повече и повече наедряваше, което си беше нормално, като се има предвид каква вейка беше. Докато изпие цялата отвара, той съвсем замяза на коня на Пржевалски.
— Браво! — похвали го Моргана, щом свърши, и понечи да го потупа по кльощавата задницата, но конят изпръхтя „Трипио е дяволски подъл!“ и тя хвана дръжката на метлата.
— Да проверя аз! За всеки случай… — отново цъфна Таласъма пред нея с измъчена усмивка.
— Престани с твойте глезотии! — не на шега се ядоса злата фея. — Наистина ще ядеш бой, да знаеш! — И после заклинателно рече: — Таласъме, стани кон!
Дръгливият потомък на коня на Пржевалски се появи отново, като въртеше глава, сякаш се беше пръкнал от небитието барабар с бълхите. Моргана се провикна:
— Хък, ела да видиш що за чудо съм сътворила рано-рано сутринта! Същински Росинант е. Досущ като крантата на военния министър в сегашното правителство. Даже е малко по-мършав, ще знаеш, ама ми изглежда жилав! Може пък да те отведе до митницата преди да се гътне!
Злощастният таласъм жално изцвили от ужас.
След малко всички се скупчиха в началото на пъртината от черен сняг през блатото, Моргана наметна с одеяло мършавото подобие на кон, за да предпази копринената козина по гърба му от охлузване, Хък го яхна и тъкмо суетящата се кавалкада на странстващия рицар най-сетне да поеме по друмищата на живота, ето че пак котка им мина път.
Изведнъж Трипио се сети, че на Земята имало древна традиция, когато човек се отправя на далечно пътешествие в космоса, да си прави снимка за спомен заедно с конструкторите на летателните апарати. Само крантата изпръхтя недоволно. Моргана нямаше нищо против да увековечи спомена за любовната нощ, а на Хък отдавна му беше все едно. Той не бързаше да се среща нито с Мерлин, нито с баща си, защото от опит знаеше, че тия сгледи никога не водят до щастлив годеж.
Трипио се разтича. Грижливо разпъна и намести триножника. Съвестно провери дали полароидът му точно е измерил оскъдното осветление. Ръчно донагласи блендата. Включи „самоснимачката“ и бързо се присъедини към групата, като прилежно довърши класическата композиция „Рицарят, смъртта и дяволът“. Само дето вторият кон липсваше и схлупените царски покои на Моргана на задния план не бяха чак толкова величествени като замъкът на хълма у Дюрер.
Таласъма не посмя да рече „Трипио е дяволски подъл!“. Снимката стана за чудо и приказ и феята тутакси я конфискува. Все пак подир малко се наложи нещастникът да произнесе вълшебните слова, защото още след първите крачки по просеката с крал Артур на гърба краката му се преплетоха и крантата затъна в блатото. Наложи се Хък да нарами летящата метла като кирка и пешком да се доберат до по-твърда почва. Добре, че наоколо не се мяркаха поданици на краля и никой не стана свидетел на позора! Най-сетне перипетиите на странстващия рицар свършиха и славният поход можеше да започне.
Феята беше дала дума да ги изпроводи през дъбравата чак до кривото дърво, но без малко да го подминат, когато тя се сепна:
— Чакайте малко! Това не беше ли кривото дърво? Ти да не си му направил нещо? — повдигна вежди Моргана, позабравила в суматохата колко могъщ е новият й любовник. — Знаеш ли, че поне сто пъти съм се опитвала да му изправя гърбицата? Ама все удрях на камък, защото е омагьосано от Мерлин. Мръсникът го остави като паметен знак, та гадните му съгледвачи по-лесно да откриват убежището ми.
— Не — поклати глава Хък. — Наистина снощи се мих тъдява и като го видях колко е изкорубено, ми стана жал за него, но нищо не съм му сторил. Кълна се.
— Уф! — изпъшка Трипио. — Дано цял живот да си мислиш все хубави неща за мен. Тържествено обещавам да ти служа най-прилежно, Хък от рода Хогбен. Ей на, пред господарката си се заклевам! — даде обет за вярност оръженосецът, който постоянно се спъваше в копието на краля.
Крантата доволно изпръхтя.
Раздялата беше много трогателна и запомняща се, защото Моргана толкова страстно разцелува Хък, че почти му отхапа езика. После дълго му маха с ръка, като облизваше кръвта по влажните си устни.
