Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

той мимоходом забеляза, че отшумяващата буря толкова грижливо бе помела, измила и освежила булеварда, че той бе станал приятен за разходка.

Челната кохорта от снежни камикадзе някак пренебрежително го подмина и митничарят се зазяпа в странното карнавално шествие. Кой знае защо в неговия вестник не пишеше нищо за този парад. Липсата на традиционните пищни костюми обаче го смути и Фауст реши, че сигурно в Лоното на живота пак правят профилактика. Твърде безлични бяха маршируващите тела и някак прекалено апатични дори за ширещата се бездуховност в Библиотеката. Изглежда слуховете, че нещо не е наред в Лоното на живота, щяха да се потвърдят. Сигурно се е наложило да изкарат материала от склада малко да се проветри. Как иначе човек можеше да си обясни тази тленна навалица в Библиотеката?

Драмата се развихри, когато го наближи втората кохорта. Митничарят, естествено, не подозираше, че там са бездушните новоизлюпени тела на по-първите държавни чиновници. Внезапно един снежен човек от края на деветата редица наруши строя и се втурна към него с явно враждебни намерения. И душата на Фауст отпраши като заек. Потропващите по паважа скейбордове вече му звучаха като барабанен ек и, докато търчеше като обезумял, злочестият митничар машинално си припомни репликата в четвърто действие на втората част от собствената му трагедия: „Война ли почва пак? Как странно и зловещо звучи за мъдрия човек!“

Гонитбата се проточи доста, защото ужасът подтикваше душата му да галопира като фаворит на мафията на кралските конни надбягвания в Аскот, но затова пък снежният човек на скейборда изобщо не се уморяваше. Фауст инстинктивно бе отпрашил към Лоното на живота, воден от мисълта, че преди безславно да предаде богу дух, непременно трябва да засвидетелства любовта си към Маргарита. Клетата убийца на тяхното дете го бе пренебрегнала в Библиотеката за сметка на Майстора и досега той така и не бе намерил сили да си изяснят отношенията.

Стълбището към подземието го принуди да намали темпото, за да не се пребие. Утъпканата от хиляди снежни човеци заледена пъртина сред разпиления човешки материал изигра зла шега и на преследвача и на преследвания. Клетата митничарска душа се подхлъзна и тупна по задник. Снежният човек се стовари като лавина върху нея, но докато лакомо я поглъщаше, залитна, тромаво се строполи и дълго се въргаля по ледената пързалка. Накрая тялото на новоизлюпения снежен Фауст не издържа на изпитанието и миг преди да се търкулне в Лоното на живота, се разчлени на две кълба. С последните остатъци от волята си по- малкото се озърна. Нищо страшно не беше се случило. Само дето на погълнатата душа й беше малко студено в ледената обител, но тя не жадуваше за топлина, защото вече бе загубила всичките си желания. Главата се търкаля още малко по инерция и се озова в нозете на окованата душа на Маргарита. Въглените, дето й служеха за очи, като че ли за миг припламнаха, когато кълбовидното туловище се дотъркули само на педя от главата, но това си беше чиста илюзия, защото по-скоро кладата под казана направи опит да се огледа в бездната зад черната жарава. И намерилият душевен покой Фауст стана неволен свидетел как демиургът режисира Апокалипсиса.

Старият Хогбен бе навлякъл дълга до нозете бяла роба, препасана чак до гърдите с широк златен пояс. Снежнобялата му коса бе привързана през челото със златна лента, но изпосталялата му брада се развяваше свободно. Библейските атрибути, добре познати и в медицинската практика, му придаваха вид на Соломон, Франкенщайн и Уили Нелсън едновременно. Докато хвърляше седмата и последна звезда в кладата под казана, което си беше ритуална безсмислица, защото вечният огън няма нужда от подклаждане, Хогбен си мърмореше:

— На оногова, който побеждава, ще дам да яде от Дървото на Живота… и той няма да бъде повреден от втората смърт… защото ще си похапне от съкровената манна, и ще му дам бяло камъче, и на камъчето ще бъде написано ново име, що никой не знае… и ще го направя стълб в храма… и ще му дам да седне с Мене на Моя престол…

Внезапно той изруга и прекъсна церемонията, защото казанът му прошепна, че материалът за арийци в склада свършва. Нищо! Засега на тия идиоти им стигаха деветстотин и шейсет милиона снежни нацисти. По-късно щеше да изпрати на арената и черните, и жълтите, и червените ескадрони. В очите му лумна пламък и, като взе да си тананика: „Ах, летете ескадрони, в устрема ви милиони погледи са приковани със надежда и любов…“, Хогбен бързо се захвана да майстори бездушните предводителите на своите пълчища.

