Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

спипаш?

— Хогбен!

— Моля?! — извисиха се тленните вежди на Берлиоз до небесата и още малко да отлетят в небитието.

— Да, Михаил Александрович. Желязната логика подсказва, че никой в Библиотеката няма интерес, нито пък смелостта да се напъха под кожата на Воланд. Самият Воланд дължеше много пари на ония типове от Нощната стража. Питай Бегемот, ако не вярваш. Така че само идиот би се намъкнал в тялото на длъжник, издирван под дърво и камък от трафикантите на дрога. Убийството пък оневинява Воланд, защото той не е глупак. Знаеш ли, шефе, колко време ще му трябва сега да изгради нов канал за контрабанден износ? Да не говорим пък, че като се компрометира, той разстрои и мрежата си за пласиране на дрогата в Библиотеката. Бас хващам, че Ариман сега си умира от кеф, че стана монополист. Не, шефе! Сигурна съм, че тази налудничава постъпка е дело на някой, който не познава пазаря. На някой приходящ! На някой нов, могъщ играч с необятни способности! А кой отговаря най-точно на това описание? Хогбен!

— И очакваш от мен да санкционирам тази твоя налудничава хипотеза? Така ли? — възмути се от дъното на душата си Михаил Александрович.

Томи мълчаливо клатеше глава, но на гузния Берлиоз му се струваше, че тя кима към вратата, зад която слухтеше могъщата му ревнива секретарка, и възмущението му взе да се разколеба.

— Не ти ли се струва, Томи, че сега не му е времето да тичаме подир химери? Погледни колко други по- важни задачи ни чакат. Предстои заседание на колегиума към Комитета за опазване на околната среда…

— Уважаеми Михаил Александрович — безцеремонно го прекъсна Томи. — Ако съдя по последните действия на Хогбен, се страхувам, че скоро изобщо няма да има какво да опазваме. И когато малцината оцелели решат да търсят виновника, никак не ми се ще да бъда на твоето място!

— Махайте се от очите ми, че не мога да ви гледам! — стреснат, рече Берлиоз, като едва сподави неистовото си желание да се оригне. — Давам ви двайсет и четири часа!

— Четирийсет и осем, Мишленце! — заинати се Томи, ухилена до уши.

— Двайсет и четири! И нито минутка повече!

— Седемдесет и два! — рязко повдигна мизата Томи, свикнала да блъфира в редакционния покер, който по традиция разиграваше с шефа си.

— Престани да се пазариш, никаквице! Давам ти трийсет и шест часа и помни, че договорът ти изтича на Нова година! — Явно сериозните стомашни проблеми не позволяваха на Берлиоз да прояви каквото и да било творчество в играта днес.

— Златен си ми, шефе! — възкликна Томи, великодушно го дари с въздушна целувка, сграбчи Бегемот за врата като някое най-обикновено домашно коте, което не беше чак толкова далеч от истината, и го помъкна след себе си.

Двамата се измъкнаха без повече премеждия от редакцията, защото мадам Грицацуева навреме и доста благоразумно беше опразнила подстъпите към кабинета на шефа. На улицата Томи пусна котарака, погали го нежно по дебеличкия врат, изчака го да замърка от удоволствие и го попита:

— Сигурен ли си, че можеш да подушиш Хогбен, ако пак се е намъкнал в чуждо тяло, Бегемот?

— Знаеш ли, Томи, страхувам се, че до сетния си дъх ще сънувам тази миризма. Трябва да ти призная, че дори една молекулка от нея да се мота наоколо, пак ще я усетя. Така се е набила в съзнанието ми мръсницата!

— Или по-скоро е осквернила божествения ти нос, а? И на какво можеш да оприличиш аромата на дявола, Бегемот?

Котаракът се замисли.

— На бездна… На мор… На смъртоносна есенция, от която можеш да направиш милиарди и милиарди флакончета убийствен парфюм, способен да погуби света.

— Леле, Бегемот! Че ти си бил цял поет! — засмя се Томи.

