Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

лъчезарна усмивка, която щедро разкриваше белите му като перли зъби, и се мъчеше да открие нещо, което би могъл да наследи от този шоколадов полинезиец с къса коса на ситни къдрици. Сонк не беше расист, но твърде бавно и мъчително преглъщаше обидата. Цели две седмици неговият главен свидетел с лекота го бе въртял на пръста си! Не човекът, а прокурорът Сонк се чувстваше изигран.

Хари Селдън местеше подозрителния си поглед ту към стария шаман, ту към машината. Човекът с право също си имаше душевни терзания. Като всеки сериозен учен и Селдън не вярваше в прераждането. Но тъкмо защото беше разсъдлив, не искаше да влиза в софистичен спор със собственото си творение. Поне докато то беше в сегашното си състояние!

Проточилото се мълчание вече сериозно заплашваше да превърне щастливата среща в помен, когато най-сетне Таоа благовъзпитано се обърна към лъвицата:

— Скъпа Потовахине, силно съм впечатлен от способностите ти на жрица. Но се страхувам, скъпа, че въведохме в заблуждение нашите мили домакини. Пък и не само тях…

— Съжалявам, Таоа, но не аз установих тези… факти, а машината на господин Селдън — замислено отвърна Ана-Мария, поласкана от позабравеното уважително полинезийско прозвище „Жена-котка“, употребено от шамана.

— Това не променя същността на нещата, скъпа Потовахине. Трябва с прискърбие да призная, че не чувствам нищо от онова, в което машината на господин Селдън се опитва да ни убеди. Много харесвам уважаемия прокурор Сонк като човек и, смея да се надявам, като приятел — Таоа тържествено му кимна, — но нито една клетка от тялото ми не го възприема като син. Моля да приемете искрените ми извинения, драги Сонк — поклати глава Таоа. — И не си мислете, че смятам белите хора за непълноценна раса. За съжаление, аз не съм ви нито биологичен, нито духовен баща и това е самата истина. Или поне така я чувствам. Жалко, защото, ако вземем предвид всичко, което съм чувал за баща ви, с удоволствие бих приел да съм негов духовен наследник. Не знам дали правилно ме разбирате, драги Сонк?

— Мъдрите са безжалостни; за тях хората са като чучела — внезапно се обади машината и всички потръпнаха.

Пръв се окопити драконът.

— Какво иска пак тая?! — ревна той. — Писна ми от нея! Сега ще й дам да разбере! Къде е шалтерът?

Той скочи и само защото беше нетленен дракон, не направи заседателната маса на трески. Машината понечи да каже нещо, но лъвицата гневно я прекъсна и мигом го озапти:

— Стой мирно, Трифончо, да не взема сега да дръпна твоя шалтер!

Безмилостната заплаха накара дракона тутакси да скатае по-голямата част от туловището си под масата. Церберина се гушна в него и той стана по-нисък от тревата и по-тих от водата, защото холографното му битие зависеше изцяло от добрата воля на Ана-Мария. Поне така беше на Земята. А безразсъдството на дракона не стигаше чак дотам, че с любимата си разгонена кучка в скута да седне да проверява дали холографният му лик ще изчезне яко дим, ако сега се разбунтува и скъса с васалната си зависимост от лъвицата.

— Скъпа колежке и приятелко! — обърна се вече любезно към машината на Селдън Ана-Мария. — Би ли се изяснила какво искаше да кажеш преди малко?

— Гонитбата и ловът подлудяват ума. Трудно добиваните неща отклоняват от Пътя. Ето защо мъдрецът се води от онова, което чувства, а не от онова, което вижда.

— Ейн цу цвайн, дрън-дрън! — тихичко, но заядливо цитира обиденото чудовище краткия коментар на Христо Стоичков за резултата от четвъртфиналния мач между България и Германия на Световното първенство по футбол в САЩ през 1994 г.

— Мисля, че драконът е прав! — неочаквано го подкрепи Хари Селдън и изгледа с укор Хък. — Крайно време е да я спра! Тази машина съвсем се побърка!

Церберина радостно близна дракона по гърдите и той мигом поизмъкна част от туловището си изпод масата. Реакцията на останалите обаче беше по-сдържана.