Хък и лъвицата извая с лекота и за разлика от снежната тълпа ги направи почти съвършени, само дето телата им бяха пълни с очи — и отпред, и отзад. Но драконът кой знае защо не се получаваше. Първия път се пръкна някакво многооко теле. Демиургът се ядоса, с неподозирана сила го запрати в казана и опита отново. Този път изскочи по-едро добиче, но пак си беше кротко теле — с големи, влажни, добродушни очи на челото и на тила. Хогбен махна с ръка. Нямаше време повече да се занимава с този холографен идиот. Той се загледа в свелия поглед папагал. Освалд му се стори някак мекушав и прекалено театрален. Набързо скалъпи един орел.

Беше време да извади семейния сервиз. В първия миг се облещи, защото златните чаши бяха само шест, но после се сети, че седмата е във фризера му на Земята. Пъхна средния си пръст в една вдлъбнатина в стената и вратата на тайника се отвори с провлечено скърцане. Кристалната кана в утробата на скривалището беше пълна догоре с тамян. Помириса го, защото все пак беше на няколко хиляди години. Естествено, на тамяна нищо му нямаше. Побърза да напълни чашите и върна каната обратно, а тя пак си беше пълна догоре. После поднесе четири от чашите на своите марионетки, а с петата вдигна тост:

— На Оногова, Който седи на престола, и на Агнеца — благословение и чест, слава и владичество вовеки веков.

И четирите животни отпиха и казаха: „Амин“.

Хогбен не пи. Той се озърна, защото скоро щяха да му потрябват още трима ангели. По съвместителство сам би могъл да изпълни ролята на седмия ангел, но се нуждаеше поне от още двама актьори за поддържащите роли. Погледът му се спря на Маргарита и набеденият Фелини на Апокалипсиса доволно се ухили. Отредената й роля бе такава, че нямаше нужда да сваля оковите от душата й.

Той поднесе чашата до побелелите й устни, като внимаваше да не разлива ценната течност, и насила я накара да пие. Без да дойде в съзнание, Маргарита рече: „Амин“.

Едва тогава съзря разчлененото тяло на снежния Фауст и, като срита туловището, изрева:

— Ти какво си се излегнал тука като някой търтей, бе!

Силата на ритника му се оказа дозирана до грам за изящния карамбол. Голямата топка се търкулна по божествената билярдна маса, чукна се в стената, отскочи и се насочи право към по-малката. И ето, че снежният човек пак беше съчленен. Фауст тутакси се изправи като оловен войник и зае стойка „мирно“.

— Я изпий това веднага! — кресна му Хогбен.

И Фауст послушно изпи тамяна, и рече: „Амин“.

Тогава Хогбен подскочи три пъти и свирна с уста. Бавно и с достойнство покрай изправения му труп от стената се измъкна изчезналият кивот. Собственикът на най-издирваният ковчег в човешката история свали холографния бандерол „Скрижали. Акцизът платен“, отвори капака, извади тежката, подвързана с платинени корици, гравирана със злато, обкантена със сребърен обков и запечатана със седем печата „Инструкция за експлоатация и ремонт на Лоното на живота“ и строи шестимата си помощници пред нея.

Марионетката на Хък тутакси пое ролята на Агнеца и сне един от седемте печата. И от казана изскочи бял кон. Снежният Фауст го яхна с лък в ръка и даден му бе венец; и той излезе от подземието като победител. Но част от душата му остана, мигом й израснаха криле и тя стана ангел.

Когато Агнецът сне втория печат, от казана се пръкна риж кон и снежната лъвица се метна на гърба му; и на ездача му бе дадено да отнеме мира в Библиотеката_, и даден му бе голям меч_. А ангелското й подобие се нареди до Фауст.

Щом падна третият печат, казанът избълва вран кон и върху него се озова Маргарита с везни в ръка. А ангелите станаха трима.

Разкъсването на четвъртия печат роди сив кон и ездачът му вече не се казваше Хък; името му беше смърт; и адът следваше подире му.