16. Окото на бурята

Майстора и Мерлин миролюбиво беседваха на чаша добре изстудено бяло вино от служебната изба на Фабриката. Учреждението беше наследило вълшебната колекция вина заедно с останалия декор в подземията от Инквизицията благодарение на изтънченото небце и префинения стомах на последния й шеф. Старият магьосник беше дошъл преди час, но захвърленият от лъвицата на произвола на съдбата Освалд вече втори ден правеше компания на домакините. Той стърчеше като фикус до казана и все така кротко клатеше глава, чудейки се за какво беше цялата тази паника. Първо, вчера изневиделица се появи Хък, а неговата лъвица и драконът, вместо да се зарадват и да се втурнат да го целуват, хукнаха да го гонят. После пък нахълтаха ония виещи като псета души от Нощната стража, зорко пазени от специалните части за борба с организираната престъпност. А накрая за капак на всичко цъфна телевизията, размести мебелите, избута го в ъгъла и изпотъпка всичко. И, естествено, Лоното на живота замяза на стадион след рок-концерт.

Именно заради тези извънредни произшествия Мерлин пристигна на инспекция. Но въпреки мълвата не завари кой знае какъв хаос. Маргарита овреме беше помела и подредила работното място и сега се бе оттеглила в далечния ъгъл, обитаван доскоро от Освалд, да плете вълнени чорапи на Майстора за новогодишните празници, когато всички щяха за пет дни официално да се материализират. Така че, ако не броеше новия аквариум, в който лениво си плуваше Златната рибка, и постоянно кимащия като метроном огромен папагал, Мерлин спокойно можеше да напише в доклада си, че е намерил Лоното на живота в същото състояние, в което го беше оставил след последната ревизия.

— Значи смятате, Майсторе, че тези тайнствени субстанции в стъклениците всъщност са нещо като добре пречистен генетичен материал? — пожела да се увери, че е разбрал добре мисълта му Мерлин.

— Да, драги инспекторе. Толкова чист, че щом драконът неволно освободи от опаковката едната субстанция, тя мигом предизвика неконтролируема реакция в казана и оттам се пръкна човек. Не просто тяло, а пълноценен човек с душа и всичко останало…

— Хм. Виж ти… С една дума в стъклениците има зародиши?

— Би могло и така да се каже — съгласи се Майстора. — Въпрос на терминология.

— И ние не знаем чии са тия зародиши, и дали са опасни за Библиотеката, а? — по-скоро на себе си рече Мерлин и машинално се почеса по темето.

— За двата гарантирам, че са кротки — дрезгаво се обади папагалът и ги стресна. — Те са на една дребна, прелестна китайка и на една още по-красива арабска принцеса. Господарят ми, дето ме захвърли като парцал — кимна той с нескрит упрек към изправения до стената труп на стария Хогбен, останал непотърсен от душата си след инцидента с Нощната стража — използваше телата им за секс-кукли и понеже клетите им души се съпротивляваха, ги затвори в стъклениците.

— Мразя папагалите! — ледено рече Мерлин. — На времето арабски търговци ми подариха един, дето много му знаеше устата, и веднъж така ме ядоса, че го дадох на котарака си да го излапа барабар с перушината.

Майстора с невярващи очи изгледа стария магьосник, с когото до преди миг миролюбиво си говореха, и после взе да успокоява накокошинения Освалд:

— Инспекторът се шегува, драги. Навярно смята, че си измисляш за тия екзотични красавици, и те подкача.

— Ако щеш ми вярвай, Майсторе! — тросна се папагалът и обидено поклати глава. — Аз си направих добрината да ти кажа, пък ти прави каквото щеш!

— И как да позная кои са по-скромните и по-безобидни души, приятелю? — благо се поинтересува Майстора.

Освалд се взря в очите на Мерлин и не му отговори.

— Ако наистина е чак толкова важно, можеш да попиташ Златната рибка, Майсторе. По обед разговаряхме и тя ми се оплака, че й е останало само едно желание — обади се от ъгъла Маргарита и заоглежда чорапа, но явно формата на петата не й хареса, защото взе да го разплита. — Жалко, че щом го