ако туй не беше трол, щеше да свърши работа, докато се появи нещо по-добро — или по-лошо.
Би трябвало да съм изплашен, но колкото и да е странно, не бях. В стремежа си да избягвам неприятностите от известно време насам се бях измъквал и напъхвал в някои трудни положения. Сега Големия грозник искаше да се задява с мен. Тоя път обаче не бях склонен да отстъпвам.
— Защо малка личност не отговаря на Хрупан? — настоя гигантът и леко ме разтърси.
— Отговор ли искаш? — озъбих му се аз. — Я опитай този!
Левитацията е сред най-старите ми заклинания и ето че пак ми влезе в работа. Пресегнах се с ума си, вдигнах един стол и го натресох в лицето му.
Онзи дори не мигна.
Тогава вече се шубелисах.
— Какво става тук?! — ревна Гюс, излитайки от кухнята. — Само да се сбиете, ще… Скийв!!
— Кажи на твоя нахален клиент да ме пусне на земята, преди да съм му откъснал ръката и да съм го накарал да си я изяде! — викнах аз, тъй като увереността ми се върна заедно с пристигането на подкрепленията.
Нямаше нужда да произнасям каквото и да било. Ефектът от Гюсевите думи бе най-малкото чудодеен.
— Скийв? — зина нападателят и внимателно ме остави да стъпя на крака. — Виж. Страшно хубаво да те направя познат. Чувал съм тъй много за тебе. Аз — Дружан.
Дланта, която току-що бе стискала главата ми, сега стисна моята длан и започна леко да я напомпва с всяко прилагателно.
— Ъммм… приятно ми е, ама наистина — позапецнах аз, полагайки напразни усилия да издърпам десницата си. — Слушай, преди малко не говореше ли другояче?
— О, имаш предвид Хрупан? — разсмя се Дружан. — Отвратителен образ. Все пак върши работа. Държи сганта на разстояние, нали разбираш?
— Иска да каже — притече се на помощ Гюс, — че всичко туй е представление, което изнася, за да плаши хората. Когато отскочи да ме посети, е кофти за бизнеса, но пък това означава, че можем да си поговорим необезпокоявани.
— О, дрън-дрън — оповести великанът, като дълбаеше пода с големия пръст на крака си. — Просто давам на публиката онова, което тя желае. За трол вегетарианец не се намира много работа, нали схващаш?
— Трол вегетарианец? — запитах недоверчиво. — Не се ли канеше да ме изядеш само преди една минута?
