Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

На него изобщо не му пукаше за моралния облик и авторитета на крал Артур в Библиотеката. Той си мислеше, че сигурно това е прословутият поглед, от който човек мигом се влюбва.

— Не съм госпожа, а все още госпожица, Ваше Величество — отново пламна като божур Томи.

Този нагло мамен от жена си, твърде доверчив и благороден крал все повече и повече й харесваше. Тя усети, че някаква непреодолима сила я тласка в обятията му. В последно време беше станала много влюбчива. Но, по дяволите, женската интуиция и подсказваше, че той наистина има много общо с Хък. И за разлика от него явно не държеше много на неблаговерната си половинка.

— Още по-добре, мила госпожице! И, моля, престанете с това „Величество“. Наричайте ме просто Арчи — не скри Хък радостта си, че сърцето на дамата поне формално не е обвързано. Той галантно се поклони и после най-любезно се осведоми: — А бихте ли ме просветлили по-подробно за обекта на вашите издирвания, госпожице?

— От сутринта търсим под дърво и камък един чужденец на име Хогбен, Арчи — отвърна на реверанса му с изящен кник Томи и пожарът по лицето й пак лумна, сякаш вълните на климактериума безжалостно настъпваха въпреки младостта й.

— Ами смятайте, че сте го намерили, скъпа — подметна Таласъма иззад рамото на Хък, умело подражавайки му в любезностите. — Уверявам ви, че моят приятел, е най-великият и най-уважаваният представител на рода Хогбен. И аз лично мога да ви гарантирам знатното му родословие — изхвърли се той накрая.

Томи пребледня. Сърцето й едва понесе навалицата от Хогбеновци в Библиотеката. Скоро човек нямаше къде да се дене от тях. И повечето бяха толкова красиви и благородни…

— Казвам ти аз, че миризмата му много прилича на оная смрад, но ти не ми вярваш! — печално се обади Бегемот и поклати глава. — Господа, предполагам, че не сте мяркали други Хогбеновци наоколо?

— Имаме си един и той ни стига! — надменно отвърна Таласъма, като най-сетне се измъкна иззад гърба на Хък и гордо застана до дясното му рамо.

Трипио обаче го дръпна настрана и възмутено взе да му обяснява на ухото истинското родословие на крал Артур. Хък се възползва, че придружителите му временно го оставиха на мира, приближи се до пребледнялата и по-самотна и от Червената шапчица в гората девойка и я хвана под ръка.

— Мога ли да ви наричам Томи, госпожице?

— Разбира се, Арчи! — възкликна Томи и потръпна от докосването му, но този път изобщо не се изчерви.

— Ще ми позволите ли да ви изпроводя до края на дъбравата, Томи? — запита я Хък и леко я пристисна, усещайки най-после, че дамата не е безразлична към него.

— С удоволствие, Арчи. Стига, разбира се, да не нарушавам плановете ви — мигновено се остави в ръцете му Томи.

— Ни най-малко, скъпа. Тръгнали сме да просим аудиенция при началника на митницата. Надяваме се той да ни упъти къде да намерим магьосника Мерлин — подхвърли Хък, като небрежно премести ръката си на кръста й.

— Няма нужда да ходите чак дотам, Арчи. Знам със сигурност, че Мерлин отиде на инспекция в Лоното на живота. Бих могла да ви заведа направо там. Нищо няма да ми струва. Не ме разбирайте криво, Арчи — сведе глава на рамото му Томи и се притисна в него. — Не желая да ви се натрапвам. Просто благодарение на журналистическата си карта свободно мога да влизам във Фабриката по всяко време.

— Вие сте най-милата и желана някога от мен натрапница, Томи — галантно рече Хък и я дари с мимолетна целувка по върха на устните.

Моргана изтръпна и заби дългите си черни нокти в кората на дъба, зад който се криеше. Още след привидната раздяла при кривото дърво тя следваше по петите странстващия рицар, дал обет да я освободи от най-злия й враг, защото нямаше никакво намерение да оставя съдбата си в ръцете на провидението, дори да бе красиво като този измамник. И за разлика от еклектичната компания на поляната очите й попиваха всеки гальовен жест на влюбените. Сърцето й се обливаше в кръв, а лицето й гърчеше от непоносимата болка и накрая съвсем заприлича на погребална маска на смъртта.

Пришпорените от нея парцаливи облаци над короните на дърветата мигом се завихриха, буреносно потъмняха и се скупчиха над главите на Хък от рода Хогбен и неговата нова изгора. Светлината взе да чезне досущ като при заник слънце, налягането на призрачната атмосфера рязко спадна, вятърът се усили и студеният фронт ги връхлетя изневиделица.

19. Откровението на Йоана

Най-после материалът за резервни човешки тела се пресече и замяза на сладолед. Старият Хогбен доволно потри ръце и взе да го бърка, за да бухне. Точно в три часа сутринта, когато бурята все още не бе утихнала, доскоро кроткият и благочестиво къкрещ казан на Майстора прекипя и Лоното на живота започна да бълва първите снежни човеци. Откакто героите от „Война и мир“ се изсипаха вкупом в Библиотеката, тя не познаваше такова стълпотворение. Бездушните марионетки бяха голи, валчести, болезнено бели и на зряла възраст. Мъжете — по на трийсет и три години, а жените — на двайсет и седем. Освалд наведе глава от срам. Господарят му танцуваше като бесен около казана, сякаш се канеше да изяде сърцето, черния дроб и далака на най-злия си враг. Този духовен канибал явно имаше нужда от освидетелстване.

В мига, когато Майстора полетя в кошчето за рециклиране на генетични отпадъци, старият Хогбен най- сетне усети прилив на сили. Чувството, че цялата власт в Библиотеката вече е в ръцете му, с един замах пропъди и последните следи от старческия маразъм, обзел го напоследък. И първата му мисъл бе мигом да лиши от разсъдък всички тия кретени, които си позволяваха да му се пречкат в краката. Едва сдържа порива си. Никога вече нямаше да допуска такива наивни грешки. Та нали идиотите затова са идиоти, защото винаги са щастливи. Лудите не могат да бъдат унизени. Побърканите никога не осъзнават, че са наказани. Смахнатите са недосегаеми. А той жадуваше всички да изпитат на гърба си и най-незначителния оттенък на божествения му гняв, всеки обертон на безумната му ярост, при това в пълно съзнание и изпънати във вечна стойка „Мирно!“ като снежни човеци край кортежа на Дядо Мраз. Така в перверзното му подсъзнание се роди гениалното прозрение.

И сега по волята хогбенова телата на все още бездушните снежни човеци, бълвани от нещастния казан, взеха да се редят в бойни карета — десет стройни редици по десет снежни човеци. Всяка нечетна центурия се формираше от сто мъже, а всяка четна — от сто жени. Но дори и най-опитното око трудно можеше да ги различи, защото вместо да им извайва вторичните полови белези, смахнатият демиург ги бе качил на скейбордове. Първите три центурии изчакаха да сформират кохорта и мълчаливо поеха в боен ред към града. Лицата им все така си оставаха озадачено безизразни, макар очите им да горяха като въглени и от топлината около тях по челата им да се образуваха концентрични кръгове. И нали никой досега не беше виждал снежни човеци да дефилират на скейбордове, вдървените им стойки напомняха по-скоро на паметници, тръгнали на поклонение. Но скоро празният амбалаж щеше да се напълни със съдържание, да се очовечи и да изпита истинска болка, защото по волята на Хогбен снежните марионетки се бяха надигнали от Лоното на живота да търсят душите си в Библиотеката…

В четири часа кохортите станаха десет и образуваха първия легион. Щом той стъпи на централния булевард, паважът не издържа и се материализира под тежестта им на цяла педя дълбочина, а ролерите отчетливо и ритмично взеха да потропват по жълтите павета, сякаш снежните пълчища скандираха: „Хог- бен! Хог-бен! Хог-бен!“.

Скапаните от умора тинейджъри от близката дискотека тутакси се разсъниха. Клетите хлапета решиха, че подопечните на ексцентричния промишлен министър на Библиотеката мосьо Кандид репетират постмодернистична версия на „Стената“ на „Пинк Флойд“, и наизлязоха на тротоара с надеждата, че ще ги включат в миманса, но бързо бяха натирени обратно от снежната лавина. На дечурлигата изобщо не им влизаше в работата да си тикат носовете в игрите на възрастните. Пък и бяха твърде млади, та сред тях да има подходящи души за авангарда на Хогбен.

Първата жертва по призвание стана Фауст. Безсъницата бе измъкнала съвестния митничар от леглото по никое време, защото още не можеше да преглътне последните удари на съдбата. На път за градския парк