През следващите два часа всеки от тримата емисари на феята най-егоистично общуваше със собствените си мисли. Хък напразно се опитваше да си представи как срещите му с Мерлин и стария Хогбен биха могли да завършват като в холивудска мелодрама, Таласъма проклинаше злощастната си участ и най- вече мига, в който се забърка с този тип, дето уж му се пишеше приятел, пък сега най-спокойно го яздеше, а Трипио толкова образно описваше космическите си подвизи, че, без да разбере, крал Артур стана най- възрастният зрител на планетата, гледал някога всичките серии на „Междузвездни войни“.
И кой знае докога щеше да продължава тази горска идилия, ако внезапно крантата уплашено не изцвили и миг след това не проехтяха като гръм вълшебните думи. Лелеяните мечти на краля тутакси се приземиха на кръглата поляна, а Негово Величество успя да се задържи разкрачен във въздуха още цяла секунда, но тъй като нямаше вече кой да му подпира задника, се пльосна връз гнилоча.
Хък пъргаво скочи на крака и взе да се оглежда като луд, а летящата метла използва удобния момент да се шмугне зад гърба му. Вихреното съчетание на акробатичната двойка секна горкия Трипио тъкмо когато се бе захванал да описва един отпаднал епизод, дето влезе
Чувствителният нос на Бегемот, украсен с огромни кавалерийски мустаци ги бе довел в този пущинак въпреки протестите на Тони, че никой уважаващ себе си Хогбен няма да се завре в Резервата на таласъмите. Но котаракът се доверяваше на своя нюх, а не на разни вестникари, дори да му бяха приятели. И сега той взе да се прокрадва към Хък, като го душеше отдалеч, сякаш беше някоя апетитна мръвка.
— Не се страхувайте, господине — подвикна Томи. — Бегемот изобщо не е опасен. Той иска само да ви помирише. Нали разбирате, така се сприятелява с непознати.
— Ела насам, Бегемот — поощри го Хък, сериозно заинтригуван от чара на миловидната дама. — Можеш да ме душиш колкото ти душа сака, приятелю.
Бегемот се възползва от любезната покана. С два скока стигна до него, изправи се на задните си лапи, подпря се на гърдите на Хък и завря божествения си нос в лицето му. Но ентусиазмът му свърши дотук. След кратко двоумение той унило свали предните си лапи, приседна на земята, подви опашка и тъжно рече:
— Язък дето бихме толкова път. Тази тъпа следа ме заблуди. Не е той. Миризмата прилича на оная, но не е същата. Тоя тук не вони на преизподня, а на замразени зеленчуци. Сигурно цяла седмица няма да мога да се отърва от тая вегетарианска смрад.
— Ваше Величество, не намирате ли, че този тлъст котарак си позволява прекалени волности с вашата свещена персона? — напомни на Хък, че е с чужда самоличност, Трипио.
Той отдавна бе изоставил бойното нововъведение „вятърна мелница“ и бе заел заплашителна поза с копие, смъртоносно насочено в гърдите на котарака.
— Ваше Величество? — опули се не на шега Томи. — Божичко! Бегемот, къде си ме довел?
— Не се прави на луда, Томи — тросна се умърлушеният котарак. — Прекрасно знаеш, че в този скапан резерват под път и над път бъка от легендарни и, следователно, човек не може да се размине от всякакви величия. Та в тази гора те сигурно са повече от дърветата…
— Моят приятел, крал Артур, не е всякакво, а истинско величество, космато плашило такова! — писна най-сетне и Таласъма иззад гърба на Хък. — И, ако искаш да знаеш, той е толкова голям магьосник, че ей сега ще те превърне в жаба. Хайде, кралю, превърни този мъхнат коч в някоя разплута жаба. Моля ти се, приятелю! Направи ми тази услуга. Знаеш ли как ще облекчиш живота на бойния си другар!
— За кой крал Артур говориш бе, самоходна тояго? За рогоносеца ли? — присмя му се Бегемот, защото в светските среди, в които той обичаше да се движи, въпросният крал бе известен най-вече като пословичен любител на всякакви
— Бегемот, затваряй си мръсната уста! — гневно рече Томи, като се изчерви до корените на косите си от срам, а после нежно стрелна с очи краля и изчурулика: — Прощавайте, Ваше Величество, но сме капнали от умора и явно нервите ни вече не издържат в тази дъбрава.
— Разбирам ви напълно, мила госпожо, защото вчера и на мен ми се случи нещо подобно — благо отвърна Хък.