— Машината цитира Лаодзъ, но не знам защо… — замислено рече Ана-Мария.

— Давай, скъпа! Продължавай! — поощри я Хък, хващайки се за сламката. — Провери накъде води този Път. Сигурен съм, че тя не случайно го спомена. — После любезно се обърна с призив за помирение към Селдън. — Извинявай, Хари, ама на твоята машина й няма нищо. Просто не можеш да свикнеш с мисълта, че от известно време тя е по-умна. Нали ти е щерка, та не забеляза кога израсна пред очите ти…

Разумът и любопитството на учения надделяха над опасенията на родителя и Хари Селдън кротко подметна:

— Имам чувството, че тя продължава да разговаря с вас, господин Пакеекее, но май сте си разменили ролите.

Старият шаман кимна и благо рече на прокурора:

— Драги Сонк, вие най-добре от всички ни познавате баща си. Не смятате ли, че като е създал и поставил Библиотеката на пътя към Нищото, той е искал да ни каже нещо?

Но Сонк не успя да отговори.

Машината го изпревари:

— Когато е лишен от желания, човек може да съзре тайното. Когато е изпълнен с желания, човек може да съзре проявеното. И първото, и второто избликват от един и същи Извор, но се различават по име; това се проявява като тъмнина. Тъмнина сред тъмнината. Портата към всички тайни.

Лъвицата тутакси схвана логиката на обзетата от нравоучителна страст машина и побърза да възпре участниците в спонтанно започналия симпозиум по философия от нови грешки преди да са навлезли в дълбоките води:

— Не проумявам как и защо, но машината е зациклила в режим да отговаря на всякакви въпроси от името на Лаодзъ. Така че ви моля да избягвате въпросителната интонация, за да не потънем до уши в безсмислени питания и ненужни напътствия, които само ще затлачат същината на това, което искаме да научим. Предлагам да помислим и да обсъдим как да формулираме простичко и ясно най-подходящите въпроси.

Високите професионални изисквания на Ана-Мария обаче далеч надхвърляха способностите на дракона да си държи устата затворена и той изтърси:

— Каква е тая порта? Тя да не води към Нищото?

Хък го изпепели с поглед, но стореното бе сторено и отговорът пристигна по-бързо от пратка на Ди Ейч Ел:

— Портата е коренът на небето и земята. Тя прилича на едва различим воал. Влез; той никога не ще падне… Виж, той не може да се види — той е отвъд формата. Чуй, той не може да се чуе — той е отвъд звука. Сграбчи го, не можеш да го хванеш — той е неуловим. Тези три неща са неопределими; ето защо са обединени в едно. Погледнат отгоре, не е светъл. Погледнат отдолу, не е тъмен. Непрекъсвана нишка, неописуема. Тя се връща към Нищото. Форма на безформеното, образ на безобразното, нарича се неопределима и отвъд въображението. Застани отпреде й — няма начало. Последвай я — няма край… Познанието на древното изначалие е самата същност на Пътя…

Настана мъртва тишина. Дори драконът си глътна езика. Хари тихо нареди да донесат хартия и писалки. Започнаха да общуват помежду си с бележки. Всеки, дори и Церберина, написа по три въпроса на един лист. После се струпаха около лъвицата да огледат творенията си. На Хък му хрумна, че май съвсем замязаха на ония запорожци, дето пишат писмо на турския султан. Лъвицата хвърли бегъл критичен поглед на камарата от въпроси и тутакси накъса листа. Както обикновено, първите три хрумвания на всеки човек по каквато и да е тема за нищо не ставаха.

Умуваха още половин час. Накрая оставиха само три питания. Теглиха чоп между авторите. Честта да зададе първото питане се падна на Хък. В гласа му се таеше вълнение:

— Къде свършва Пътят?

— Насаме с Пътя — това е вечността. И макар че тялото загива, Пътят никога няма да умре…

Лаконичният отговор на духовно присъстващия сред тях древен китайски мъдрец прозвуча на Хък като шамар. Той сведе виновно глава. Май не трябваше да започва от Края. Пак се беше изсилил. Безсмислено бе вдигнал летвата толкова високо в очакване на прагматичен отговор.

С равен глас Сонк зададе следващия далеч по-простичък въпрос: